— Вие пръв ще узнаете за нея — изимитира той събеседника си. — Няма начин да не узная, момчето ми. Та нали аз ще задвижа нещата.
Показа си главата през дясното прозорче. На волана беше Крадък, неговият шофьор.
— Ако такива нещастни недоносчета трябваше да изграждат империята, Крадък, досега навярно щяхме да сме завладели само остров Уайт.
— Напълно сте прав, сър Джеймс — каза Крадък.
Работодателят му се качи отзад и той плъзна прозорчето на преградата.
— Към Глостършър ли да карам, сър?
— Към Глостършър, Крадък.
Отново започваше да вали. Лъскавата лимузина се спусна по „Пикадили“, а после пое по „Парк Лейн“ и се насочи към шосето А–40, което щеше да отведе сър Джеймс Мансън в къщата с десет спални, купена за него преди десет години от една благодарна компания срещу 250 000 лири. В тази къща живееха съпругата му и деветнайсетгодишната му дъщеря. Само че тях двете си ги беше спечелил сам.
Един час по-късно Гордън Чалмърс лежеше до жена си, изтощен и ядосан от кавгата, която се разрази между тях през последните два часа. Пеги Чалмърс лежеше по гръб и се взираше в тавана.
— Не мога да го направя — заяви Чалмърс за хиляден път. — Не мога просто ей така да фалшифицирам един доклад, за да помогна на Джеймс Гад Мансън да натрупа още парички.
Последва дълго мълчание. Повтаряха все същите неща, откакто Пеги прочете писмото на Мансън до банкера и научи от съпруга си какво е условието за тяхната бъдеща финансова осигуреност.
— Какво значение има? — обади се тя с тих глас от мрака до него. — Какво значение има всичко това в крайна сметка? Дали той ще получи концесията, дали ще я получат руснаците, или пък никой друг няма да я получи? Дали цената ще се вдигне, или ще падне? Какво значение има? Става дума за някакви камъни и късчета метал.
Пеги Чалмърс се обърна върху тялото на мъжа си и се вторачи в неясния контур на лицето му. Навън нощният вятър друсаше клоните на стария бряст, до който построиха новата къща, снабдена със специални удобства за сакатата им дъщеричка.
Когато Пеги Чалмърс проговори отново, в гласа й звучеше необуздано вълнение:
— Но Маргарет не е камък, а аз не съм късче метал. Имаме нужда от тези пари, Гордън. Имаме нужда от тях точно сега. Ще ни трябват и през следващите десет години. Моля те, скъпи. Моля те, поне за малко забрави за това писмо до „Трибюн“ или „Прайвит Ай“. Направи каквото иска от теб.
Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в цепката между пердетата. През полупритворения прозорец проникваше глътка въздух.
— Добре — каза той накрая.
— Ще го направиш ли? — попита тя.
— Да, ще го направя, по дяволите.
— Заклеваш ли се, скъпи? Ще ми дадеш ли честна дума?
Настъпи продължителна пауза.
— Давам ти честна дума — обади се тихият глас, който излезе от лицето под нея.
Тя зарови глава сред космите на гърдите му.
— Благодаря ти, скъпи. Само не се притеснявай. След месец всичко ще си забравил. Ще видиш.
След десет минути вече беше заспала, изтощена от къпането и приспиването на Маргарет и от обичайната свада със съпруга си. Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в мрака.
— Винаги те побеждават — промълви той с горчивина. — Гадни копелета! Винаги те.
На другия ден, в събота, той отиде в лабораторията и написа съвсем нов доклад за Република Зангаро. Изгори записките си и оригиналния доклад. После стовари пробите върху купчината за боклук, от която щеше да ги вземе някой местен строител, за да ги вложи в бетона на нечии градски алеи. Пусна новия доклад с препоръчано писмо, адресирано лично до сър Джеймс Мансън, прибра се вкъщи и се опита да забрави случилото се.
В понеделник докладът се получи в Лондон и писмото до банкера тръгна по пощата. Докладът бе изпратен в отдел „Задгранични договори“ за сведение на Уилоуби и Брайънт. Последният получи нареждане да замине на другия ден, за да предаде доклада на министъра на природните ресурси в Кларънс. Приложено беше писмо от компанията, в което се изразяваше съответното съжаление.
Във вторник вечерта Ричард Брайънт се озова в първия терминал на лондонското летище „Хийтроу“. Той чакаше полета на „Бритиш Еъруейз“ до Париж. Оттам щеше да си извади нужната виза и да продължи със самолет на „Ер Африк“. На около триста метра по-нататък, в трети терминал, Джек Мълруни бързаше да се провре през паспортния контрол, за да хване нощния „Джъмбо“ на „Бритиш Оувърсийз“ до Найроби. Не се чувстваше нещастен. Беше му писнало от Лондон. Очакваха го Кения, слънцето, джунглата и рисковани срещи с лъвовете.
В края на седмицата само двама души пазеха в главите си информацията за истинското съдържание в недрата на Кристалната планина. Единият беше дал обет пред жена си да остане безмълвен завинаги, а другият обмисляше следващия си ход.
4.
Саймън Ендийн влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън с една обемиста папка, която съдържаше доклад от сто страници за Зангаро, фотодосие и няколко карти. Каза на шефа си какво е донесъл. Мансън кимна одобрително.
— Докато подготвяше тези материали, някой разбра ли кой си и за кого работиш? — попита той.
— Не, сър Джеймс. Използвах псевдоним и никой не се усъмни в него.
— А възможно ли е някой в Зангаро да е разбрал, че се събират данни за страната им?
— Не. Служих си само със съществуващите архиви, макар че те са доста оскъдни. Черпих данни от някои университетски библиотеки у нас и в Европа, от стандартните справочници, а също и от единствения туристически справочник, публикуван в самата република. Само че той е останал от колониално време и е с петгодишна давност. Във всички случаи казвах, че събирам информация за моята дисертация върху цялостната колониална и постколониална ситуация в Африка. Изключени са каквито и да е било възражения.
— Много добре — каза Мансън. — После ще прочета доклада. Сега ми дай основните факти.
Преди да отговори, Ендийн извади една от картите и я разгърна върху бюрото. Тя изобразяваше част от африканското крайбрежие. Отбелязан беше участъкът на Зангаро.
— Както виждате, сър Джеймс, територията се врязва ето тук в тази част на брега. На север и на изток граничи с тази република, а късата южна граница е с тази тук. Четвъртата граница, разбира се, е морето. Има формата на кибритена кутийка. Късата страна е по протежение на бреговата ивица, а дългите влизат навътре. Границите са били съвсем условно очертани още по времето на колониалните борби за разпределянето на Африка и не са нищо повече от линия върху географската карта. Границата по суша не се охранява, но поради почти пълната липса на пътища тя може да се пресече само на едно място — тук, на пътя, който продължава на север в съседната държава. Цялото движение по суша преминава оттам.
Сър Джеймс Мансън разгледа територията и изсумтя.
— Какво е положението на източната и на южната граница?
— Няма пътища, сър. Няма никакъв достъп, освен ако не решите да цепите направо през джунглата, а тя в по-голямата си част е непроходима. Така, площта е 7000 квадратни мили — 70 мили по брега и 100 мили навътре в сушата. Столицата Кларънс, наречена на името на капитана, който пръв преди двеста години спрял на това място за прясна вода, се намира ето тук — на средата на бреговата линия, по на трийсет и пет мили от северната и южната граница. Зад нея се простира тясна равнинна ивица, която е единствената обработваема земя, като се изключат полянките на диваците в джунглата. Зад равнината тече река Зангаро, после е подножието на Кристалната планина, самата планинска верига, а отвъд нея следват мили наред джунгла чак до източната граница.
