— Приема ли подкупи? Готов ли е да сътрудничи за пари?
— Със сигурност. Сега навярно живее доста скромно. Едва ли е успял да скъта крупна сума извън Зангаро. Големият пай винаги се е падал на президента.
— Къде се намира сега? — попита Мансън.
— Не знам, сър. Някъде в изгнание.
— Така — каза Мансън. — Намери го, където и да се намира.
Ендийн кимна.
— Да се срещна ли с него?
— Още не — каза Мансън. — Остана един последен въпрос. Докладът е много изчерпателен, но не засяга военния аспект. Нужна ми е цялата схема на въоръжената охрана в и около двореца, а също и в цялата столица. Колко войници, колко полицаи, дали има специални бодигардове на президента, къде са разположени, добри ли са, ниво на подготовка и опит, каква съпротива биха оказали в случай на нападение, с какви оръжия разполагат, могат ли да си служат с тях, дали има някакви резерви, къде се намират складовете с боеприпаси, дали се охраняват добре, има ли бронетранспортьори и артилерия, от руснаци ли се обучава армията, има ли военни лагери извън Кларънс. С една дума, абсолютно всичко.
Ендийн гледаше шефа си с учудване. Фразата „в случай на нападение“ се загнезди в главата му. Какво ли е намислил старецът, попита се той, но лицето му остана безизразно.
— За това ще е нужно лично да посетя страната, сър Джеймс.
— Да, направи го. Имаш ли паспорт с чуждо име?
— Не, сър. Във всеки случай аз не бих могъл да събера подобна информация. Необходимо е човек добре да познава военните въпроси и в частност особеностите на африканските въоръжени сили. На мен ми е късно да ставам военен. Нямам представа от никакви войски и въоръжения.
Мансън се върна при прозореца и впери поглед в очертанията на Сити.
— Знам — каза той тихо. — Само военен може да изготви такъв доклад.
— Само че, сър Джеймс, ще бъде трудно да се намери военен, който да се заеме с подобна мисия. Срещу каквато и да е било сума. А освен това в паспортите на военните е отбелязана професията им. Къде бих могъл да открия човек, който ще се съгласи да отиде в Кларънс, за да събере информация от такъв род?
— Има един специален вид военни — каза Мансън, — наричат ги наемници. Те се бият за всеки, който им плати добре. Аз съм готов да го направя. Значи ще ми намериш един отракан и умен наемник. Най- добрия в Европа.
Кат Шанън се излежаваше в малкия хотел на „Монмартр“ и гледаше как димът от цигарата му се вие нагоре към тавана. Беше отегчен. През изминалите няколко седмици след завръщането си от Африка той похарчи голяма част от възнаграждението си, обикаляйки цяла Европа в търсене на работа.
В Рим се срещна със свещеници от един католически орден във връзка с мисия в Южен Судан. Тя предвиждаше изграждането на временно летище във вътрешността на страната, което щеше да поеме доставките на храна и медикаменти. Знаеше, че в Южен Судан действат три отделни групи наемници, които помагат на негрите в гражданската война срещу арабския Север. В Бахр-ел-Азар други двама британски наемници, Рон Грегъри и Рип Кърби, ръководеха малка операция с войници от племето динка. Поставяха мини по пътищата, използвани от суданската армия, опитвайки се да унищожат британските й бронетранспортьори. На юг, в провинция Екватория, Ролф Щайнер имаше лагер за военно обучение, но от месеци никой не бе чувал нищо за него. На изток, в горното течение Нил, действаше много по-добър лагер, в който четирима израелци обучаваха местното племе и го снабдяваха с руско оръжие, задигнато от египтяните през 1967 г. Военните операции в трите провинции на Южен Судан задържаха основната част от суданските сухопътни и военновъздушни сили в този район. Затова пет ескадрили египетски изтребители бяха дислоцирани около Хартум и стояха настрана от израелския фронт на Суецкия канал.
Шанън посети израелското посолство в Париж и в продължение на четиридесет минути разговаря с военния аташе. Последният го изслуша внимателно, благодари му учтиво и също тъй учтиво го изпрати до вратата. Единственото нещо, което повтаряше дипломатът, бе, че в Южен Судан няма израелски инструктори в лагера на бунтовниците и затова не може с нищо да бъде полезен. Шанън не се съмняваше, че разговорът е бил записан и изпратен в Тел Авив, но знаеше много добре, че до края ще слуша все същата песен. Той признаваше, че израелците са първокласни бойци и добри разузнавачи, но мислеше, че не знаят нищо за черна Африка и вървят към провал в Уганда, а навярно и на други места.
Освен за Судан другите предложения бяха малобройни. Витаеха слухове, че ЦРУ търсело наемници за обучение на антикомунистически бунтовници в Камбоджа и че от шейховете от Персийския залив им било писнало да зависят от британските военни съветници и затова набирали наемници, които биха зависели от самите тях. Разправяха, че имало работа за хора, които са готови да се бият за шейховете или да се наемат с охраната на дворците им. Шанън не вярваше на тези истории. Думата на ЦРУ не струваше за него пукнат грош, а и арабите не бяха много по-различни, щом работата опреше до вземане на решения.
Като оставим настрана Залива, Камбоджа и Судан, пространството за действие беше съвсем ограничено. Не вървяха добри войни. Всъщност той предвиждаше в близко бъдеще установяването на отвратителен мирен период. Оставаше му възможността да работи като бодигард при някой европейски търговец на оръжия. В Париж с него се свърза един такъв човек, който се чувстваше заплашен и имаше нужда от добра охрана.
Търговецът, който знаеше за уменията и бързината на Шанън, чул, че той е в града, и изпрати емисар с предложение за работа. Без да го отхвърля, Кат не прояви особен интерес. Търговецът бе изпаднал в затруднение поради глупост. Първо изпратил кораб с оръжие на Ирландската републиканска армия (ИРА), а после информирал британците къде ще пристигне пратката. Няколко души били арестувани и революционерите побеснели. След това в официално извинение на Белфаст пред органите за сигурност се появили някои факти и сега хората на ИРА бяха готови на всичко. Наемането на бодигард имаше за цел да сплаши терористите, докато страстите се поуталожат и аферата потъне в забвение. Присъствието на Шанън би принудило повечето професионалисти да се приберат по домовете си, докато са още живи, но тези ирландци бяха луди глави и сигурно нямаше да проявят достатъчно разум. Значи щеше да се стигне до престрелка и френската полиция щеше да намери една от парижките улици зарита с окървавени ирландски бойци. Като се има предвид, че Шанън беше протестант от Ълстър, полицаите едва ли биха повярвали, че просто си е вършил работата. И все пак предложението оставаше открито.
Бяха изминали десет дена от март, но времето продължаваше да бъде влажно и студено. Всеки ден валеше и това правеше Париж недружелюбен. Пребиваването навън предполагаше хубаво време, а пребиваването вътре струваше много пари. Шанън къташе колкото може доларите, които му оставаха. Затова даде телефонния си номер на десетина души, които можеха да му предложат нещо интересно, и се захвана да чете романчета в хотелската си стая.
Сега лежеше загледан в тавана и мислеше за родния си дом. Всъщност той вече нямаше истински дом, но поради липса на по-добра дума все още наричаше така дивата шир, покрита с трева и недорасли дървета, която се простираше по границата между областите Тироун и Донегал.
Шанън беше роден и отрасна в близост до селцето Кесълдерг, разположено в Тироун на самата граница с Донегал. Къщата на родителите му се намираше на един хълм на около миля разстояние от селото. От нея се откриваше гледка на запад към Донегал.
Донегал бе името на областта, която Бог бе забравил да облагороди. Малобройните дървета се превиваха на изток, постоянно брулени от северноатлантическите ветрове.
Баща му притежаваше текстилна фабричка, която изкарваше хубав ирландски лен, и беше най-богатият човек в околността. Беше протестант, а почти всички работници и местни фермери бяха католици. В Ълстър двете религии никога няма да се спогодят и затова момченцата не си играеха с малкия Карло. Приятели му станаха конете, които бяха в изобилие по тези места. Научи се да язди, преди да може да възседне дори велосипед, а на пет години вече имаше собствено пони. И сега помнеше как отива с него до селото да си купи шербет за половин пени от сладкарницата на стария мистър Сам Гейли.
На осем години го пратиха да учи в един пансион в Англия. Това стана по настояване на майка му, която беше англичанка и произлизаше от имотен род. Така че през следващите десет години той се научи да бъде англичанин и заличи печата на Ълстър както в речта, така и в поведението си. През ваканциите се връщаше
