у дома при тревите и конете, но тъй като не познаваше нито един свой връстник в Кесълбърг, тези периоди преминаваха в здравословно усамотение, изпълнено с буйно галопиране срещу вятъра.
Беше на двайсет и две години и служеше като сержант в Кралската флота, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа по пътя за Белфаст. Той се прибра за погребението с колоритния си черен колан и гамаши, увенчани със зелената барета на командосите. Продаде грохналата текстилна фабричка, залости къщата и се върна в Портсмут.
Това се случи преди единайсет години. Шанън прослужи оставащите пет години от срока му във флотата и се върна към цивилния живот. Започна да скача от работа на работа, докато накрая една лондонска търговска къща със силно присъствие в Африка го нае като чиновник. По време на пробната си година в Лондон той разбра някои тънкости от структурата на компанията. Научи как се правят сделки, как се реализира печалба, как се основават холдингови дружества. Разбра и каква е стойността на една дискретна сметка в швейцарска банка. След края на тази година го назначиха за заместник-директор на филиала в Уганда. Той напусна, без да пророни дума, и се отправи към Конго. И така от шест месеца насам Шанън водеше живот на наемник, нерядко извън закона. В най-добрия случай го смятаха за наемен войник, а в най-лошия за платен убиец. Лошото беше, че щом веднъж влезеш в списъка на наемниците, връщане назад нямаше. Не ставаше дума за това, че не можеш да си намериш работа в някоя фирма. Това в края на краищата можеше да се направи, пък било то и под чуждо име. Но дори без подобни усилия човек би могъл винаги да си намери работа като шофьор на камион, бодигард или да се хване с някакъв физически труд, ако нещата се развият толкова зле. Истинският проблем беше да издържиш. Да си седиш в кабинета под заповедите на някой дребосък с тъмносив костюм, да гледаш през прозореца и да си спомняш джунглата, накъдрените палми, миризмата на пот и кордит19, пъшканията на войниците, които бутат джиповете през речните бродове, онзи страх с метален привкус на мед преди атака и дивата радост, че си останал жив след нея. Да си спомняш всичко това, а после да се връщаш към папките и вагоните на електричката. Ето това беше невъзможно. Шанън знаеше, че сърцето му би се окъсало, ако го сполетеше такава участ. Защото Африка хапе като мухата цеце и проникне ли веднъж отровата, вече трудно може да бъде прогонена от кръвта ти.
Шанън лежеше, дърпаше по малко от цигарата си и се питаше откъде ще изникне следващият ангажимент.
5.
Саймън Ендийн си даваше сметка, че в Лондон може да се открие ключ към почти всички загадки, известни на човешкия разум, включително и към името и адреса на един първокласен наемник. Проблемът понякога е, че трябва да знаеш откъде ще започнеш да търсиш и кого първо да питаш.
След един час, прекаран в размисли над чашка кафе в кабинета, той излезе и взе такси до „Флийт Стрийт“. С помощта на стар приятел, който работеше в един от най-големите лондонски всекидневници, Саймън получи достъп до тематичната документация на вестника. Даде поръчка за папките, които го интересуваха. През следващите два часа остана надвесен над архивното досие, което съдържаше всички изрезки за наемниците в цялата британска преса от последните десет години. Имаше статии за Катанга, Конго, Йемен, Виетнам, Камбоджа, Лаос, Судан, Нигерия и Руанда. Съобщения, коментари, уводни статии, очерци и снимки. Той изчете всичко, като обръщаше специално внимание на авторите.
На този етап не търсеше конкретно име на наемник. Материалите гъмжаха от псевдоними, noms de guerre20, прякори. Саймън бе сигурен, че някои от тези имена са фалшиви. Той искаше да открие специалист по темата за наемниците. Някой журналист или репортер, чиито статии звучат достатъчно авторитетно, за да оставят чувството, че авторът владее материята, в състояние е да се ориентира сред заплетения лабиринт от противоположни изказвания и приписвани подвизи и може да предложи някаква умерена гледна точка. След два часа се спря на едно име, което никога преди не беше чувал.
През последните три години бяха публикувани три статии от един и същ автор. Очевидно англичанин или американец. Журналистът познаваше добре темата и говореше за наемници от десетина националности, без да си позволява да сипе хвалебствия или да борави с онези сензационни детайли, от които косата може да ти настръхне. Ендийн си записа името. Статиите бяха отпечатани в три различни вестника, което подсказваше, че авторът работи на свободна практика.
След още един разговор с приятеля си от всекидневника вече разполагаше с адреса на журналиста. Беше малка кооперация в северната част на Лондон.
Мракът се бе спуснал, когато Ендийн излезе от сградата на „МанКон“, изкара своя корвет от подземния паркинг и се насочи на север към жилището на журналиста. Намери прозорците тъмни. Никой не отговори на звънеца. Усъмни се, че човекът може да е заминал някъде, но жената, която живееше на партера, разсея съмненията му. Ендийн с радост установи, че сградата не представлява нищо особено. Помисли си, че репортерът навярно има остра нужда от пари. Като всички журналисти на свободна практика. Реши сутринта да дойде отново.
Саймън Ендийн натисна звънеца до табелката с името на журналиста точно в осем часа на другата сутрин. След трийсетина секунди от металната решетка на домофона проехтя „Да, моля!“
— Добро утро — каза Ендийн, като се наведе към решетката. — Казвам се Харис. Уолтър Харис. Бизнесмен съм. Дали е възможно да поговорим?
Входната врата се отвори и той се качи на четвъртия етаж, където в рамката на вратата го чакаше човекът, когото търсеше. Веднага щом се настаниха във всекидневната, Ендийн премина към въпроса.
— Аз съм бизнесмен от Сити — ловко излъга той. — В известен смисъл тук представлявам няколко мои влиятелни приятели. Това, което ни обединява, е, че всички имаме бизнесинтереси в една западноафриканска държава.
Журналистът кимаше предпазливо и отпиваше от кафето си.
— В последно време зачестиха донесенията за възможността от държавен преврат. Президентът е умерен и разумен (по тамошните критерии) човек, а освен това се ползва с доверието на народа. Един от моите приятели е получил сведения от свой сътрудник, че превратът, ако въобще се осъществи, най- вероятно ще бъде организиран от комунистите. Ясно ли се изразявам?
— Да. Продължавайте.
— Така. Имаме основания да вярваме, че съвсем малка част от армията би подкрепила преврата, освен ако бързото му развитие не я хвърли в смут. С други думи, ако бъде поставена пред свършен факт, войската би могла да приеме новата власт. Но в случай, че превратът не успее отведнъж, според нас армията би подкрепила президента. Както навярно знаете, практиката е установила, че първите двайсет часа са най- важните.
— Но какво ме засяга всичко това? — попита журналистът.
— Ще стигнем и дотам — каза Ендийн. — Нашето общо убеждение е, че ако искат превратът да успее, заговорниците ще трябва първо да убият президента. В противен случай заговорът би се провалил още в зародиш. Ето защо въпросът за охраната на двореца добива все по-голямо значение. Ние разговаряхме с някои приятели от Форин Офис и те са на мнение, че е немислимо да се командирова професионален британски офицер, който да поеме охраната в самия дворец и в района около него.
— Тогава?
Журналистът отново отпи от кафето и си запали цигара. Струваше му се, че гостът прекалено замазва нещата.
— Президентът би се съгласил да ползва услугите на професионален военен, който да го съветва по въпроси, свързани с личната му безопасност. Нужен му е човек, който да проучи цялостно и задълбочено охраната на двореца и да поправи всички евентуални пропуски. Мисля, че тези хора, добрите войници, които не винаги се бият под знамената на родината си, се наричат наемници.
Журналистът кимна няколко пъти. Той въобще не се съмняваше, че историята, която чу от този Харис, е твърде далеч от истината. Първо, ако действително се отнасяше за охраната на двореца, британското правителство не би имало нищо против командироването на военен съветник. Освен това на „Слоун Стрийт“ 22 в Лондон се помещаваше първокласната фирма „Уочгард Интернешънъл“, специализирана именно в
