После се записал като доброволец в няколко тежки мисии на Френския Червен кръст в Африка. Все временни ангажименти, които приключвали с края на критичната ситуация. Именно там се запозна с наемниците и му се наложи да кърпи мнозина от тях. Стана известен дори и в Париж като доктора на наемниците и неведнъж му се случваше да вади от телата им куршуми и късчета от шрапнели. Винаги когато имаха проблеми със здравето или искаха да се прегледат, отиваха при него в парижкия му кабинет. В случай, че са фрашкани с пари, му плащаха в долари на момента. Ако ли не, той забравяше да им праща сметките, а това се случва рядко с френските лекари.
Шанън влезе в хотела и се отправи към рецепцията за ключа си. Дежурен беше един старец.
— Ах, господине, търси ви някакъв човек от Лондон. Звъня през целия ден. Остави съобщение.
Старецът пъхна през процепа малка бележка. Листчето беше изписано с неговия разкривен почерк. Очевидно му бяха диктували буква по буква. Текстът гласеше просто „Внимавай, Харис“ и носеше подписа на един журналист, когото Шанън познаваше от Африка и за когото знаеше, че живее в Лондон.
— Търси ви още един човек, господине. Той ви чака в салона.
Старецът посочи към малкото помещение встрани от фоайето и Шанън съзря през сводестата врата фигурата на мъж, горе-долу на негова възраст, облечен в тъмносивите тонове, характерни за лондонските бизнесмени. Непознатият гледаше към него. Пъргавината, с която скочи на крака, когато Шанън влезе в салона, и структурата на раменете му го отдалечаваха от образа на лондонски бизнесмен. Шанън неведнъж беше виждал такива личности. Те винаги представляваха по-стари и по-богати люде.
— Мистър Шанън?
— Да.
— Казвам се Харис. Уолтър Харис.
— Искали сте да ме видите?
— Именно с тази цел ви чакам от няколко часа. Може ли да поговорим тук или в стаята ви?
— Тук е добре. Старецът не разбира английски.
Двамата седнаха един срещу друг. Ендийн се отпусна и прехвърли крак връз крак. Извади пакет цигари и го поднесе към Шанън. Той поклати глава и бръкна в джоба на сакото си за своите, но после промени решението си.
— Казаха ми, че сте наемник, мистър Шанън.
— Така е.
— Всъщност вас вече ви препоръчаха. Аз представлявам група лондонски бизнесмени. Искаме да се изпълни една задача. Нещо като мисия. Нужен ни е човек, който има познания по военно дело и може да влезе в дадена чужда страна, без да събуди никакви подозрения. Освен това той трябва да е в състояние да изготви интелигентен доклад за всичко, което се случва в тази страна, да анализира военната ситуация, а после да си държи езика зад зъбите.
— Аз не убивам по договор — отсече Шанън.
— Ние не искаме от вас да убивате — каза Ендийн.
— Добре тогава, каква е мисията? И какво е заплащането?
Шанън не виждаше смисъл да хаби излишни думи. Човекът срещу него едва ли би се шокирал от истинските имена на нещата. Ендийн пусна кратка усмивка.
— Първо ще трябва да дойдете в Лондон за инструктаж. Ще ви платим пътните и всички други разноски дори ако не приемете предложението ни.
— Защо в Лондон? Защо не го направим тук? — попита Шанън.
Ендийн изпусна голямо кълбо дим.
— Работата е свързана с карти и някои други документи — каза той. — Не ми се щеше да ги разнасям със себе си. Освен това трябва да се посъветвам с моите партньори и да им докладвам дали сте приели или не.
Настъпи мълчание, докато Ендийн изваждаше от джоба си пачка банкноти от по сто френски франка.
— Хиляда и петстотин франка — каза той. — Около 120 лири. Това е за самолетния ви билет до Лондон. Еднопосочен или двупосочен, както решите. В сумата са включени и дневните ви разходи. В случай че след като се запознаете с предложението, го отхвърлите, ще получите още 100 лири компенсация за усилията ви. Ако приемете, заедно ще обсъдим заплащането.
Шанън кимна.
— Добре. Ще ви изслушам. В Лондон. Кога?
— Утре — каза Ендийн и се надигна. — Можете да пристигнете по всяко време. Настанете се в хотел „Поуст Хаус“ на Хейвърик Хил. Аз ще ви запазя стая, като се прибера довечера. Вдругиден ще ви позвъня в девет часа и ще си уговорим среща за по-късно. Ясно ли е?
Шанън кимна и взе франковете.
— Запазете стаята на името на Браун. Кийт Браун — каза той.
Човекът, който наричаше себе си Харис, излезе от хотела и тръгна надолу по улицата да намери такси. Той не сметна за необходимо да уведоми Шанън, че три часа по-рано е разговарял с един друг наемник, който се казваше Шарл Ру. Нито пък спомена за преценката си, че Ру въпреки очевидната му готовност не е човекът за тази мисия. Ендийн се раздели с французина с мъглявото обещание, че ще го потърси и ще му съобщи решението си.
Двайсет и четири часа по-късно Шанън стоеше пред прозореца на стаята си в хотел „Поуст Хаус“. Гледаше дъжда и потока от коли, който идваше от Камдън Таун и се изкачваше по хълма Хайвърик Хил, за да поеме към Хампстед и околните предградия.
Той пристигна с първия самолет сутринта. Представи паспорта на името на Кийт Браун. Много отдавна му се наложи да си извади фалшив паспорт по нормалната процедура, която се прилага в средите на наемниците. В края на 1967 отрядът на Черния Жак Шрам беше обкръжен от конгоанската армия край Букаву. След неколкомесечна обсада, без да бъдат победени, но и без да разполагат с муниции, наемниците напуснаха града и преминаха по моста през езерото в съседна Руанда. Там се съгласиха след съответни гаранции от Червения кръст, които тази организация по никакъв начин не би могла да устои, да предадат оръжието си.
От този момент нататък прекараха почти шест месеца затворени в един лагер в Кигали, докато правителството на Руанда и Червеният кръст се разправяха с проблема за репатрирането им в Европа. Конгоанският президент Мобуту искаше да му бъдат върнати за екзекуция, но наемниците заплашиха, че ако се стигне до такова решение, ще издебнат охраната, ще си възвърнат оръжието и сами ще си проправят пътя до дома. Правителството на Руанда повярва, при това не без основание, че могат да го сторят.
Когато накрая бе взето решение да ги върнат в Европа, британският консул посети лагера и спокойно заяви на шестимата британски наемници, че се налага да им отнеме паспортите. Те също тъй спокойно му отговориха, че са ги загубили оттатък езерото в Букаву. В самолета за Лондон Шанън и колегите му бяха уведомени от Форин Офис, че дължат по 350 лири за път и че никога вече няма да получат нови паспорти.
Преди да напуснат лагера, им направиха снимки, взеха им отпечатъци и записаха имената им. Освен това трябваше да подпишат декларация, че повече няма да стъпят на африканския континент. Копие от тези документи щяха да получат всички африкански правителства.
Реакцията на наемниците беше съвсем логична. Всички си бяха пуснали дълги бради и мустаци, а косите им не бяха подстригвани с месеци поради опасността ножиците в лагера да се превърнат в оръжие. Така че лицата на снимките имаха неузнаваем вид. После всеки от тях представи собствените си отпечатъци за отпечатъците на някой друг. Накрая си размениха имената. В резултат на това документите за самоличността им съдържаха името на един, отпечатъците на друг и снимката на трети. А декларацията, че завинаги ще напуснат Африка подписаха с имена като Себастиан Уитабикс и Неди Сийгун.
Реакцията на Шанън спрямо искането на Форин Офис не беше по-малко зловредна. Тъй като все още притежаваше „изгубения“ си паспорт, той го запази и пътуваше с него навсякъде, докато му изтече срокът. После предприе необходимите стъпки да си осигури нов паспорт, отново издаден от Паспортния отдел, но на базата на кръщелно свидетелство, набавено от архива на областния съвет в Съмърсет срещу обичайната сума от пет шилинга. Това свидетелство принадлежеше на бебе, починало в Ярмут от менингит горе-долу по времето, когато Шанън беше роден.
