Когато в два часа след полунощ Гомес каза довиждане и тръгна на зигзаг към своята стая, Шанън бе наредил доста кюлчета информация. Трите подразделения, известни като граждански отряди, жандармерията и митничарите носели пистолети, но както убедено заяви Гомес, нямали муниции. Тъй като били от племето каджа, те не се ползвали с доверието на Кимба, който в параноичния си страх от въстание не им позволявал да носят и един патрон. Той знаел, че те никога няма да се бият за него, и не им давал възможност да се бият срещу него. Пистолетите служели само за парлама.
Гомес го увери също, че властта в столицата е изцяло в ръцете на виндусите на Кимба. Страховитите полицаи от тайните служби носели цивилни дрехи и автоматични пистолети, войниците от армията имали карабини, каквито Шанън видя на летището, а личната преторианска гвардия на президента разполагала с автомати. Гвардейците пребивавали само на територията на резиденцията, били суперлоялни към Кимба и той не правел и стъпка без охраната на поне едно отделение.
На другата сутрин Шанън излезе да се поразходи. Само след секунда забеляза едно десет- единадесетгодишно момченце, което подтичваше край него. Беше го пратил Гомес. Едва после разбра защо. Отначало помисли, че момчето ще го развежда из града, и не виждаше никакъв смисъл, тъй като не можеше и дума да размени с него. Но истинската му задача беше друга. Става дума за услуга, която Гомес предлагаше на всички свои гости, без да чака да го помолят. Ако по някаква причина туристът попаднеше зад решетките, момчето бързо се връщаше в хотела да съобщи на Гомес. Той уведомяваше швейцарското или западногерманското посолство, за да може някой да започне да преговаря за освобождаването на туриста, преди да са го пребили от бой. Момчето се казваше Бонифас.
Шанън обикаля цяла сутрин. Изминаваше миля след миля, а момченцето припкаше по петите му. Никой не ги спря. Почти не се движеха превозни средства, а в жилищните райони улиците бяха съвсем пусти. Шанън взе от Гомес една малка карта на града, останала от колониално време, и с нейна помощ откри възловите сгради в Кларънс. Пред стъпалата на единствената банка, единствената поща, няколкото министерства, пристанището и болницата на ООН се разхождаха по пет-шест войници. Във фоайето на банката, където влезе да осребри един пътнически чек, Шанън забеляза походни легла, а в обедните часове на два пъти видя как един войник внася баки с храна. Той предположи, че охраната е разквартирувана в самите сгради. Вечерта Гомес потвърди това предположение.
Шанън забеляза по един постови пред всяко от шестте посолства. Трима от тях спяха в прахта. До обяд преброи общо стотина войници, пръснати из централната част на града. Отбеляза и с какво са въоръжени. Носеха 7,92-милиметрови маузери, повечето от които бяха ръждясали и зацапани. Униформата на войниците се състоеше от тънкозелени панталони, брезентови ботуши, колан от груб плат и кепе, което много приличаше на американска бейзболна шапка. Всички те без изключение бяха раздърпани, неизгладени, немити и непривлекателни. Шанън прецени, че по военна подготовка, учение да боравят с оръжието, организираност и боеспособност са на нулево равнище. Те представляваха сбирщина от недисциплинирани бабаити, които съумяваха да тероризират кротките каджи със своите оръжия и бруталност, но навярно не бяха стреляли истински, а и със сигурност по тях не бяха стреляли хора, които знаят как да го правят. Целта им очевидно беше да не допускат евентуални граждански размирици, но според Шанън при едно истинско сражение те биха се разбягали.
Най-интересно беше състоянието на сумките им за муниции. В тях нямаше пълнители. На всяка пушка беше поставен по един пълнител, но маузерите побират само пет патрона.
Следобед Шанън обиколи пристанището. От земята изглеждаше различно. Двете пясъчни ивици, които се врязваха във водата и образуваха естествения пристан, се издигаха на шест метра над водата при основата и на два метра при върха. Той мина и по двете до самия им край. Бяха покрити с високи до коленете и до кръста храсталаци, изпепелени в края на дългия сух сезон. Тази растителност не се виждаше от въздуха. И двете ивици бяха около четиридесет метра широки при върха и приблизително толкова при основата. От върховете и на двата рога се откриваше панорамна гледка към крайбрежието.
Бетонираният кей се намираше точно в центъра на залива. Зад него беше складът. На север от склада се крепяха старите дървени пристани. Подпорите им стърчаха от водата като счупени зъби. На юг се простираше пясъчният плаж с рибарските лодки. От върха на единия рог не се виждаше резиденцията на президента. Оставаше скрита зад склада. Но от другия ясно се различаваше последният етаж на голямата сграда. Шанън се върна на пристанището и огледа рибарския плаж. „Добро място за дебаркиране“, помисли си той между другото. Брегът плавно се спускаше към водата.
Зад склада бетонът свършваше и започваше стръмен склон, покрит с висок до кръста гъсталак и прорязан от множество пътеки. По него се изкачваше и макадамов път за камиони, който водеше към резиденцията. Шанън пое по пътя. Когато стигна до върха на склона, пред него се откри гледка към цялата фасада на старата колониална сграда. Беше на не повече от сто метра разстояние. Той повървя още петдесетина метра и видя пресечката, която следваше успоредно брега. На кръстовището пазеха четирима войници. По-изрядни и по-добре облечени от обикновената войска. Въоръжени с автомати „Калашников АК– 47“. Следяха го мълчаливо, докато завиваше по пътя към хотела. Кимна им, но те просто продължиха да го гледат втренчено. Очевидно охраната на резиденцията.
Както вървеше, Шанън гледаше наляво и попиваше всички детайли по сградата на резиденцията. Широка около трийсет метра. Прозорците на приземния етаж бяха зазидани и боядисани със същата мръснобяла боя като останалата част от стените. На приземно равнище център на сградата беше висока, масивна, здраво залостена дървена врата най-вероятно добавена в по-ново време. Пред зазиданите прозорци излизаше тераса, която не можеше да се използва, тъй като до нея нямаше достъп. На първия етаж, от край до край по фасадата, бяха наредени седем прозореца — три отляво, три отдясно и един над главния вход. На последния етаж имаше десет много по-малки прозореца. Над тях започваха водосточната тръба и стръмният керемиден покрив.
Шанън забеляза още няколко войници, които се разтъпкваха пред входната врата. Видя също, че прозорците на първия етаж са със спуснати, навярно стоманени (беше твърде далеч, за да прецени) капаци. Очевидно само при официални посещения се допускаха хора отвъд кръстовището.
Той приключи деня си малко преди залез слънце с една обиколка на резиденцията от почтено разстояние. Видя, че от двете страни навътре към сушата се издигат високи около три и дълги около осемдесет метра стени. Отзад ги съединяваше четвърта стена. За негова изненада единственият вход към целия комплекс се намираше отпред. Стената беше висока три метра във всички участъци (Шанън я съпоставяше с ръста на стражите), а отгоре й бяха набити парчета стъкло. Той знаеше, че няма да му се удаде случай да надникне отвътре, но в съзнанието си пазеше образа от въздуха. Цялата гледка му се стори много смешна.
Той погледна към Бонифас и се ухили.
— Ех, момченце, този тъпанар си мисли, че е на сигурно място зад тази голяма стена. Оставил е само един вход и я е наблъскал със стъкло. Всъщност се е заклещил в един тухлен капан, в една огромна, затворена касапница.
Момчето пусна широка усмивка, без да е разбрало и дума, и посочи с ръка, че иска да се прибере у дома, защото е гладно. Шанън кимна и двамата се запътиха към хотела с натежали нозе.
Без да записва нищо, Шанън запечата всичко в главата си. Той върна картата на Гомес, а след вечеря отиде при французина в бара.
На една от задните маси двама китайци от посолството тихо си пиеха бирата. Освен това и прозорците бяха отворени. Така че европейците не можаха да си поговорят на воля. По-късно обаче Гомес, който бе зажаднял за компания, покани Шанън в своята стая на последния етаж. Двамата седнаха на балкона и се загледаха към спящия град, потънал в мрак поради поредната електрическа авария.
Шанън се колебаеше дали да не се довери на Гомес. Накрая реши да не го прави. Каза, че е открил банката и му е отнело доста време да осребри чек за петдесет лири.
— Нищо чудно — каза Гомес. — Тук отдавна не са виждали чужда валута, а още по-малко пътнически чекове.
— В банката не може да не са виждали.
— Много отдавна не са. Кимба държи цялата хазна на републиката в своята резиденция.
Това силно заинтригува Шанън. Нужни му бяха още два часа, за да научи малко по малко, че Кимба съхранява под ключ в бившата винарска изба на губернатора и военните арсенали на държавата. Националната радиостанция също била преместена в резиденцията, за да може президентът да излъчва за
