Настъпи нова дълга пауза, по време на която Доброволски очакваше изблик на ярост. Той не се състоя.
— Измамили са ме — тихо каза Кимба.
— Естествено, Ваше превъзходителство — веднага се намеси Доброволски, — можем да сме напълно сигурни в това само ако изпратим нов проучвателен екип, който да вземе проби от скалите и почвата в същия район. С тази именно цел съм упълномощен от моето правителство да помоля ваше превъзходителство да позволи на екип от Геологическия институт в Свердловск да посети Зангаро и да проучи района, в който е работил британският геолог.
Кимба внимателно обмисли предложението. Накрая кимна.
— Позволявам — каза той.
Доброволски се поклони. Стоящият до него Волков, официално секретар на посолството, но най- вероятно резидент на КГБ, го стрелна с поглед.
— Вторият въпрос се отнася до вашата лична безопасност — каза Доброволски.
Най-после изтръгна някаква реакция от страна на диктатора. Кимба се отнасяше особено сериозно към този въпрос. Той вдигна рязко глава и нервно се огледа във всички посоки. Тримата зангарийци от свитата му, които стояха зад руснаците, трепнаха.
— Моята безопасност ли? — каза Кимба с обичайния тих глас.
— Бихме си позволили отново да напомним мнението на съветското посолство, че е изключително важно именно Ваше превъзходителство да продължи да води Зангаро по пътя на прогреса и мира, който Ваше превъзходителство тъй уверено следва — каза Доброволски.
Морето от ласкателства не създаде нелепа ситуация. Кимба постоянно получаваше такава доза от подобни думи.
— За да се гарантира сигурността на безценната личност на Ваше превъзходителство и предвид на неотдавнашното твърде опасно предателство от страна на един от вашите военни ние отново бихме си позволили да предложим представител на нашето посолство да получи разрешение да пребивава на територията на резиденцията, за да бъде в помощ на вашата охрана.
Споменаването на „предателството“ на полковник Боби извади Кимба от неговия транс. Той се разтрепера неудържимо. Дали от страх или от ярост, руснаците така и не разбраха. После започна да говори, отначало бавно, с обичайния си шепот, а после все по-бързо. Гласът му се повиши, а очите му мятаха мълнии към зангарийците в другия край на стаята. След няколко изречения премина към диалекта на племето винду, който само зангарийците разбираха. Но руснаците бяха успели да схванат смисъла на словото му: увереността на Кимба, че постоянно е застрашен от предателство, предупрежденията на духовете за заговори от всички посоки, убедеността му, че знае кой не е лоялен и кой таи лоши помисли, намеренията му да очисти всички тези хора и описание на разправата му с тях. Тази реч продължи половин час. Едва тогава президентът се успокои и се върна към европейския език, който разбираха руснаците.
Когато излязоха на слънце и се качиха в колата на посолството, двамата мъже бяха облени в пот. Както поради жегата (климатичната инсталация в резиденцията отново бе развалена), така и заради обичайното въздействие, което им оказваха срещите с Кимба.
— Добре, че свърши — каза Волков по пътя към посолството. — Важното е, че получихме разрешение. Още утре ще внедря моя човек.
— А аз ще гледам геолозите да дойдат възможно най-скоро — каза Доброволски. — Да се надяваме, че в доклада на британците наистина има някаква измама. Ако не е така, не знам какво ще обяснявам на президента.
Волков изсумтя.
— Не бих искал да съм на твое място — каза той.
Шанън се настани в хотел „Лаундс“ близо до моста „Найтсбридж“, както се бяха уговорили с
След ваната се преоблече, обядва и се обади в детективската агенция. Шефът й помисли малко и се сети за името Кийт Браун. Шанън чуваше как рови из някакви папки. Накрая очевидно откри тази, която му трябва.
— Да, мистър Браун. Открих материала. Да ви го изпратя ли по пощата?
— По-добре недейте — каза Шанън. — Дълъг ли е?
— Около страница. Да ви го прочета ли по телефона?
— Да, моля ви.
Детективът се покашля и започна:
— На следващата сутрин след постъпването на молбата на клиента моят сътрудник е заел позиция до входа на подземния паркинг на „МанКон Хаус“. Имал е късмет, защото обектът, който предния ден се върнал с такси в тази сграда след разговора си на „Слоун Авеню“, сега дошъл с кола. Сътрудникът го видял съвсем ясно, когато завивал към входа на паркинга. Няма съмнение, че е бил същият обект. Карал е шевролет „Корвет“. Моят човек е записал номера на колата. След проверка чрез посредник в отдела за регистрация на МПС в Областния съвет е установено, че колата е регистрирана на името на Саймън Джон Ендийн, живеещ в Кенсигтън. — Детективът замълча за момент. — Искате ли адреса, мистър Браун?
— Не — каза Шанън. — Знаете ли каква е длъжността на този Саймън Ендийн?
— Да — каза шефът на агенцията. — Направих справка с един приятел журналист от Сити. Този човек е личен помощник и дясна ръка на сър Джеймс Мансън, председател и директор на „Мансън Консолидейтид“.
— Благодаря ви — каза Шанън и затвори телефона. — Става все по-любопитно — промълви той, след което излезе от хотела и се запъти към „Джърмин Стрийт“, за да осребри един чек и да си купи няколко ризи. Беше първи април, денят на лъжата, слънцето грееше, а тревата в „Хайд Парк“ беше осеяна с нарциси.
Саймън Ендийн не беше си губил времето през тези десет дни. Днес следобед той представи плодовете на усилията си пред сър Джеймс Мансън в кабинета на последния етаж.
— Полковник Боби — каза Ендийн още с влизането си.
Шефът му сбърчи чело.
— Кой?
— Полковник Боби. Бившият командващ армията на Зангаро. В момента изгнаник, прогонен завинаги от президента Жан Кимба, който между другото го е осъдил на смърт за държавна измяна с президентски указ. Искахте да знаете къде се намира.
Мансън отиде зад бюрото си и с кимане показа, че си спомня. Още не беше забравил за Кристалната планина.
— Добре, къде се намира?
— Живее в Дахомей — каза Ендийн. — Доста усилия ми костваше да го открия, без да привлека внимание върху себе си. Установил се е в столицата на Дахомей. Град Котону. Навярно не разполага с много пари, защото иначе би се настанил в кокетна малка вила край Женева като другите богати изгнаници. Държи под наем малка вила и живее съвсем скромно. Сигурно защото се плаши да не би правителството на Дахомей да го помоли да напусне страната. Говори се, че Кимба е поискал екстрадирането му, но нищо не е предприето по въпроса. А и сега е достатъчно далеч, за да не представлява заплаха за Кимба.
— А Шанън, наемникът? — попита Мансън.
— Трябва да се върне днес или утре. Направих му резервация в хотел „Лаундс“ с вчерашна дата. Тази сутрин в девет не беше пристигнал. Ще го потърся утре по същото време.
— Опитай сега — каза Мансън.
От хотела потвърдиха, че Мистър Браун е пристигнал, но в момента го нямало. Сър Джеймс Мансън слушаше на деривата.
— Остави съобщение, че ще му звъннеш довечера в седем — изръмжа той.
Ендийн остави съобщението, след което и двамата затвориха слушалките.
