готова. Но на летището в Кларънс майтапите свършиха.
Той имаше само ръчен багаж. Жегата в основния (и единствен) пасажерски терминал беше непоносима. Вътре гъмжеше от мухи. Десетина войници и още толкова полицаи се размотаваха наоколо. Очевидно бяха от различни племена. Полицаите бяха необщителни, почти не говореха дори помежду си. Стояха облегнати по стените. Погледът на Шанън се спря върху войниците. Той ги наблюдаваше с половин око, докато попълваше още един безкрайно дълъг формуляр (същия като онзи в консулството). После премина през медицински и паспортен контрол, обслужвани от лица, които, както и полицаите, бяха според него каджи.
Неприятностите започнаха, когато стигна до митницата. Там го очакваше цивилен служител, който с отсечен жест го отклони към една стая. Той влезе в нея заедно с багажа си и четирима войници се намъкнаха след него. Едва тогава в паметта му изникна познат образ.
Преди много години в Конго Шанън бе виждал същото изчистено изражение на заплаха в очите на африканец с почти праисторически манталитет. Въоръжен, поставен във властно положение, напълно непредвидим, с абсолютно нелогични реакции. Очи, които цъкат като бомба с часовников механизъм. Непосредствено преди най-жестоките кланета, устройвани от конгоанци върху жители от Катанга, от племето симба върху мисионери или от конгоанската армия върху племето симба. Шанън съзираше същото заплашително безразсъдство, същата неподвластна на разума сила, която внезапно и без видимо обяснение прерастваше в налудничава жажда за насилие. Войниците от племето винду на президента Кимба имаха това изражение.
Цивилният митничар нареди на Шанън да остави чантата си на паянтова маса и започна да я претърсва. Търсеше старателно, сякаш очакваше да намери скрито оръжие. Накрая забеляза електрическата самобръсначка, извади я от калъфката й, разгледа я, щракна ключа. Понеже беше „Ремингтън Електроник“ с нови батерии, тя забръмча неистово. Митничарят съвсем механично я постави в джоба си.
След като приключи с чантата, той подкани Шанън да изпразни джобовете си върху масата. Изскочиха ключовете му, носната му кърпичка, няколко монети, портфейлът и паспортът. Митничарят се захвана с портфейла. Измъкна пътническите чекове, погледна ги, изсумтя и ги върна обратно. Събра с шепа монетите и ги постави в джоба си. Банкнотите бяха две по 5 000 френско-африкански франка и няколко стотачки. Войниците се скупчиха край масата с нарастващо любопитство. Единственият звук, който издаваха, беше дишането им в нажежената атмосфера. Оръжията си държаха като тояги. Цивилният прибра двете банкноти по 5 000 франка, а един от войниците взе по-дребните.
Шанън погледна към митничаря. Той отвърна на погледа му. После вдигна фланелката си и показа затъкнатия в колана му деветмилиметров браунинг или може би пистолет модел „765“. Потупа го леко.
— Полиция — каза той, без да отмества погледа си.
Шанън го сърбяха юмруците да му размаже физиономията. Не спираше да повтаря наум: „Спокойно, моето момче, спокойно.“
Той вдигна бавно ръка към остатъка от личните си вещи и въпросително сви вежди. Цивилният кимна и Шанън започна да прибира нещата си. Усети как войниците зад гърба му се отдръпнаха, макар че продължаваха да стискат с две ръце пушките си, готови да удрят и да мушкат според моментното им настроение.
Мина цяла вечност, преди митничарят да кимне към вратата. Шанън излезе от стаята. По гърба му потта се стичаше на ручеи към колана на панталоните.
В пасажерския салон един католически свещеник посрещаше единствената освен Шанън бяла туристка в самолета — една американска девойка. С обстоятелствените си обяснения на местния диалект отецът си бе спестил някои усложнения. Той отмести очи и улови погледа на Шанън. Наемникът леко повдигна вежди. Отчето хвърли поглед зад гърба на Шанън към стаята, от която беше излязъл, и кимна едва забележимо.
Навън сред жегата на малкия площад пред летището нямаше никакъв транспорт. Шанън остана да чака. След пет минути чу зад себе си тих ирландско-американски глас:
— Искаш ли да те откарам до града, синко?
Тръгнаха с колата на свещеника, фолксваген костенурка, която той беше скрил на безопасно място в една палмова горичка край летището. Американката изразяваше яростта си на висок глас. Бяха претърсили дамската й чантичка. Шанън си мълчеше, защото знаеше, че съвсем малко оставаше да ги пребият. Отецът работеше в болницата на ООН. Съвместяваше длъжностите на свещеник, разпределител на помощи и лекар. Той погледна към Шанън с разбиране.
— Навярно са ти изтърсили всичко?
— Абсолютно всичко — каза Шанън.
Петнайсет лири не бяха от значение. Важното бе, че и двамата са забелязали настроението на военните.
— Тук човек трябва много да внимава — тихо каза свещеникът. — Имаш ли стая в хотела?
Шанън отговори, че няма, и отецът го закара до „Независимост“, единствения хотел, в който европейците имаха право да отсядат.
— Управителят се казва Гомес. Много хубав човек — каза свещеникът.
Обикновено, щом в някой африкански град се появи ново лице, другите европейци го канят да посети клуба, да се отбие в бунгалото им, да пийне нещо някъде, да се появи на някое парти още същата вечер. Свещеникът въпреки цялата си учтивост не спомена нищо такова. Шанън веднага схвана този аспект на живота в Зангаро. Настроението беше засегнало и белите. Предстоеше му да научи още много, най-вече от Гомес.
Още същата вечер се запозна с Жул Гомес, предишен собственик и настоящ управител на хотел „Независимост“. Гомес беше петдесетгодишен pied noir21, французин от Алжир. Преди десет години, през последните дни на френски Алжир, той продал своето процъфтяващо предприятие за земеделска техника. Сторил го малко преди тоталния срив, който направил немислим всякакви продажби. С парите се върнал във Франция, но след една години разбрал, че не може да живее в европейска среда, и започнал да търси къде да отиде. Установил се в Зангаро пет години преди обявяването на Независимостта, когато и дума не можело да става за нея. Със спестяванията си купил хотела и всяка година внасял подобрения.
След обявяването на Независимостта нещата се променили. Три години, преди да пристигне Шанън, Гомес бил грубо уведомен, че хотелът подлежи на национализация и ще получи за него местна валута. Така и не му платили, но местните пари и бездруго били безполезни хартийки. Той все пак останал като управител с безумната надежда, че някой ден нещата ще се оправят и с остатъците от собствеността си на тази планета ще осигури старините си. Като управител той отговаряше за рецепцията и за бара. Шанън го откри в бара.
Би могъл лесно да спечели приятелството на Гомес, като му разкаже за приятелите и познатите си от ОАС, от Легиона и от отряда на парашутистите, които се биха в Конго. Но така би свалил прикритието на обикновен английски турист, който, разполагайки с пет свободни дни и воден единствено от любопитството си, е дошъл от север, за да види затънтената република Зангаро. Шанън запази тази роля.
По-късно, когато барът затвори, той покани Гомес да пийнат по чашка в неговата стая. По необясними причини войниците не взеха бутилката уиски, която беше в багажа му. Очите на Гомес се оцъклиха, като я видя. Уискито спадаше към стоките, чийто внос страната не можеше да си позволи. Шанън внимаваше Гомес да пие повече от него. Когато спомена, че е дошъл в Зангаро от любопитство, Гомес изсумтя.
— Любопитство ли? Ха, тук има любопитни неща. Даже зловещи.
Макар че разговаряха на френски и бяха сами в стаята, Гомес сниши глас и се наведе напред. Шанън отново долови неестествения страх, който бе завладял всички, които срещна, с изключение на военните бабаити и цивилния полицай, който играеше ролята на митничар. Гомес пресуши половината бутилка и езикът му се поотпусна. Шанън започна деликатно да измъква информация. Събеседникът му потвърди голяма част от данните, които му даде човекът на име Уолтър Харис. Добави и свои анекдотични детайли, някои от които звучаха ужасяващо.
Той потвърди, че президентът се намира в града и че го напуска само в случаите, когато посещава родното си село отвъд реката в зоната на племето винду. Каза също, че Кимба живее в президентската резиденция — голямата, оградена сграда, която Шанън бе видял от въздуха.
