Шанън помисли малко и кимна.
— Добре. Половината сега, другата половина после.
След десет минути Ендийн си тръгна. Каза на Шанън да изчака пет минути, преди да излезе.
В три часа шефът на детективската агенция се върна от обяд. Шанън позвъни в три и петнайсет.
— Ах, да, мистър Браун — обади се гласът отсреща. — Говорих с моя човек. Той е изчакал, както сте му наредили, и след като обектът излязъл, го проследил. Обектът взел такси и се насочил към Сити. Там освободил таксито и влязъл в една сграда.
— В коя сграда?
— „МанКон Хаус“. В нея се помещава дирекцията на „Мансън Консолидейтид Майнинг“.
— Знаете ли дали работи там? — попита Шанън.
— Предполагам — каза шефът на агенцията. — Моят човек не е успял да го проследи вътре в сградата, но е забелязал, че портиерът му сваля шапка и държи вратата пред него отворена. Не постъпил така с група секретарки и очевидно редови чиновници, които отивали на обяд.
— Вашето момче е по-умно, отколкото изглежда — каза Шанън.
Младежът бе свършил добра работа. Шанън даде още няколко разпореждания, а после изпрати до детективската агенция запис от 50 лири. Същия следобед си откри и банкова сметка, в която депозира 10 лири. На следващата сутрин внесе нови 500 лири, а вечерта отпътува за Париж.
Доктор Гордън Чалмърс не беше привърженик на алкохола. Рядко му се случваше да близне нещо по- силно от бира и когато го стореше, ставаше разговорлив, както имаше възможност да се убеди и сър Джеймс Мансън по време на обяда им в ресторант „Уилтън“. Същата вечер, когато Кат Шанън правеше смяна на летище „Бурже“, откъдето хвана самолета ДС–8 на „Ер Африк“ за Западна Африка, доктор Чалмърс вечеряше със свой стар приятел от колежа, който също се занимаваше с приложни научни изследвания.
Нямаше никакъв специален повод. Срещнаха се съвсем случайно на улицата преди няколко дни и се уговориха да вечерят заедно.
Преди петнайсет години двамата бяха още студенти, млади и неженени. Учеха здраво и като много други млади учени бяха искрено загрижени за света около тях. В средата на петдесетте злободневните проблеми бяха атомната бомба и колониализмът. Те се включиха в кампанията за ядрено разоръжаване и участваха в различни движения, които се обявяваха за край на империите и за свобода не в бъдеще време, а сега. И двамата бяха разярени, сериозни, ангажирани. И двамата нищо не промениха. Но в това свое негодувание срещу света постепенно се забъркаха с младежкото комунистическо движение. Чалмърс надрасна тази обвързаност, ожени се, създаде семейство, сдоби се с ипотека за къщата си и започна да се влива в редовете на средната класа.
Купищата неприятности, които му се струпаха през последните две седмици, го накараха да не се ограничи с обичайната чаша вино на вечеря. Изпи значително повече. Приятелят му, благ човек с меки кафяви очи, забеляза безпокойството му и попита дали може да му помогне.
Погълнал известно количество бренди, доктор Чалмърс усети, че трябва да сподели с някого притесненията си. При това с човек, който за разлика от жена му също беше учен и щеше да разбере проблема. Ставаше дума за нещо крайно поверително и приятелят му прояви нужната загриженост и състрадание.
Когато научи за сакатата дъщеричка и за парите, необходими за инвалидно оборудване, очите му се просълзиха и той хвана през масата ръката на доктор Чалмърс.
— Не се измъчвай, Гордън. Всеки на твое място би направил същото.
Чалмърс се почувства по-добре, когато излязоха от ресторанта и се разделиха. Стана му по-леко, след като по някакъв начин сподели проблема си.
Макар че по време на вечерята попита стария си приятел с какво се е занимавал след завършването им, той така и не отговори съвсем точно. Чалмърс, притиснат от собствените си грижи и със замъглено от виното съзнание, не прояви интерес към подробностите. Но дори и да го беше направил, приятелят едва ли щеше да му каже, че съвсем не се е влял в буржоазията, а си е останал верен член на партията.
6.
Двумоторният „Корвеър 440“, който летеше по линията до Кларънс, заби нос над залива и започна да се спуска към летището. Умишлено заел място отляво, Шанън наблюдаваше града, докато самолетът прелиташе над него. От триста метра височина се виждаше цялата столица на Зангаро, разположена на края на полуострова и оградена от три страни от очертаните с палми води на океана. От четвъртата страна я ограничаваше парчето суша, дълго едва осем мили, което се сливаше с основната брегова линия.
Полуостровът беше три мили широк в основата си, вместена между блатистите мангрови пояси край брега, и една миля широк на върха, където беше разположена столицата. Периферията на върха също бе обрасла с мангрови дървета, които едва към края отстъпваха пред няколко пясъчни плажа.
Градът заемаше напреки върха на полуострова от край до край и се простираше на около миля навътре по дължината му. През оставащите седем мили до основната суша минаваше един-единствен път, който пресичаше обработваемите земи.
Очевидно най-хубавите сгради се намираха откъм морето, където се усеща полъхът на вятъра. Отвисоко се виждаше, че към всяка сграда има прилежащ парцел с площ от пет декара. Районът откъм сушата бе явно най-бедният, тъй като там се побираха хиляди ламаринени бараки, насечени от тесни разкаляни улички. Шанън спря погледа си върху богатите квартали на Кларънс, обитавани преди от колонизаторите, понеже именно там бяха възловите здания, а от този ъгъл щеше да ги наблюдава само още няколко секунди.
На самия край на полуострова имаше малко пристанище, изградено на мястото, където без никаква геологическа логика в морето се врязваха две дълги извити пясъчни ивици, наподобяващи роговете на елен или щипките на рак. Пристанището беше разположено в дъгата на образувалия се залив. Шанън виждаше накъдрената от вятъра вода извън залива и идеално гладката повърхност вътре в него. Без съмнение именно този естествен пристан, прилепен към полуострова като закачка на природата, бе привлякъл първите мореплаватели.
В центъра на пристанището, точно срещу открито море, се виждаше един-единствен бетонен кей и някакъв склад. Към кея не беше привързан нито един кораб. Вляво от него очевидно се намираше рибарската зона. Пясъчна ивица, затрупана с дълги канута и прострени мрежи. Вдясно беше старото пристанище с няколко разнебитени дървени пристана.
Зад склада имаше около двеста метра избуяла трева, която стигаше до крайбрежния път, а оттатък пътя започваха сградите. Шанън зърна една бяла църква в колониален стил и бившата вероятно резиденция на губернатора, която беше оградена със стена. Във вътрешното пространство освен основните сгради имаше и голям двор, осеян с множество бараки, лепнати очевидно в по-късно време.
В този момент самолетът се изправи хоризонтално и градът се скри от погледа на Шанън. Наближаваше кацането.
Шанън за първи път се сблъска със зангарийската действителност, когато предния ден подаваше документи за туристическа виза. Консулът в столицата на съседната държава го прие с известно учудване, тъй като не беше свикнал с подобни молби. Трябваше да попълни формуляр от пет страници, в който се искаха първите имена на родителите му (понеже въобще не знаеше как се казват родителите на Кийт Браун, той си измисли имената) и всевъзможни други данни.
Шанън подаде паспорта си с една прилична банкнота, небрежно вмъкната между първа и втора страница. Тя попадна в джоба на консула. След това консулът огледа паспорта му от всички възможни ъгли, прочете всяка една страница, вдигна го към светлината, провери печатите на гърба. След пет минути Шанън започна да си мисли, че нещо не е наред. Дали пък във Форин Офис не са допуснали грешка точно в този паспорт? Накрая консулът го погледна и каза:
— Вие сте американец.
Шанън разбра с облекчение, че човекът срещу него е неграмотен. След още пет минути визата му беше
