При пристигането си в Лондон тази сутрин той се обади на журналиста, с когото се бе запознал в Африка, и разбра по какъв начин се е свързал с него Харис. Благодари му, че го е препоръчал, и го попита дали знае някоя добра частна детективска агенция. Следобед отиде в агенцията и плати капаро от двайсет лири, като обеща да се обади на другия ден сутринта, за да им даде нови разпореждания.
Ендийн позвъни точно на секундата в девет часа, както бе обещал. Свързаха го със стаята на мистър Браун.
— На „Слоун авеню“ има един блок с апартаменти под наем. Казва се „Челси Клоистърс“ — каза той без въведения. — Запазил съм апартамент 317. Там ще поговорим. Елате, моля ви, точно в единайсет. Изчакайте ме във фоайето, понеже ключът е у мен.
След тези думи затвори. Шанън извади адреса от телефонния указател, който лежеше на нощното шкафче, и позвъни в детективската агенция.
— Искам вашият човек да бъде в 10,15 във фоайето на „Челси Клоистърс“ на „Слоун авеню“. Задължително е да разполага със собствен транспорт.
— Ще дойде с мотопед — каза шефът на агенцията.
Час по-късно Шанън се срещна във фоайето на блока с човека от агенцията. За негово учудване той беше младок с дълга коса. Нямаше и двайсет години. Шанън го огледа недоверчиво.
— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита той.
Момчето кимна. Изглеждаше заредено с ентусиазъм, който в най-добрия случай би трябвало да е подплатен с поне малко умение.
— Добре, закачи тази каска на мотопеда си. Тук не се влиза с каски. Седни ей там и започни да четеш вестник.
Младежът нямаше вестник и Шанън му даде своя.
— Аз ще седна отсреща. Към единайсет часа ще дойде един човек, ще ми кимне и двамата ще се качим в асансьора. Запомни го добре, защото после ще трябва да го познаеш. Той ще излезе след около час. В този момент ти трябва да си вече при мотопеда с надяната каска. Прави се, че поправяш нещо. Разбра ли?
— Да, ясно.
— Човекът или ще се качи на собствената си кола някъде наблизо, като в този случай ще запомниш номера й, или ще вземе такси. И в двата случая се лепваш зад него и гледаш къде отива. Ще го следиш, докато решиш, че е стигнал там, закъдето е тръгнал.
Младежът попи всичко, зае позиция в далечния ъгъл на фоайето и се скри зад вестника си.
Пиколото се начумери, но остави момчето на мира. Беше присъствал на не една среща в пространството пред рецепцията.
Четиридесет минути по-късно във фоайето влезе Саймън Ендийн. Шанън видя как освободи таксито и се попита дали и момчето е забелязало тази сцена. Той стана и кимна към новодошлия, но Ендийн мина покрай него и натисна бутона на асансьора. Шанън също се запъти към асансьора и мярна младежа, който надничаше над вестника.
„Не сега, за Бога“ — мислеше си Шанън, докато пускаше дежурните фрази за лошото време.
Страхуваше се, че човекът с името Харис може точно в този момент да огледа фоайето.
След като се настани на едно кресло в апартамент 317, Ендийн отвори куфарчето си и извади карта. Разстла я върху леглото и повика Шанън да погледне. На него му бяха нужни три минути, за да запамети и най-малката подробност. После Ендийн започна разказа си.
Той представляваше добре премерена амалгама от факти и измислици. Ендийн и сега излезе с твърдението, че представлява група британски бизнесмени, които имат някакъв бизнес в Зангаро. Всичките им предприятия, сред тях и някои напълно закрити, били пострадали след идването на власт на президента Кимба.
После се впусна в историята на републиката в периода след обявяването на Независимостта. Всичко, което каза, беше вярно и присъстваше в доклада му до сър Джеймс Мансън. Ефектният удар в целта остана за финала.
— Група офицери от армията влезли в контакт с група местни бизнесмени, които между другото са отмиращ вид, и им съобщили, че обмислят възможността за свалянето на Кимба чрез преврат. Един от тези местни бизнесмени се свърза с мой приятел и по този начин се запознахме с техния проблем. Работата е там, че те на практика нямат военна подготовка въпреки офицерските си звания и не знаят как да осъществят преврата, защото президентът рядко напуска добре охраняваната зона на двореца. Честно казано, ние не бихме съжалявали, ако Кимба падне. Не би съжалявал и народът му. Едно ново правителство би укрепило икономиката и устоите на държавата. Нужен ни е човек, който да отиде на място и да направи обстоен анализ на военната и охранителната обстановка в района на двореца и другите важни учреждения. Трябва ни подробен доклад за военната сила на Кимба.
— За да го предаде на вашите офицери, така ли?
— Не са наши офицери. Те са зангарийски офицери. Но ако въобще се решат да опитат, добре ще е да са наясно какво вършат.
Шанън повярва на първата, но не и на втората част от разказа. Ако офицерите не бяха в състояние да оценят обстановката в страната си, те не биха могли да извършат и преврат. Но не каза нищо на глас.
— Ще трябва да вляза в страната като турист — обяви той. — Другите версии не работят.
— Точно така.
— Там навярно не ходят особено много туристи. Защо не ме пратите като представител на компанията на някой от вашите приятели?
— Няма да е възможно — каза Ендийн. — Ако нещо се обърка, ще настане голяма суматоха.
„Тоест, ако ме хванат“ — помисли си Шанън, но нищо не каза. За тази работа щеше да получи пари и бе длъжен да поеме всички рискове. Освен за знанията му плащаха и за това.
— Остава въпросът със заплащането — каза той.
— Значи приемате?
— Да, ако парите са достатъчно.
Ендийн кимна в знак на одобрение.
— Утре сутринта в хотелската ви стая ще донеса двупосочен билет от Лондон до столицата на съседната африканска република — каза той. — Ще трябва да се върнете в Париж и да си извадите виза за тази страна. Зангаро е толкова бедна държава, че има само едно посолство в Европа, което също е в Париж. Но за зангарийска виза се чака цял месец. В столицата на съседната африканска република има зангарийско консулство. Там можете да получите виза срещу заплащане. Ще излезе за около час, ако подкупите консула. Познавате процедурата.
Шанън кимна. Познаваше я много добре.
— Значи ще си извадите виза в Париж и ще вземете самолета на „Ер Африк“. Там на място ще се сдобиете със зангарийска виза и ще се качите на самолета за Кларънс. Навсякъде ще плащате в брой. Заедно с билетите в хотела ще ви донесат и 300 лири във френски франкове за всекидневни разходи.
— Ще ми трябват петстотин — каза Шанън. — Ще бъда там най-малко десет дни. Може и повече, ако визите и връзките се забавят. Триста лири няма да покрият някои непредвидени подкупи и евентуално удължаване на срока.
— Добре. Петстотин във френски франкове. Плюс петстотин за самия вас — каза Ендийн.
— Хиляда — каза Шанън.
— Долара ли? Чух, че наемниците боравели с долари.
— Лири — каза Шанън. — Това прави 2 500 долара, което ще рече двумесечна чиста заплата при нормален договор.
— Но това са само десет дни — възрази Ендийн.
— Десет дни, изпълнени с риск — засече го Шанън. — Ако поне половината от нещата, които ми разказахте, са верни, то залавянето ще означава сигурна смърт, при това страшно болезнена смърт. Щом искате аз да поема риска вместо вас, трябва да ми платите.
— Окей. Хиляда лири. Петстотин сега и петстотин, като се върнете.
— Как мога да съм сигурен, че ще ме потърсите, като се върна?
— А аз как мога да съм сигурен, че въобще ще заминете? — отговори Ендийн.
