— Искам доклада му колкото е възможно по-скоро — каза Мансън. — Да е готов най-късно утре по обед. Първо ще се срещнеш с него и ще прочетеш доклада. Гледай да съдържа всички точки, които ме интересуват. После ще ми го донесеш. Задръж Шанън настрана за два дни, за да имам време да помисля над нещата.
Шанън получи съобщението на Ендийн малко след пет часа и се прибра в стаята си за разговора в седем. През останалото време между вечерята и съня се захвана да прегледа бележките си и колекцията, която бе донесъл от Зангаро — няколко свободни скици върху един бележник, който си купи на парижкото летище, докато чакаше полета си, няколко рисунки в мащаб, направени според разстоянията между определени точки в Кларънс, които бе измерил стъпка по стъпка, един местен туристически справочник от 1969 с някои „забележителности“, единствен интерес сред които представляваше „Резиденцията на Негово превъзходителство, губернатора на колонията“, и един официален, твърде изкуствен портрет на Кимба (една от малкото стоки на пазара в републиката).
На другия ден се спусна по „Найтсбридж“ тъкмо когато магазините отваряха, купи си пишеща машина и топче хартия и прекара утрото в писане на доклада си. Той се състоеше от три части: последователен разказ за посещението му, подробно описание на столицата, придружено от скици на всяко отделно здание, и също тъй подробно описание на военната ситуация. Упоменаваше се фактът, че няма признаци за съществуването на военновъздушни и военноморски сили, и се привеждаше твърдението на Гомес, че такива наистина няма. Шанън не разказа в доклада за разходката си из крайните квартали, в които бяха струпани бараките на бедните каджи, а отвъд тях копторите на хилядите работници пришълци, които бяха се преселили тук заедно със семействата си от много мили разстояние.
Завърши доклада си със следното обобщение:
„Проблемът по свалянето на президента Кимба е опростен от самия него. Във всички отношения основната част от територията на републиката, зоната на племето винду отвъд реката, няма никакво политическо и икономическо значение. Ако по някакъв начин Кимба загуби контрол над крайбрежната равнина, в която се намират почти всички производствени ресурси, той би загубил цялата страна. В този ред на мисли, ако президентът загуби полуострова, той няма да успее да удържи равнината, защото ще се изправи пред ненавистта на цялото племе каджа, което, макар и парализирано от страх, има своя потенциал. А въоръжените виндуси не могат да удържат полуострова, ако падне столицата Кларънс. А накрая, президентът няма да разполага със сили вътре в столицата, ако загуби резиденцията. Накратко, тоталната централизация е свела броя на целите, които трябва да се овладеят, за да се превземе държавата, до една-единствена — комплекса на резиденцията, в който се намират самият Кимба, охраната му, арсеналите, хазната и радиостанцията. Що се отнася до резиденцията и комплекса около нея, те представляват една цел, тъй като целият район е ограден със стена. Тя трябва да се щурмува. Главният портал може да се събори с много тежък камион или булдозер, управляван от човек, който е готов да жертва живота си. Не забелязах признаци на такава готовност нито сред населението, нито сред армията. Не видях и подходящ камион. Възможно е също стотици смелчаци да прехвърлят стената с помощта на стълби. Но едва ли ще се намерят такива доброволци. По-реалистичният и свързан с по-малко жертви план е резиденцията да се превземе след минометен обстрел. В този случай защитната стена ще се превърне в смъртен капан. Една изстреляна от базука ракета може да разпердушини портала. Не видях никакви подобни оръжия, нито пък човек, който би могъл да си служи с тях. Заключението, което се налага от гореказаното, е следното: Всяка групировка вътре в страната, която цели да свали Кимба и да завземе властта, трябва да унищожи него и преторианската му гвардия между стените на резиденцията. За тази операция местните военни не са технически подготвени и затова е нужна помощ, която трябва да пристигне, комплектована със съответното въоръжение, от чужбина. При тези условия Кимба може да бъде унищожен и свален само с едно сражение, което няма да продължи повече от час.“
— Шанън знае ли, че не съществува групировка в Зангаро, която да е изявила желание да свали Кимба? — попита сър Джеймс Мансън на следващата сутрин, след като прочете доклада.
— Не съм казвал подобно нещо — каза Ендийн. — При инструктажа се придържах към вашите указания. Казах му, че в страната има група военни заговорници и че заинтересованите бизнесмени, които представлявам, са готови да платят за една оценка на шансовете за успех на преврата. Но той не е глупак. Сигурно се е убедил на място, че там няма човек, способен да извърши такова нещо.
— Харесва ми стилът на този Шанън — каза Мансън, затваряйки доклада. — Явно е куражлия, щом така се е справил с онзи войник. Много добре пише. Кратко и ясно. Въпросът е дали сам ще може да свърши тази работа.
— Той спомена нещо много важно — сети се Ендийн. — Когато го попитах за числеността на зангарийската армия, ми каза, че тя е съвсем нищожна и външните подкрепления ще трябва да свършат на практика цялата работа, като след това предадат нещата в ръцете на новата власт.
— Така ли каза наистина? — Мансън се замисли. — Значи подозира, че пътуването му е свързано с някаква друга причина.
Той беше все още умислен, когато Ендийн се намеси:
— Може ли да задам един въпрос, сър Джеймс?
— Какъв въпрос? — попита Мансън.
— Само това: той за какво отиде в тази страна? Защо ви е нужен военен доклад за възможността Кимба да бъде свален и убит?
Сър Джеймс Мансън остана известно време загледан навън през прозореца. Накрая каза:
— Мартин Торп да се качи горе.
Докато търсеха Торп, Мансън се приближи до прозореца, насочи поглед към улицата, както правеше винаги, когато искаше да се съсредоточи.
Той съзнаваше, че сам е издигнал Ендийн и Торп до постове и заплати, които не отговаряха на годините им. Не го стори просто заради тяхната интелигентност, макар че от нея си имаха достатъчно. Направи го, защото съзря и у двамата онази характерна за самия него безскрупулност, онази готовност да се потъпкват тъй наречените морални принципи в името на единствената цел — успеха. Точно като Шанън, като него самия, те бяха наемници. Той ги направи свои момчета, свои черноработници, които получаваха пари от компанията, но служеха само на него. Въпросът беше дали може да им се довери при тази операция — най- голямата от всички. Когато Торп влезе в кабинета, Мансън реши, че трябва да го направи. Мислеше, че знае как да гарантира лоялността им.
Той каза и на двамата да седнат и обърнат с гръб към прозореца, им каза:
— Искам първо да помислите много внимателно и чак тогава да ми отговорите. Какво сте готови да направите, за да си осигурите личен влог в швейцарска банка в размер на пет милиона лири?
Десет етажа по-надолу потокът от коли жужеше като пчела и този звук подчертаваше тишината в стаята. Ендийн погледна шефа си в очите и бавно кимна с глава.
— Страшно много неща — каза той тихо.
Торп не отговори. Та нали затова бе дошъл в Сити, затова бе постъпил при Мансън, затова бе трупал енциклопедичните си познания в областта на бизнескомпаниите. За големия шлем, който се пада веднъж на десет години. Той кимна в знак на съгласие.
— Как? — промълви Ендийн.
Вместо отговор Мансън отиде при сейфа в стената и извади два доклада. Третият, този на Шанън, лежеше на бюрото му.
Мансън седна зад бюрото и говори непрекъснато в продължение на един час. Започна отначало и скоро стигна до шестте последни параграфа на доклада на доктор Чалмърс, които се отнасяха до пробите от Кристалната планина. Торп тихо подсвирна и промълви: „Боже мой!“
За да улови смисъла, на Ендийн му трябваше десетминутна лекция на тема платина. След края й той изпусна дълга въздишка.
После Мансън разказа как е изолирал Мълруни в Северна Кения и как е подкупил Чалмърс. Разказа също за второто посещение на Брайънт в Кларънс и за фалшивия доклад, предаден на министъра. Спря се на руското влияние върху Кимба и на неотдавнашното бягство на полковник Боби, който при определени обстоятелства би могъл да замести президента.
