стълкновения и един от хората на ООН е бил пребит почти до смърт. Петимата специалисти по техническата част са заплашили, че ще напуснат, и са потърсили убежище в съответните посолства. Може вече да са си заминали, а това означава, че водопроводът, електрическата мрежа и летището скоро ще излязат от строя.
— Къде се намира летището?
— Ето тук, извън столицата, в основата на полуострова. Не отговаря на международните стандарти. Така че ако човек иска да стигне до него, трябва да вземе полет на „Ер Африк“ до северната съседка на Зангаро, а оттам да се прехвърли на малък двумоторен самолет, който лети до Кларънс три пъти седмично. Линията се обслужва от френска фирма, макар че в настоящия момент едва ли е много рентабилна.
— Кои са приятелите на страната във външнополитически план?
Ендийн поклати глава.
— Нямат приятели. Никой не го е грижа за тази разпаднала се държава. Дори Организацията за африканско единство е вдигнала ръце от тях. Мястото е толкова затънтено, че и ред не се появява за него. Журналистите въобще не стъпват там. Правителството води ожесточена антиевропейска политика, така че никой не би се наел да изпрати в страната работници и да основе някакво предприятие. Липсват инвестиции, защото всеки прошляк с партиен билет би могъл да конфискува собствеността. Към партията има младежка организация, чиито членове могат да пребият когото си поискат. Цялото население живее в страх.
— Как стоят нещата с руснаците?
— Тяхното посолство е най-голямото и навярно имат известно влияние върху президента по въпросите на външната политика, от която той нищо не разбира. Съветниците му са главно зангарийци, завършили образованието си в Москва. Но самият той не е учил в Москва.
— Разполагат ли въобще с някакъв потенциал? — попита сър Джеймс.
Ендийн бавно кимна с глава.
— Мисля, че разполагат с достатъчен потенциал, който при положение, че се разработи и се управлява добре, би им осигурил един приличен жизнен стандарт. Населението е малобройно, нуждите му са ограничени. На базата на една добра местна икономика биха могли да се самозадоволяват с храна и дрехи. Ще им трябва и малко твърда валута за належащи допълнителни разходи. Това би могло да стане, но дори и сега нуждите са толкова нищожни, че благотворителните хуманитарни агенции са в състояние да ги задоволяват изцяло. Само че хората им постоянно биват нападани, техниката им бива разбивана и разграбвана, а даренията се крадат и се продават за лична облага на управниците.
— Казваш, че племето винду не е много работливо. А племето каджа?
— И те не са — каза Ендийн. — Седят по цял ден, а когато някой им се стори опасен, се потулват в джунглата. Плодородната равнина ражда достатъчно, за да ги изхранва. Това напълно ги задоволява.
— Кой тогава е обработвал плантациите по колониално време?
— Ами губернаторът докарал около 20 000 негри от някъде другаде. Те се заселили в страната и досега живеят там. Заедно със семействата си наброяват около 50 000 души. Но колониалните власти така и не им дали избирателни права и затова не са участвали в изборите при обявяването на независимостта. Ако има някаква работа, именно те я вършат.
— Къде живеят? — попита Мансън.
— Около 15 000 все още живеят по колибите си насред плантациите, макар че сега, когато цялата техника е съсипана, не се намира особено много работа. Останалите са се преместили в Кларънс и преживяват кой както може. Живеят в няколко гета, пръснати покрай пътя, който свързва столицата с летището.
В продължение на пет минути сър Джеймс Мансън не вдигна поглед от картата. Мислеше съсредоточено за един планински масив, за един луд президент, за една клика обучени в Москва съветници и за едно руско посолство. Накрая въздъхна.
— Каква дивашка държава!
— Това е меко казано — откликна Ендийн. — Те още извършват ритуални публични екзекуции на централния площад. Смърт чрез накълцване на парчета. За целта си служат с мачете. При това доста често.
— И кой по-точно е творецът на този земен рай?
Вместо отговор Ендийн извади една снимка и я постави върху картата.
Сър Джеймс Мансън се озова лице в лице с африканец на средна възраст. На главата му бе надянат копринен цилиндър. Надолу беше облечен в черен редингот и провиснали панталони. Сцената очевидно отразяваше провъзгласяването на Независимостта, защото отзад, при стълбите на доста голяма сграда, стояха няколко представители на колониалните власти. Лицето под лъскавата черна коприна не беше кръгло, а дълго и изпито, с дълбоки бръчки от двете страни на носа. В ъгълчетата устните се закривяваха надолу и това създаваше впечатление за дълбока неудовлетвореност. Но очите приковаваха вниманието на наблюдателя. В тях имаше някаква стъклена неподвижност, характерна за очите на фанатиците.
— Това е той — каза Ендийн. — Главата му е пълна с бръмбари. Долен е и в червата. Западноафриканският папа Док. Ясновидец, медиум, освободител от бялото иго, спасител на своя народ, мошеник, крадец, шеф на полицията и инквизитор, който измъква признания. Човекът, който чува гласа на Всевишния и има видения. Негово Преосвещеновисокопревъзходителство президентът Жан Кимба.
Сър Джеймс Мансън продължи да се взира в лицето на човека, който, без дори да съзнава, седеше върху планина от платина на стойност десет милиарда долара.
„Интересно — помисли си той, — дали светът би забелязал неговата кончина?“
Не каза нищо на глас, но след като изслуша Ендийн, взе решение да подготви именно това събитие.
Преди шест години държавата, която владеела колонията, наречена сега Зангаро, решила под нарастващия натиск на световното обществено мнение да предостави независимост на тази територия. Стъкмили набързо една подготвителна кампания сред населението, което нямало никакъв опит в самоуправлението, и насрочили общите избори и обявяването на Независимостта за следващата година.
От хаоса възникнали пет политически партии. Двете били изградени изцяло на племенна основа. Едната защитавала интересите на племето винду, а другата — на племето каджа. Останалите три партии си изработили собствени политически платформи, опитвайки се да хвърлят мост между двете племенни общности. Една от тези партии била консервативната групировка, оглавявана от човек, който бил на служба при колониалистите и се ползвал с благоволението им. Той заявявал, че ще продължи тесните връзки с метрополията, която освен всичко друго била гарант на местната валута и основен купувач на експортните стоки. Втората партия, съвсем малка и слаба, заемала центъра. Оглавявал я един професор с европейско образование. Третата партия била радикална. Ръководел я човек, който няколко пъти бил лежал в затвора по обвинения в противодържавни действия. Този човек бил Жан Кимба.
Далеч преди изборите двама от неговите помощници, които имали връзки с руснаците още през студентските си години в Европа (руснаците ги открили сред участниците в антиколониалните демонстрации и им отпускали стипендии за института „Патрис Лумумба“ край Москва), тайно напуснали Зангаро и пристигнали в Европа. Там се срещнали с московски емисари и в резултат на проведените разговори получили известна парична сума и значителен брой съвети от съвсем практическо естество.
Кимба и хората му използвали парите, за да сформират отряди за политическа агитация. Набрали бабаити от племето винду. Напълно загърбили малцинството от другото племе. Отрядите се заловили за работа в неохраняваните от полицията вътрешни части на страната. Повечето агенти на другите партии ударили на камък в тази зона. А отрядите обиколили вождовете на всички кланове от племето винду.
След няколко публично изгорени тела и избодени очи вождовете схванали смисъла на нещата. Когато дошли изборите, те действали според простата и ефикасна логика, че човек прави това, което му каже силният (способен по-късно да си отмъсти), и не обръща внимание или пък се подиграва на слабия. Така вождовете заповядали на хората си да гласуват за Кимба. Той спечелил на територията на племето винду с голямо мнозинство и общият брой на неговите гласове се оказал по-голям от гласовете на цялата опозиция. Този резултат бил подпомогнат и от факта, че вождовете от племето винду получили инструкции да завишават цифрата на живеещите в селата им. Примитивното преброяване, осъществено от колониалните власти, се базирало на декларации на вождовете за населението в техните села.
