бутона на вътрешния телефон.
— Мис Кук, бихте ли дошли за малко?
През всичките седем години, откакто стана негова лична секретарка, я беше наричал мис Кук. А и през десетте години преди това, които тя прослужи като обикновена секретарка в компанията, издигайки се от залата на машинописките до десетия етаж, никой не беше се сетил, че тази жена може да има първо име. Тя все пак имаше. Казваше се Марджъри. Но видът й не предразполагаше човек да я нарече така.
Със сигурност е имало мъже, които са я наричали Марджъри. Преди много години, преди войната, когато е била младо момиче. Навярно дори са се опитвали да флиртуват с нея, да я пощипват по дупето в онова далечно време преди трийсет и пет години. Но това беше минало. Петте години война, през които влачела една линейка по горещите, засипани с отломъци улици, опитвайки се да забрави гвардееца, който така и не се върнал от Дюнкерк, а после двайсетте години, преминали в грижи за нейната саката капризна майка — прикована към леглото тиранка, чието оръжие били сълзите, — всичко това бе отнело младостта и апетитните данни на мис Марджъри Кук. Петдесет и четири годишна, облечена семпло, изпълнителна и строга, тя живееше едва ли не единствено за работата си в „МанКон“. Десетият етаж беше нейният живот, а териерът, който споделяше кокетния й апартамент в крайния квартал „Чигуел“, беше нейното дете и любовник.
И тъй, никой не я наричаше Марджъри. Младите директори й викаха „спаружена ябълка“, а секретарките — „онзи дърт прилеп“. Останалите, включително и работодателят й сър Джеймс Мансън, за когото знаеше повече, отколкото би си признала пред него или пред друг човек, я наричаха мис Кук. Тя влезе през вратата, която в затворено положение изглеждаше като част от облицованата с букови плочки стена.
— Мис Кук, направи ми впечатление, че през последните няколко месеца сме имали някакво малко проучване само с един човек, струва ми се, в Република Зангаро.
— Да, сър Джеймс. Така е.
— О, вие знаете за него.
Разбира се, че знаеше. Мис Кук никога не забравяше нещата, които са минали през бюрото й.
— Да, сър Джеймс.
— Добре. Тогава разберете, ако обичате, кой е издействал разрешение от правителството за това проучване.
— Трябва да го има в документацията, сър Джеймс. Ще отида да видя.
Тя се върна след десет минути. Бе проверила първо в дневника с графика на всекидневните срещи. После засече две графи — едната с имена, а другата — с теми — и накрая потвърди информацията в отдел „Кадри“.
— Бил е мистър Брайънт, сър Джеймс. — Тя погледна някакво картонче в ръката си. — Ричард Брайънт от отдел „Задгранични договори“.
— Той е предал някакъв доклад, надявам се — предположи сър Джеймс.
— Навярно го е направил. Такава е обикновената процедура в компанията.
— Бихте ли ми донесли неговия доклад, мис Кук?
Тя излезе отново, а шефът на „МанКон“ насочи поглед през прозорците срещу бюрото му към следобедния здрач, който се спускаше над лондонското Сити. Светваха лампи по средните етажи — на долните етажи светеха по цял ден, — но на нивото на небосвода все още се виждаше на светлината на земното слънце. Не можеше да се чете. Сър Джеймс Мансън включи настолната лампа на бюрото си, а мис Кук се върна, остави доклада върху папката и се оттегли пак към стената.
Докладът, който беше предал Ричард Брайънт, носеше дата отпреди шест месеца и беше издържан в стегнатия стил, поощряван от компанията. В него се казваше, че изпълнявайки нарежданията на директора на „Задгранични договори“, той кацнал в Кларънс, столицата на Зангаро, и там след една потискаща седмица в хотела успял да си уреди среща с министъра на природните ресурси. Състояли се три срещи за шест дни и накрая било постигнато споразумение, че само един представител на „МанКон“ може да влезе в републиката, за да проведе проучване за полезни изкопаеми във вътрешността на страната, отвъд планинската верига. Компанията умишлено не определила с точност района на проучването, за да може екипът да се движи повече или по-малко свободно. При последвалите пазарлъци на министъра било ясно заявено, че компанията не е готова да заплати исканата от него сума и че няма данни за наличието на полезни изкопаеми. Накрая двамата се договорили за финансовата страна. Естествено сумата, записана в договора, съставлявала половината от дадените пари, като остатъкът попълнил личната банкова сметка на министъра.
Това беше всичко. Единствената информация за особеностите на страната се съдържаше в описанието на един корумпиран министър. И какво от това, помисли си сър Джеймс Мансън. В наши дни Брайънт би могъл да напише подобен доклад и във Вашингтон. Само че тарифите там са различни.
Той отново се наведе към вътрешната телефонна уредба.
— Бихте ли повикали при мен мистър Брайънт от „Задгранични договори“, мис Кук?
Той пусна бутона и натисна друг.
— Мартин, ела за минутка, ако обичаш.
На Мартин Торп му трябваха две минути да се качи от кабинета си на деветия етаж. Той нямаше вид на финансовото генийче и протеже на един от най-безмилостните хищници в една традиционно безмилостна и хищническа индустрия. Изглеждаше по-скоро като капитан на спортния отбор на някое добро частно училище. Спретнат, с чаровно момчешко излъчване, с тъмна начупена коса и дълбоки сини очи. Секретарките го наричаха сладуран, а директорите, които виждаха как твърдо техни борсови позиции се изплъзват под носа им или пък откриваха, че техните компании минават под контрола на акционери, прикриващи Мартин Торп, го назоваваха с не особено приятни епитети.
Въпреки вида си Торп никога не беше учил в частно училище, нито пък беше спортист, а още по-малко капитан на отбора. Той не правеше разлика между средно силен удар в бейзбола и средната температура на въздуха, но можеше през целия ден да задържи в главата си ежечасното движение на цените на акциите по цялата верига от клонове на „МанКон“. На двайсет и девет години той си имаше своите амбиции и възнамеряваше да ги осъществи. „МанКон“ и сър Джеймс Мансън можеха да осигурят средствата за постигането на тази цел. Лоялността му се крепеше върху изключително високата заплата, върху възможностите за връзки с хората от Сити, която тази работа му предоставяше, и върху съзнанието, че от поста си може отблизо да наблюдава онова, което наричаше „голямата игра“.
Преди Тори да влезе, сър Джеймс Мансън пъхна доклада на Зангаро в чекмеджето и остави върху бюрото само доклада на Брайънт.
Той посрещна протежето си с предразполагаща усмивка.
— Мартин, имам за теб една задача, която искам да се изпълни дискретно. Трябва да стане бързо и може да ти отнеме половината от нощта.
Не беше в стила на сър Джеймс да пита Торп дали същата вечер няма никакъв ангажимент. Торп знаеше, че отсъствието на този въпрос влиза във високата заплата.
— Ще го направя, сър Джеймс. Имах нещо за тази вечер, но ще го отменя по телефона.
— Добре. Виж, преглеждах някои стари доклади и попаднах на този тук. Преди шест месеца един от нашите хора от „Задгранични договори“ е бил изпратен в една страна, наречена Зангаро. Не знам защо, но ми се ще да разбера. Той е осигурил разрешение от местното правителство наш малък екип да направи проучване за евентуално находище на полезни изкопаеми в неизследваната зона зад планинската верига, наречена Кристалната планина. Това, което искам да знам, е следното: посещението стигнало ли е в някакъв момент до знанието на Съвета?
— На съвета ли?
— Точно така. Доведено ли е до знанието на Съвета на директорите, че сме извършвали такова проучване? Ето това искам да разбера. Не е задължително да е било включено в дневния ред. Ще трябва да прегледаш всички детайли. А в случай, че съобщението е минало под графата „разни дейности“, прерови протоколите от заседанията на Съвета през последните дванайсет месеца. Освен това разбери кой е разрешил пътуването на Брайънт преди шест месеца и защо. А също и кой е изпратил там геолога и защо. Човекът, който е направил проучването, се казва Мълруни. Искам да знам и някои неща за него, които можеш да вземеш от досието му в отдел „Кадри“. Ясно ли е?
