— Валденберг се интересува защо човек като теб, който явно не е добре запознат с морския търговски транспорт, иска да купи кораб за общи товари. Казах му, че ти си по-скоро бизнесмен, отколкото моряк. Той смята, че този бизнес е твърде рискован, за да е нормално един богат човек да реши да вложи пари в него, освен ако няма предвид нещо конкретно.
Шанън кимна.
— Правилно. Курт, искам да поговорим насаме.
Двамата се оттеглиха към кърмата и се надвесиха над парапета. Валденберг продължи да си пие бирата.
— Как ти се струва този тип? — тихо попита Шанън.
— Няма грешка — каза Семлер, без да се колебае. — Капитанът е собственик на кораба. Той е възрастен господин и мисли да се пенсионира. С парите от продажбата иска да си осигури пенсията. Така че мястото на капитана остава вакантно. Смятам, че Валденберг би го приел и аз нямам нищо против. Той има капитанско свидетелство и познава кораба на пръсти. Освен това е опитен моряк. Остава да видим дали е готов да качи на борда товар, който е свързан с рискове. Аз мисля, че ще се съгласи, ако му платим добре.
— Дали подозира нещо? — попита Шанън.
— Естествено. Всъщност той смята, че намерението ти е да прехвърлиш нелегално емигранти в Англия. Не му се ще да го арестуват, но мисля, че ако му предложиш добри пари, ще поеме риска.
— Първата ни грижа все пак е да купим кораба. Той може и после да реши дали да остане. Ако иска да напусне, ще си намерим друг капитан.
Семлер поклати глава.
— Не става. Ще трябва предварително да му обясним в основни линии каква е работата. И ако тогава той реши да напусне, това би нарушило сигурността.
— Ако му кажем каква е работата и реши да напусне, за него има само един път — каза Шанън и посочи мазната вода под кърмата.
— Има и още нещо, Кат. Добре ще е да го привлечем на наша страна. Той познава кораба и ако реши да остане, ще се опита да убеди капитана да продаде „Тоскана“ на нас, а не на местната компания, която си точи зъбите за него. Мнението му има тежест пред капитана, защото старецът му вярва и иска корабът да попадне в добри ръце.
Шанън обмисли логиката на казаното. Тя му хареса. До операцията оставаше малко време и „Тоскана“ му трябваше. Първият помощник можеше да му помогне да купи кораба и със сигурност бе в състояние да го управлява. Освен това съществува едно желязно правило при даването на подкупи. Никога не се опитвай да подкупиш всички. Купи само човека, който има власт над подчинените си, и не бери грижа за другите. Шанън реши да се опита да спечели Валденберг на своя страна. Двамата наемници се върнаха под сенника.
— Ще бъда откровен с вас, мистър Валденберг — каза Шанън. — Истина е, че ако купя кораба, нямам намерение да транспортирам с него фъстъци. Истина е също, че при товаренето на моята стока съществува определен риск. После при разтоварването рискове няма да има, защото корабът ще бъде извън териториални води. Трябва ми добър капитан, а Курт Семлер твърди, че вие сте такъв. Нека поставим нещата съвсем ясно. Ако аз купя „Тоскана“, ще ви предложа капитанския пост. В продължение на шест месеца ще получавате твърда заплата, два пъти по-голяма от сегашната. Освен това ви се полага премия от 5 000 долара за първия рейс, който е предвиден за след десет седмици.
Валденберг изслуша предложението, без да каже нито дума. После се ухили и се изправи. Протегна ръка към Шанън.
— Господине, смятайте, че вече имате капитан.
— Чудесно! — каза Шанън. — Само че първо трябва да купим кораба.
— Няма проблеми — каза Валденберг. — Колко сте готов да платите?
— А колко струва?
— Колкото предложи пазарът — отговори Валденберг. — Конкурентите определиха таван от 25 000 лири и нито пени повече.
— Аз ще кача на 26 000 лири — каза Шанън. — Капитанът ще се съгласи ли с тази цена?
— Разбира се. Говорите ли италиански?
— Не.
— Спинети не говори английски. Така че нека аз да ви превеждам. Няма начин да не убедя стареца. При тази цена, а и още повече щом аз ще съм капитан, той ще даде кораба на вас. Кога можете да се срещнете с него?
— Утре?
— Добре. Утре в десет. Тук на борда.
Двамата отново се здрависаха и наемниците си тръгнаха.
Малкия Марк Вламенк с голямо удоволствие работеше в наетия от него гараж. Заключената камионетка беше паркирана на уличката отпред. Той заключи и вратата на гаража, за да предотврати нежелани посещения, докато работи. Вече прекарваше втори следобед тук и вървеше към края на първия етап от работата.
До задната стена на гаража бе изправена масивна дървена пейка, на която бяха наредени всички необходими инструменти. Марк ги бе купил с част от петстотинте лири, които му даде Шанън (със същите пари беше купена и камионетката). Край една от страничните стени имаше пет големи варела. Те бяха яркозелени и носеха емблемата на петролната компания „Кастрол“. Марк ги бе купил празни на доста изгодна цена от една от големите параходни фирми на пристанището. Бяха предназначени за смазочно масло и оригиналното им съдържание бе отбелязано с ясни букви.
Марк беше изрязал дъното на първия варел от редицата и сега той стоеше обърнат със зеещата дупка нагоре. Горната плоскост, на която се завинтва капачката, лежеше на пода. Около дупката имаше трисантиметров ръб, останал от изрязаното дъно.
Белгиецът беше донесъл от камионетката два сандъка с шмайзери и двайсетте автомата бяха почти готови да влязат в новото си скривалище. Той внимателно уви с широк скоч всеки автомат от край до край. После прилепи към всяка от така приготвените мумии по пет пълнителя. След мумифицирането всеки шмайзер попадна в отделна здрава полиетиленова торба, която след съответно обезвъздушаване бе завързана с канап. Тази торба влизаше във втора, външна, отново полиетиленова торба, която също бе завързана. Марк прецени, че в тази опаковка оръжието ще се запази сухо, докато дойде време отново да излезе на въздух.
Той взе двайсетте пакета и ги привърза заедно с две яки конопени въжета. Този голям вързоп пусна внимателно в дупката на варела. Варелите бяха от обикновения тип с вместимост четиридесет и два галона или двеста литра. Така че за двайсетте автомата и прикрепените към тях пълнители имаше достатъчно място и дори оставаше малък луфт край стената.
Когато първият вързоп влезе вътре, Марк се захвана да възстанови дъното на варела. От един железарски магазин на пристанището си беше набавил нови кръгли тенекиени плоскости. Сега взе една от тях и я нагласи върху дупката. Наложи се половин час да пили, преди да успее да напасне новия кръг, така че да прилепне плътно във всички точки към образувания при изрязването трисантиметров ръб. Марк пусна горелката си, захранвана от газова бутилка, взе парче мека тел за припой и започна да споява двете тенекиени плоскости.
Металът може да се завари с метал и за да се получи възможно най-здрава снадка, се използва именно този метод. Но един варел, в който преди е имало масло или гориво, запазва остатъчен слой по вътрешната си повърхност. Когато се нагорещи, както става при заваряването, този маслен слой започва да се изпарява и може да предизвика опасна експлозия. Спояването на две тенекиени плоскости не дава същата здравина на снадката, но може да се извърши при значително по-ниска температура. При положение, че варелите стоят изправени и не се лашкат рязко (в този случай вътре се получават мощни плисъци), връзката между двете плоскости би се оказала достатъчно дълговечна.
Накрая Марк попълни с припой оставащите малки пукнатини и когато спойката изстина, напръска цялото дъно с боя, която съвсем точно повтаряше цвета на всички варели на фирмата „Кастрол“ по целия свят. После изчака боята да изсъхне и внимателно обърна варела. Развинти капачката, взе едно от
