предварително приготвените големи канчета и започна да налива смазочно масло.
Яркозелената, плътна, лепкава течност се стичаше през отвора и с бълбукане си проправяше път към дъното. Бавно изпълваше въздушните луфтове между стената на варела и вързопа с оръжие, разливаше се във всяка пролука между отделните торби и обилно напояваше канапа и въжетата. Въпреки че Марк обезвъздуши всички торби, преди да ги завърже, в тях все пак бяха останали въздушни мехурчета, скрити в пълнителите и цевите на автоматите. Този въздух отнемаше част от теглото на метала и с пълненето на варела тежкият вързоп ставаше почти безтегловен. Люшкаше се нагоре-надолу сред плътното масло и накрая бавно потъна под повърхността.
Белгиецът наливаше с две канчета и когато варелът се напълни догоре, той изчисли, че вързопът заема седем десети от обема, а на маслото се падат три десети. Беше налял шейсет литра в двесталитровия варел. Накрая Марк запали ръчното си фенерче и огледа повърхността. Течността хвърляше мазно зелени отблясъци с леко златист нюанс. От съдържанието на дъното нямаше и следа. След един час той опипа варела отдолу. Нямаше никакви течове. Новата плоскост прилепваше плътно.
В добро присъствие на духа Марк отвори вратите на гаража и вкара камионетката вътре. Оставаше му да изгори единия от двата сандъка с немски надписи и да изхвърли на пристанището един вече ненужен тенекиен кръг. Той се увери, че системата работи. Беше сигурен, че ще може да обработва по два варела на ден и да свърши до 15-и, както бе обещал на Шанън. Беше щастлив, че отново се е заловил за работа.
Доктор Иванов беше вбесен. Не му се случваше за пръв път и със сигурност нямаше да му е за последен.
— Каква бюрокрация! — разпалено говореше той на жена си, докато закусваха. — Тъпашка, некомпетентна, умопомрачителна бюрокрация цари в тази абсурдна страна.
— Така е, така е, Михаил Михайлович — опитваше се да го успокои тя и едновременно наливаше още две чаши силен горчив чай, какъвто го обичаше мъжът й.
Улегналата и земна рускиня искаше да внуши на своя вятърничав съпруг, че трябва да внимава какво говори или поне да сдържа изблиците си, когато е сред чужди хора.
— Ако капиталистите знаеха колко време е необходимо, за да се намерят в тази страна най-прости гайки и болтове, щяха да се пръснат от смях.
— По-тихо, скъпи — каза жена му, докато си разбъркваше захарта. — Не се горещи толкова.
Минаха няколко седмици, откакто директорът го повика в облицования с чамови плоскости кабинет, разположен в централната сграда на огромния комплекс от лаборатории и жилищни блокове, който принадлежеше на Минногеоложкия институт в далечен Сибир. Шефът го уведоми, че го командирова в Западна Африка като ръководител на проучвателен екип и му заповядва сам да се заеме с организацията на експедицията.
Това означаваше да се откаже от проекта, в който беше влязъл доста дълбоко, и да принуди други двама свои колеги да направят същото. Той пусна поръчки за необходимата в африкански условия екипировка. Разясни изискванията си на десетина търговски обединения, като си наложи да отговаря учтиво на всички въпроси и въпросчета, и започна да чака екипировката да се получи, за да бъде опакована. Доктор Иванов беше ходил в Гана като член на проучвателен екип по времето, когато Нкрума беше на власт, и знаеше какво означава работа в джунглата. Спомни си как бе казал на тогавашния ръководител на екипа:
— Аз без сняг не мога. Зимен човек съм.
Въпреки негодуванието си той изпълни всички задачи в срок. Екипът му беше готов, а цялата екипировка, до последната таблетка за дезинфекция на вода и последното походно легло, се намираше в дървени сандъци. Иванов си мислеше, че при малко повече късмет ще успее да отиде до Африка, да направи проучването и да се върне с пробите, преди отвратителната есен да е сменила хубавите дни на лятото. И ето че сега държеше в ръката си писмо, което му съобщаваше, че това няма да стане.
Писмото беше от директора, но не то възбуди гнева на учения. Той знаеше, че всичко идва от Москва. Дирекцията на транспорта бе решила, че поверителното естество на проучването не позволява да се използва обществен транспорт, а външното министерство не можеше да накара „Аерофлот“ да предостави специален самолет за екипа. Предвид на обстановката в Близкия изток не можеха да се използват и военните транспортни самолети „Антонов“.
При така създалата се ситуация, отчитайки обема на товара, към който на връщане щяха да се прибавят и пробите, в Москва бяха счели за уместно транспортът да се осъществи по море. Бяха взели решение, че ще е най-добре екипът да се качи на някой съветски товарен кораб, който минава край Западна Африка на път за Далечния изток. След края на проучването геолозите трябваше да се обадят на посланик Доброволски. Той щеше да отклони някой пътуващ към родината кораб, който да поеме тричленния екипаж и сандъците с проби на борда си. Накрая в писмото се казваше, че в близко време ще го уведомят за мястото и датата на заминаване и ще му предоставят разрешително за транспортиране на товара по държавните железници до началното пристанище.
— Отиде ми лятото! — викаше Иванов, докато жена му му подаваше кожуха и кожения калпак. — Цялото ми лято отиде! А там сега започва сезонът на дъждовете.
Кат Шанън и Курт Семлер се върнаха на кораба на следващата сутрин и за пръв път се срещнаха с капитан Алесандро Спинети. Той беше жилав старец с костеливо като орех лице. Бяла фланелка покриваше все още мускулестата гръд, а на главата му бе кривната бяла фуражка.
Договарянето започна веднага, преди още да са се оттеглили в кантората на адвоката на капитана, човек на име Джулио Понти, който приемаше клиентите си на една от тесните пресечки на шумната и размирна „Виа Грамши“. В защита на синьора трябва да се отбележи, че с приближаването към неговата кантора проститутките ставаха по-скъпи и по-представителни.
В Италия всяка дейност, която трябва да се регламентира пред Закона, се придвижва със скоростта на охлюв, при това охлюв, болен от артрит.
Вече се бяха договорили за условията. Карл Валденберг преведе на италиански предложените от Шанън клаузи и капитан Спинети ги прие. Клаузите предвиждаха 26 000 лири за кораба, изплатени във валута и в страна, посочени от капитана; шестмесечен капитански договор за първия помощник при два пъти по-висока заплата от тази, която получава в момента; избор за другите двама членове на екипажа да останат на работа със сегашната си заплата или да напуснат с обезщетение от 500 лири за юнгата и 1 000 лири за механика.
Шанън вече беше решил да помоли матроса да напусне, но смяташе на всяка цена да задържи механика — навъсен сърбин, който според Валденберг можеше да омагьоса двигателите, та да ги закарат, ако ще, и до ада. Сърбинът малко говореше и още по-малко питаше, а освен това документите му вероятно не бяха съвсем редовни и тази работа му трябваше.
За да укрие част от данъците си, капитанът бе вложил преди много години 100 лири в учредяването на малка частна компания, която се наричаше „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“. Тя имаше 100 обикновени акции, от които Спинети държеше деветдесет и девет. Неговият адвокат синьор Понти притежаваше една акция и беше секретар на компанията. Продажбата на „Тоскана“, единственият актив на компанията, следваше да се осъществи чрез продажба на самата компания „Спинети Маритимо“. Това напълно устройваше Шанън.
Това, което не го устройваше обаче, беше, че за да се уточнят всички детайли по договора, трябваше в пет поредни дни да се срещат с адвоката. И това беше само първият етап.
Започваше втората седмица на май и Ден трийсет и първи от стодневния график на Шанън, когато Понти се зае да изготви крайния вариант на договорите. Тъй като сделката се осъществяваше в Италия и тъй като „Тоскана“ имаше италианска регистрация, договорът трябваше да се съобрази с италианското законодателство, което е много сложно. Бяха необходими три договора — единият уреждаше продажбата на „Спинети Маритимо“ и всичките й активи на „Тироун Холдингс“ от Люксембург, другият задължаваше „Тироун Холдингс“ да предложи на Карл Валденберг капитанския пост за шест месеца при съответната заплата и третият гарантираше на другите членове на екипажа настоящите им заплати или обезщетение при напускане. Целият процес отне четири дни, а Понти мислеше, че е счупил всички рекорди, макар че и
