очакват товаренето да стане между 16 и 20 юни.
— Предпочитам да е на 20-и — каза Шанън. — Добре ще е, ако „Тоскана“ пристигне през нощта на 19-и и приеме товара на сутринта.
— Чудесно! — каза Шлинкер. — Ще уведомя моя мадридски партньор. Той обикновено урежда транспортирането и товаренето. Работи с един първокласен спедитор във Валенсия, който е в много близки отношения с персонала на митницата. Така че не вярвам да има някакви проблеми.
— В никакъв случай не трябва да има проблеми — рязко отвърна Шанън. — Вече ни забавиха веднъж и ако не натоварим на 20-и, ще си просрочим договора.
Това не беше вярно, но Шлинкер едва ли би могъл да го знае.
— Искам и аз да присъствам на товаренето — каза наемникът.
Шлинкер сви устни.
— Не мога да ви спра, но ще трябва да гледате отдалеч — каза той. — По документи клиентът е арабско правителство и затова не можете да се представите като купувач на стоката.
— Освен това искам във Валенсия да се кача на борда — каза Шанън.
— Това ще е още по-трудно. Цялото пристанище е оградено с телена мрежа. Влиза се само с пропуск. За да се качите на кораба, ще трябва да минете през паспортен контрол. А тъй като на борда ще има муниции, пред стълбичката ще бъде поставен пост на „Гуардия Сивил“.
— Ако предположим, че капитанът има нужда от още един моряк? Не би ли могъл да си наеме човек от града?
Шлинкер се замисли.
— Мисля, че е възможно. Свързан ли сте с компанията собственичка на кораба?
— Не и по документи — каза Шанън.
— Ако след пристигането капитанът уведоми спедитора, че на предното пристанище е освободил един от членовете на екипажа, за да отиде на погребението на майка си, и очаква този моряк да се завърне на борда във Валенсия, мисля, че няма да има възражения. Но за целта ще трябва да си извадите моряшка карта, за да удостоверите, че сте моряк. При това на вашето име, мистър Браун.
Шанън помисли няколко минути.
— Добре. Ще го уредим — каза той.
Шлинкер погледна в дневника си.
— Значи аз ще бъда в Мадрид на 19-и и на 20-и. Имам още една сделка там. Можете да ме намерите в хотел „Минданао“. Щом датата на товаренето ще е 20-и, по всяка вероятност военният конвой ще потегли през нощта на 19-и и ще достави партидата на пристанището призори. Ако ще се качвате на кораба, най- добре е да го сторите, преди конвоят да е пристигнал.
— Аз ще отида в Мадрид на 19-и — каза Шанън. — Ще ви се обадя, за да разбера дали конвоят е потеглил навреме. Ако карам бързо до Валенсия, ще мога да изпреваря военните.
— Това си е ваша работа — каза Шлинкер. — Аз ще намеря хора, които да уредят транспортирането и товаренето за сутринта на 20 юни. Това са моите задължения. Не мога да отговарям за рисковете, които ще поемете при качването си на кораба. Вие сам ще си берете грижата за това. Мога само да ви предупредя, че корабите, които пренасят оръжие, са под строгото наблюдение както на армията, така и на митническите власти. Ако се случи така, че корабът бъде задържан заради вас, аз не нося никаква отговорност. И още нещо. След като един кораб поеме на борда си оръжие, той е длъжен да напусне испанското пристанище в рамките на шест часа и няма право да влиза отново в испански води, преди да е оставил товара. И накрая, митническата декларация трябва да бъде напълно изрядна.
Преди да тръгне от Тулон, Курт Семлер даде на Шанън да пусне едно писмо. То беше адресирано до спедитора в Генуа и го уведомяваше, че са настъпили някои изменения в първоначалния план и че вместо да се отправи директно от Тулон за Мароко, „Тоскана“ ще се отбие първо в Бриндизи, за да натовари нова партида. По-нататък Семлер съобщаваше, че е сключил изгодна сделка в Тулон и се отклонява от маршрута, понеже стоката трябва да се достави спешно, а партидата за Мароко може да почака. Тъй като наемникът беше директор на „Спинети Маритимо“, неговите думи имаха тежестта на заповед. Той изискваше от спедитора в Генуа да запази по телекса място на кея в Бриндизи за седми и осми юни, като освен това помоли пристанищната служба да задържи всички адресирани до „Тоскана“ писма.
Такова именно писмо Шанън написа и изпрати от Хамбург. Адресира го до синьор Курт Семлер, „Тоскана“, чрез пристанището в Бриндизи, Италия.
В това писмо разпореждаше на Семлер да се отправи към пристанището Плоче на югославското Адриатическо крайбрежие, като преди това си набави в Бриндизи необходимите карти, за да преодолее трудните проливи край остров Корчула. По-нататък му пишеше, че трябва да пристигне в Плоче на 10 юни вечерта и че за кораба ще има запазено място на кея. Нямаше нужда да съобщава на спедитора в Генуа за отклонението от Бриндизи до югославското пристанище.
Последното изискване на Шанън беше особено важно. Той искаше от бившия контрабандист да му намери моряшка карта на името на Кийт Браун, издадена и заверена от италианските власти. Другият необходим документ беше митническата декларация, в която да е отразено, че корабът не е спирал на нито едно пристанище между Бриндизи и Валенсия и че след като поеме товара във Валенсия, ще се отправи към сирийското пристанище Латакия. Семлер трябваше да използва старите си познати в Бриндизи, за да се сдобие с тези документи.
Преди да тръгне от Хамбург за Югославия, Шанън прати писмо и на Саймън Ендийн в Лондон. В него настояваше за среща в Рим на шести юни и молеше помощника на сър Джеймс да донесе със себе си съответния набор от морски карти.
По същото време корабът „Тоскана“ пореше вълните на пролива Бонифаций — тясната ивица кристално-бистра вода, която разделя южния връх на Корсика от северния край на Сардиния. Слънцето знойно приличаше, но от време на време подухваше слаб ветрец. Марк лежеше гол до кръста върху капака на главния трюм. Беше постлал под гърба си мокра хавлия и с това лъщящо под плажното масло тяло белгиецът изглеждаше като розов хипопотам. Дюпре, който на слънцето винаги почервеняваше като рак, се беше скрил под сенника и обръщаше десетата си бира от сутринта насам. Сиприани, матросът, боядисваше част от парапета при форпика, а първият помощник Норбиато хъркаше долу след края на нощната си вахта.
Също долу, сред жегата и изпаренията на машинното отделение, механикът Грубич смазваше някаква част, която имаше значение само за него, но без която „Тоскана“ не би поддържала своите постоянни осем възела през Средиземно море. В кабината при щурвала Семлер и Карл Валденберг си разказваха стари спомени.
Жан-Баптист Лангароти щеше да е много щастлив, ако беше на борда. Зад парапета, на няма и четири мили, се виждаше сивкавобелият изпружен под слънцето бряг на неговата родина. Но той беше на хиляди мили, в Западна Африка, където вече бе започнал сезонът на дъждовете и въпреки изпепеляващата жега небето беше оловносиво.
Алън Бейкър влезе в хотела на Шанън в Дубровник тъкмо когато наемникът се прибираше от плажа. Това беше на осми юни вечерта. Бейкър изглеждаше уморен и мръсен.
За разлика от него Кат Шанън имаше доста свеж вид. Той прекара тази седмица в югославския курорт като примерен турист. Печеше се на плажа и плуваше по няколко мили на ден. Изглеждаше отслабнал, но стегнат и загорял. Настроението му беше бодро.
След като се настани в хотела, ирландецът изпрати телеграма на Семлер, за да провери дали корабът е пристигнал в Бриндизи и дали се е получило неговото писмо от Хамбург. Тази сутрин дойде отговорът на германеца. „Тоскана“ бе пристигнала благополучно в италианското пристанище, а писмото също се беше получило и Семлер действаше по задачите. Накрая в телеграмата на Семлер пишеше, че ще тръгнат на девети сутринта, за да достигнат назначението на десети.
Докато седяха на чашка на терасата пред хотела, в който Шанън бе запазил стая и за Бейкър, наемникът съобщи на хамбургския търговец последните новини.
— Чудесно. Аз пък преди четиридесет и осем часа получих телеграма от Зилжак. Сандъците са пристигнали в Плоче и се намират в държавния склад на пристанището.
