Двамата преспаха в Дубровник, а на сутринта взеха такси, което ги откара на сто километра по крайбрежието до Плоче. Колата им поразмърда кокалите. Имаха чувството, че се движат върху квадратни колела и чугунени ресори. Но гледката беше приятна. Нищо не нарушаваше девствения крайморски пейзаж. Някъде по средата на пътя спряха в градчето Плано да пийнат по чашка кафе и да се поразтъпчат.
Към обед се настаниха в хотела и изчакаха на терасата да стане четири часа, когато свършваше почивката на пристанищната администрация.
Пристанището бе разположено в дълбок залив, затворен откъм морето от един дълъг полуостров, наречен Пелиесач. Той започваше от бреговата линия южно от Плоче и вървеше на север почти успоредно на брега. Скалистият остров Хвар почти напълно затваряше входа между северния край на полуострова и брега. Корабите имаха достъп през една съвсем тясна водна ивица до лагуната, в която се гушеше Плоче. Тази дълга почти трийсет мили лагуна, заградена в девет десети от периметъра си със земя, представляваше рай за плувците, рибарите и ветроходците.
Шанън и Бейкър вече наближаваха сградата на пристанищната администрация, когато един малък разнебитен фолксваген спря на десетина метра от тях и нададе пронизителен вой с клаксона си. Шанън изстина. Инстинктивно на повърхността излязоха всичките му страхове. Представи си досадната грешка в документацията, забраната върху цялата сделка и продължителните разпити в местния полицейски участък.
Човекът, който излезе от колата и сърдечно им махна с ръка, би могъл да бъде и полицай. Само че уставът забраняваше на полицаите в тоталитарните страни, както на Изток, така и на Запад, да се усмихват. Шанън погледна към Бейкър и видя, че раменете му се отпускат.
— Зилжак — промълви търговецът през събрани устни и се запъти към югославянина.
Той беше масивен човек с рунтава глава. Приличаше на добронамерена чернокоса мечка. Бейкър попадна в здравата му прегръдка. Оказа се, че първото име на югославянина е Кемал, и Шанън различи някои турски черти във вида му. Това го зарадва. Той харесваше хората от този тип. В повечето случаи бяха добри бойци и се отнасяха с неприязън към бюрокрацията.
— Помощникът ми — представи Бейкър наемника.
Зилжак се здрависа с него и промърмори нещо на език, който според Шанън трябваше да е сърбохърватски. Бейкър и Зилжак си говореха на немски, от който повечето югославяни отбират по малко. Кемал не говореше английски. С негова помощ разбудиха началника на митницата и отидоха да огледат склада. Митничарят изстреля няколко думи към пазача на вратата и четиримата влязоха вътре. Сандъците се намираха в ъгъла. Бяха тринайсет на брой. В единия очевидно бяха двете базуки, а в други два имаше по една минохвъргачка заедно с подпорните плочи и мерниците. Останалите бяха пълни с муниции — четири от тях с по десет снаряда за базука, а другите шест с поръчаните триста мини. Сандъците бяха съвсем нови и по тях не се виждаха никакви надписи за съдържанието им. Отбелязани бяха само серийните номера и думата „Тоскана“.
Зилжак и митничарите започнаха да ломотят на техния си диалект, който, за щастие, се оказа общ защото в Югославия освен седемте езика съществуват още десетина диалекти.
Накрая Зилжак се обърна към Бейкър и му каза нещо на своя безподобен немски. Бейкър отговори и Зилжак преведе на митничаря. Той се здрависа с Бейкър и всички заедно излязоха навън. Слънцето ги блъсна като с чук по главите.
— За какво ставаше дума? — попита Шанън.
— Митничарят се интересуваше дали ще има някакво подаръче за него — обясни Бейкър. — Кемал му каза, че ще има, и то доста добро, ако цялата документация се оправи бързо и утре сутринта товарът отиде на кораба.
Шанън вече бе дал на Бейкър първата половина от възнаграждението на Зилжак. Търговецът придърпа югославянина настрана и пусна банкнотите в ръката му. Неговата добросърдечност стана още по- всеобемаща и тримата заедно се запътиха към хотела, за да отпразнуват случая с малко сливовица. Малко беше думата, която употреби Бейкър. Може би и Зилжак беше казал малко. Но намерението му беше точно обратното. Югославяните никога не пият по малко сливовица. С петстотин лири, затъкнати в колана, Зилжак не можеше да не поръча цяла бутилка от огнената течност. А после на масата взеха да идват чинийка след чинийка с бадеми и маслини. Когато слънцето залезе и адриатическата вечер обгърна в плаща си тихите улици, Кемал започна да съживява спомените си от войната. Говореше за годините, прекарани в планината с партизаните на Тито.
Бейкър едва успяваше да превежда, докато темпераментният Кемал разказваше за бойните акции оттатък Дубровник в Черна гора, в планината зад гърба им, по крайбрежието на Херцеговина и в по- прохладните, по-плодородни и залесени босненски области на север от Сплит. Мед му капеше на сърцето, като си помисли, че някога по тези места са го стреляли, а сега можеше да обикаля из тях като господар, защото неговият баджанак е в правителството. Шанън попита дали, след като е партизанин, сега е убеден комунист. Зилжак внимателно изслуша превода. Вместо „убеден“ Бейкър употреби думата „добър“. Югославянинът се потупа по гърдите.
— Guter Kommunist!35 — извика той с облещени очи.
После развали тази ефектна сцена, като смигна, отметна глава назад, пусна гръмогласния си смях и гаврътна поредната чашка сливовица. Сгънатите банкноти издуваха ризата му. Шанън също се засмя и си помисли, че никак няма да е лошо този глиган да дойде с тях в Зангаро. Човекът ставаше за такава работа.
И тримата пропуснаха вечерята, а към полунощ с не особено уверени стъпки се запътиха към кея да посрещнат „Тоскана“. Корабът тъкмо правеше маневра за влизане в пристанището и час по-късно пристана край единствения каменен кей. Семлер се показа на форпика и видя Шанън на слабата светлина на лампите край кея. Двамата си кимнаха. Валденберг стоеше горе при стълбичката и говореше с първия помощник. Той вече беше уведомен за разпореждането на Шанън всички преговори по пристанищата да се водят от Семлер.
След като Бейкър и Зилжак се отправиха към хотела, Шанън се покатери безшумно по стълбичката и влезе в малката каюта на капитана. Никой на кея не забеляза нищо. Семлер вкара Валденберг вътре и заключи вратата.
Бавно и внимателно Шанън обясни на Валденберг какъв товар ще поеме на борда си „Тоскана“ тук, в Плоче. Капитанът изслуша всичко спокойно. Лицето му остана безизразно. Когато Шанън свърши, Валденберг каза:
— Никога преди не съм пренасял оръжие. Казвате, че този товар е законен. В какъв смисъл законен?
— Ами напълно законен — отговори Шанън. — Стоката е купена в Белград, транспортирана е дотук с камиони и властите са наясно какво е съдържанието на сандъците. Иначе не биха издали разрешително за износ. Разрешителното не е подправено, нито пък е получено с подкупи. Според югославското законодателство това е напълно законна партида.
— А според законодателството на страната, за която е предназначена? — попита Валденберг.
— „Тоскана“ въобще няма да влиза във водите на страната, в която ще се използва оръжието — каза Шанън. — След Плоче ще се отбием в още две пристанища. И в двата случая ще качим нов товар. Знаете, че никога не се претърсва кораб, който влиза в едно пристанище само за да вземе още товар. Освен ако властите не са получили някакъв сигнал.
— Случва се и такива кораби да ги проверяват — каза Валденберг. — Ако претърсят „Тоскана“ и открият на борда тези сандъци, които не са записани в митническата декларация, ще конфискуват кораба, а аз ще вляза в затвора. Не сме се пазарили за оръжие. „Черният септември“ и ИРА стават все по-нагли и сега митничарите особено внимателно гледат за оръжие.
— Не и в пристанището, от което се взема нов товар — каза Шанън.
— Не сме се пазарили за оръжие — повтори Валденберг.
— Но сте се пазарили за прехвърляне на незаконни емигранти в Англия — изтъкна Шанън.
— Те стават незаконни едва когато стъпят на британска земя. А дотогава „Тоскана“ отдавна може да е извън териториални води. Емигрантите слизат на брега с лодки. Оръжието е друга работа. Щом не е вписано в декларацията, значи е незаконно. Всъщност защо не го впишем? Ще посочим, че това оръжие се транспортира законно от Плоче до Того. После никой не може да докаже, че сме се отклонили от курса.
