кола. Отиваше си Ден петдесет и втори. Френското пристанище се къпеше в топлите лъчи на майското слънце.
Кантората на спедитора беше затворена в неделя, но това нямаше значение. Явката беше на тротоара пред кантората. Марк Вламенк и Лангароти се появиха на това място точно в девет часа. За пръв път от седмици се събираха всички заедно. Липсваше само Семлер. Той беше на стотина мили разстояние и трябваше вече да пътува с „Тоскана“ към Тулон.
По предложение на Шанън Лангароти отиде в близкото кафене и телефонира в дирекцията на пристанището, за да провери дали се е получила телеграма от Генуа, която да запазва за понеделник сутринта място на кея за „Тоскана“.
До края на деня нямаха друга работа. Четиримата отидоха в рибарското градче Синари. Въпреки топлото време и курортната атмосфера на живописното градче Шанън не можа да се отпусне. Само Дюпре си купи бански и се хвърли от вълнолома на яхтеното пристанище. Когато излезе, каза, че водата е адски студена. Тя щеше да се стопли по-нататък, към края на юни и в началото на юли, когато от Париж щяха да започнат да се стичат туристи. По това време наемниците щяха да са пред щурма на един друг пристанищен град, не много по-голям, но на много мили разстояние.
Шанън прекара почти целия ден заедно с белгиеца и корсиканеца на терасата на бар „По д’Етен“. Приличаше се на слънцето и си мислеше за утрешния ден. Югославската и испанската пратка можеха да не пристигнат на пристанището или да се забавят, или да срещнат някакви бюрократични спънки, но в Испания и Югославия поне нямаше опасност да ги арестуват. Възможно бе да задържат кораба за няколко дни, докато го претърсят, и с това всичко щеше да се размине. Но на следващата сутрин ги очакваше нещо различно. Ако някой митничар проявеше интерес към съдържанието на варелите, на всички им предстояха усилни месеци, а може би и години в затвора „Ле Бомет“ — огромната потискаща крепост, край която Шанън и Дюпре минаха в събота на път от Марсилия за Тулон.
„Чакането е най-трудно от всичко“ — мислеше си Шанън. Той плати сметката и подкани тримата си колеги да стават.
Всичко мина много по-гладко, отколкото очакваха. Тулон е известен като голяма военноморска база. Хоризонтът на пристанището се закриваше от високите мачти на френските бойни кораби. Този понеделник централната атракция за туристите и за местните жители беше крайцерът „Жан Барт“, завърнал се от плаване до френските територии в Карибския басейн. Всички моряци на борда бяха с пълни джобове и с жадни за любов тела.
Обърнатите към пристанището за яхти кафенета по широката крайморска алея бяха пълни с хора, които се забавляваха по предпочитания във всички средиземноморски страни начин — просто гледаха как животът тече. Тези пъстри тълпи се наслаждаваха изпод сенниците на многобройните полюшкващи се яхти, които варираха от малки скутерчета с извънбордови двигатели до големите лъскави платноходи на богаташите.
В източната част на кея бяха привързани няколко рибарски лодки, които днес бяха решили да не излизат в морето, а зад тях се намираха дългите ниски навеси и складовете на митницата. Там беше и дирекцията на пристанището.
Малко преди обяд „Тоскана“ се шмугна зад гърбовете на тези сгради в малкото, едва забележимо търговско пристанище.
Шанън изчака да привържат кораба за кея. Той седеше на една колонка на около петдесет метра разстояние и виждаше как Семлер и Валденберг се разхождат по палубата. Сръбският механик не се мяркаше. Навярно се беше усамотил в любимото си машинно отделение. Но на палубата имаше още двама души, които в момента стягаха въжетата. Това очевидно бяха двамата нови членове на екипажа, които Валденберг бе наел.
Едно малко рено избръмча по кея и спря пред стълбичката на кораба. От него излезе закръглен французин в тъмен костюм. Той се качи на борда. Това беше представителят на „Ажанс Дюпо Маритим“. Не след дълго французинът слезе от кораба, следван от Валденберг. Двамата се отправиха към митническите складове. Мина почти цял час, преди отново да се появят. Спедиторът се върна при колата си и потегли към града, а немският капитан се насочи към „Тоскана“.
Шанън изчака още половин час и сам се качи на борда. Семлер го повика с пръст при стълбите, които водеха надолу към салона за екипажа.
— Е, как върви? — попита Шанън, когато двамата седнаха долу.
Семлер се ухили.
— По мед и масло — каза той. — Вписах името на капитана в новите документи, механикът прегледа основно двигателя. Купих огромно количество одеяла и няколко стиропорни матрака. Никой нищо не ме е питал. Капитанът още мисли, че ще караме емигранти в Англия. Чрез спедитора в Генуа, който работи с „Тоскана“, предупредих тукашните пристанищни власти за пристигането ни. В митническата декларация пише, че ще товарим спортни стоки и туристическа екипировка с цел оборудване на къмпинг по мароканското крайбрежие.
— А маслото?
Семлер се ухили.
— Капитанът го беше поръчал. Аз се обадих и отмених поръчката. Той настояваше да чакаме, докато се получи, но аз му казах, че ще вземем масло от Тулон.
— Чудесно — каза Шанън. — Не му давай да поръчва. Кажи му, че вече си платил, за да не се изненада, като дойдат варелите. А този човек, който се качи на борда…
— Спедиторът. Цялата стока е в склада му. Документите са готови. Утре следобед ще изпрати нещата с две камионетки. Сандъците не са големи и ще можем да ги качим с корабния кран.
— Добре. Валденберг и спедиторът да оправят документацията. Един час след като натоварим първата партида, ще се появи камионетката на компанията за петролни продукти. Ще я кара Лангароти. Имаш ли достатъчно пари да платиш за маслото?
— Да.
— Ще платиш в брой и ще вземеш квитанция. Гледай варелите да не се лашкат много-много при товаренето. Никак не ми се ще някое дъно да изпадне. Ще заринем целия кей с шмайзери.
— Хората кога ще се качат на борда?
— Довечера. След смрачаване. Един по един. Всъщност само Марк и Джони. Жан-Баптист ще остане тук още малко. Има да свърши още една работа с камионетката. Кога ще можеш да отплаваш?
— По всяко време. Ако трябва, и довечера може да стане. Знаеш ли, тази директорска работа взе да ми харесва.
— Гледай да не свикнеш. Това е само за прикритие.
— Знам, Кат. Между другото накъде ще отплаваме?
— Към Бриндизи. Знаеш ли го?
— Естествено, че го знам. Аз съм прекарал толкова цигари от Югославия в Италия, колкото не си и сънувал. Какво ще вземем оттам?
— Нищо. Ще чакаш телеграма от мен. Аз ще бъда в Германия. Ще ти пратя телеграма до пристанището в Бриндизи. В нея ще ти съобщя накъде трябва да тръгнеш и датата, на която трябва да пристигнеш. Ти ще хванеш някой местен търговски посредник да ти запази място на кея във въпросното югославско пристанище. Ще имаш ли някакви проблеми в Югославия?
— Не, не мисля. Пък и няма да слизам от кораба. Оръжие ли ще товарим?
— Да. Поне такъв е планът. Да се надяваме, че търговецът и югославските власти няма да ни извъртят някой номер. Имаш ли на борда необходимите морски карти?
— Да, купих си ги в Генуа, както ми нареди. Знаеш ли, в Югославия няма начин Валденберг да не разбере какво товарим. Тогава ще му стане ясно, че не превозваме незаконни емигранти. Лодките, двигателите, радиотелефоните и униформите не му правят особено впечатление. Но оръжието е нещо съвсем различно.
— Така е — каза Шанън. — Ще трябва да му платим нещо. Мисля, че схвана правилата на играта. На борда ще сме аз, ти, Джони и Марк. Освен това вече ще сме му казали какво има във варелите. Ще е влязъл много навътре, за да се опитва да се измъкне. Що за хора са новите двама моряци?
