организират временни пропускателни пунктове. Ако човек реши да пресече границата по един от постоянно охраняваните пътища, вероятността да го спрат е едно към десет. Ако избере някое от неохраняваните пътчета и попадне на пост на прелитащата митница, задължително ще бъде спрян, защото тук митничарите спират всяко превозно средство, преминаващо границата. Така че има възможност за избор.
Третата алтернатива е да се тръгне по път, на който със сигурност няма митнически постове. Този именно вариант предпочитат контрабандистите, които прехвърлят френско шампанско, тъй като не виждат никакви основания тази развеселяваща напитка да бъде облагана с доста тъжното белгийско импортно мито. Като собственик на бар Марк Вламенк познаваше този маршрут. Той се наричаше „Пътят на шампанското“.
На юг от Намюр, старата гранична крепост на Белгия, пътят се спуска по течението на река Мьоз и първият град, през който минава, е Денан. Оттам продължава почти право на юг и пресича границата близо до френския град Живе. На това място в корема на Белгия се вбива един френски пръст. Френският коридор е обграден от три страни с белгийска територия. И тук районът е обрасъл с гора, в която се ловува, и е насечен от стотици пътчета и пътеки. На главния път от Динан за Живе има митнически пост. Всъщност постовете са два — по един от френска и от белгийска страна. Намират се на около четиристотин метра един от друг и помежду им има пряка видимост.
Малко преди изгрев слънце Марк извади карта на местността и обясни на Шанън и на Жан-Баптист какво трябва да направят, за да преминат границата незабелязано. Двамата разбраха и камионетките потеглиха. Марк караше белгийската камионетка отпред, а другите го следваха с френската на около двеста метра разстояние.
На юг от Динан пътят е доста широк. Край него са наредени множество селца, които почти преминават едно в друго. В тези ранни утринни часове къщичките бяха тихи и тъмни. На шестия километър южно от Динан има едно отклонение вдясно. Марк пое по него. Тук загубиха от погледа си река Мьоз. Следващите четири километра и половина минаваха през хълмиста местност, потънала в пищна майска зеленина. Пътят вървеше успоредно на границата през територията на едно ловно стопанство. Съвсем ненадейно Марк обърна и отново пое по посока на границата. След триста-четиристотин метра спря встрани. Слезе и отиде при френската камионетка.
— Не се мотайте много — каза той. — Не ми се ще да оставам тук много дълго. С тези остендски номера на всеки ще му стане ясно накъде съм се запътил.
Той посочи надолу по пътя.
— Границата е ей там. Точно на километър и половина. Давам ви двайсет минути. През това време ще се правя, че сменям гума. После ще тръгна към Динан. Ще се срещнем при ресторантчето.
Корсиканецът кимна. Системата е следната. Празната камионетка минава първа. Ако белгийските или френските митничари са организирали временен пост, те я спират и я проверяват. След като не открият нищо, я пускат да мине. Камионетката продължава на юг, излиза на главния път и тръгва към Живе. После обръща отново на север и през постоянния пост се връща към Динан. Ако на един от двата поста има хора, значи другият е свободен, тъй като митничарите имат двайсет минути път между двата.
След километър и половина Шанън и Лангароти видяха белгийския пропускателен пункт. От двете страни на пътя бяха бетонирани стоманени стълбове. До десния имаше малка дървена будка. През прозорчето митничарите явно проверяваха документите на колите. Ако вътре имаше някой, през пътя щеше да е спусната бариера на бели и червени ивици. Тя беше вдигната.
Лангароти бавно подмина будката и Шанън я огледа. Нямаше жива душа. От другата страна нещата бяха по-сложни. Около петстотин метра пътят лъкатушеше между хълмовете и после идваше френската граница. Не се виждаше нито бариера, нито будка. Само едно уширение, на което очевидно паркираше камионетката на френските митничари. Сега я нямаше. Бяха минали пет минути, откакто Шанън и Лангароти се разделиха с Марк. Ирландецът даде знак на Жан-Баптист да продължи още малко, но нищо не се виждаше. Над дърветата изгряваше утринното сияние.
— Обръщай! — заповяда Шанън. — Allez.33
Лангароти свърна рязко наляво, не успя от първия път, даде на задна и се изстреля към Белгия като коркова тапа на най-доброто шампанско. От този момент времето беше ценно. Те минаха покрай френския паркинг, покрай белгийската бариера и 1 500 метра по-нататък видяха камионетката на Марк. Лангароти премигна с фаровете — два пъти къси, един път дълги — и Марк запали двигателя. След по-малко от секунда мина край тях и отпраши към Франция.
Този път Жан-Баптист обърна не толкова рязко и го последва. С повече газ Марк можеше да премине през опасната зона за четири минути, дори и с един тон товар в каросерията. Ако през тези решаващи пет минути случайно изникнеха някакви митничари, щеше да се опита да лавира, щеше да каже, че е объркал пътя с надеждата да не се стигне до по-щателна проверка на варелите.
Но митничари въобще не се появиха. На юг от френския паркинг следваше прав петкилометров участък. Понякога тук вардеше френската жандармерия, но тази сутрин беше чисто. Лангароти настигна белгийската камионетка и започна да поддържа дистанция от около двеста метра. Пет километра по-нататък Марк сви в една отбивка и двете камионетки дълго се друсаха по черни пътчета, докато накрая излязоха на някакво доста широко главно шосе. Край канавката имаше табела. Шанън видя Марк да подава ръка от прозореца и да сочи към знака. В посоката, от която идваше, пишеше „Живе“, а в обратната „Рем“. От предната камионетка се чу радостен възглас, заглушен от шума на двигателите.
Прехвърлиха варелите на един паркинг пред малко крайпътно ресторантче южно от Соасон. Отвориха вратите и плътно доближиха една до друга задниците на двете камионетки. Марк внимателно претърколи петте варела от белгийската във френската. Шанън и Лангароти дори и заедно доста щяха да се озорят. Освен че варелите бяха тежки, натоварената камионетка беше клекнала и между двете каросерии се получаваше двайсетсантиметрово стъпало. Марк се справи сам без особени затруднения.
Жан-Баптист отиде в ресторантчето и се върна с няколко франзели, парче сирене, плодове и кафе. Шанън нямаше нож и всички използваха ножа на Марк. Лангароти никога не би позволил неговият нож да влезе в такава употреба. Той изпитваше към него специални чувства. Би било под достойнството на този нож да бели портокали.
Малко след десет часа потеглиха отново. Предстоеше им още една операция. Закараха старата и изнемогваща белгийска камионетка в една каменна кариера и я изоставиха. Свалиха номерата и лепенката на предното стъкло и ги захвърлиха в близката рекичка. Така тя остана без отличителни знаци. Тримата продължиха заедно. Караше Лангароти. Камионетката беше регистрирана на негово име. В случай че някой го спре, той щеше да каже, че кара смазочно масло на приятеля си, който има три трактора и ферма край Тулон. Другите двама е взел на стоп.
Те излязоха на магистралата А–1, поеха по околовръстното шосе на Париж и тръгнаха по А–6 на юг към Лион, Авиньон и Тулон.
На няколко километра южно от Париж една табела сочеше надясно към летище „Орли“.
Шанън слезе и се здрависа с двамата си приятели.
— Знаете ли какво да правите? — попита той.
Те кимнаха.
— Ще я покрием някъде, докато ти дойдеш в Тулон. Няма страшно. Бъди сигурен, че никой няма да я намери. Нали аз съм се заел да я скрия? — каза Лангароти.
— „Тоскана“ трябва да пристигне най-късно до 1 юни. Може и по-рано. Аз ще дойда при вас преди кораба. Знаете ли явката? Късмет тогава.
Той си взе куфарчето и тръгна, а камионетката се отправи на юг. От близката бензиностанция Шанън си поръча по телефона такси до летището и се озова там след един час. Плати билета си до Лондон в брой. Прибра се в апартамента си в Сейнт Джонс Ууд преди залез слънце. Изтичаше Четиридесет и шестият от стоте дни.
Веднага щом пристигна, Шанън пусна телеграма на Ендийн. Но тъй като беше неделя, помощникът на сър Джеймс позвъни едва след едно денонощие. Уговориха се да се срещнат във вторник сутринта.
На ирландеца му трябваше цял час, за да обясни на Ендийн какво се е случило след последната им среща. Докладва му също, че е похарчил всички пари. Както сумата в брой, която държеше в Лондон, така и парите в белгийската сметка.
