— Какъв е следващият етап? — попита Ендийн.
— До пет дни трябва да се върна във Франция, за да организирам товаренето на първата част от екипировката — каза Шанън. — Товарът е напълно законен с изключение на варелите с масло. Четирите сандъка с униформи и снаряжение ще минат без проблеми, дори и митничарите да ги отворят. Същото се отнася за помощните средства, които купих от Хамбург. Това са все неща, които се използват на един кораб — сигнални ракети, очила за нощно виждане и тъй нататък. Надуваемите лодки и извънбордовите двигатели са с местоназначение Мароко. Поне така пише в митническата декларация. При тях също всичко е законно. Петте варела ще трябва да минат като масло за нуждите на кораба. Количеството е малко голямо, но въпреки това се надявам, че няма да имаме проблеми.
— А ако все пак се появят проблеми? — попита Ендийн. — Какво ще стане, ако тулонските митничари се заемат щателно да проверят тези варели?
— Тогава сме капут — каза Шанън. — Ще конфискуват кораба, освен ако капитанът не докаже, че не е знаел за вида на товара. Мен ще ме арестуват. Операцията отива по дяволите.
— Доста скъпо би ни струвало — отбеляза Ендийн.
— А вие какво очаквате? Автоматите трябва по някакъв начин да се качат на борда. Аз не виждам по- добър начин от варелите. Риск при всички случаи съществува.
— Можехте да купите автоматите законно. В Испания.
— Можех — съгласи се Шанън, — но имаше голяма вероятност да откажат да изпълнят поръчката. Автоматите и мунициите заедно представляват комплект, който чудесно би въоръжил малък боен отряд. С други думи, малка операция. По тази причина в Мадрид можеха да откажат поръчката или пък да се задълбочат в сертификата за краен потребител. Можех наистина да поръчам автоматите от Испания, а мунициите да купя на черно. Но тогава щеше да се наложи да товаря нелегално патроните, а те са доста по-обемиста партида. Така че и в двата случая рискът не може да се избегне. Освен това, ако нещо се обърка, ще загазим аз и моите хора, а не вие. Вие сте надеждно прикрити.
— И все пак тази работа не ми харесва — троснато каза Ендийн.
— Какво ви става? — подигравателно попита Шанън. — Май започвате да си губите нервите.
— Няма такова нещо.
— Успокойте се тогава. Най-много да загубите малко пари.
Ендийн се готвеше да каже на Шанън колко биха загубили той и неговият работодател, но промени решението си. Логично бе да се предполага, че щом рискува затвор, наемникът и бездруго ще внимава много.
Още цял час говориха по финансови въпроси. Шанън обясни, че плащанията на Шлинкер и на Алън Бейкър, заплатите на наемниците за втория месец, петте хиляди лири, които е прехвърлил за оборудване на „Тоскана“ и неговите собствени пътни разноски са изпразнили сметката в Брюге.
— Освен това — допълни той — искам си втората половина от заплатата.
— Защо точно сега? — попита Ендийн.
— Защото от следващия понеделник нататък съществува риск да ме заловят. А и няма повече да се връщам в Лондон. Ако товаренето на кораба мине без проблеми, той ще отплава към Бриндизи, а аз ще отида да уредя вземането на югославското оръжие. После Валенсия и испанските муниции. Оттам се насочваме към целта. Ако изпреварим графика, предпочитам да се помотая някъде в открито море, отколкото да чакам в някое пристанище. Щом качим на борда оръжието, ще гледам колкото може по-малко да се застоявам по пристанищата.
Ендийн обмисли аргументите на наемника.
— Ще предам на моите съдружници — каза той.
— Искам парите да са в швейцарската ми сметка до края на седмицата — отвърна Шанън. — А останалата част от бюджета да се прехвърли в Брюге.
Изчислиха, че след изплащането на втората половина от възнаграждението на Шанън в бюджета остават 20 000 лири.
Шанън обясни защо му е необходима цялата сума.
— Оттук нататък ще трябва постоянно да разполагам с пачка големи пътнически чекове в долари, за да раздавам подкупи, ако нещо се обърка. Искам всичко да е чисто, за да може, ако ни спипат, да не са останали никакви следи. Може да ми се наложи да раздам и малки премии на екипажа, за да останат на борда, когато разберат каква всъщност е работата. А те неминуемо ще разберат, когато излезем в открито море. Като прибавим и плащането, което ми остава за югославските оръжия, 20 000 лири тъкмо ще ми стигнат.
Ендийн обеща да докладва на своите „съдружници“ и да уведоми Шанън за решението им.
На другия ден той позвъни и съобщи, че и двата превода са одобрени и вече са изпратени писма до швейцарската банка.
Шанън си запази билет до Брюксел за петък, а също и място за полета в събота сутринта от Брюксел през Париж за Марсилия.
Вечерта прекара с Джули. Тя преспа при него и в четвъртък. После Шанън си събра багажа, изпрати по пощата ключовете от апартамента на собствениците и напусна.
Джули го закара до летището с червения си мерцедес.
— Кога ще се върнеш? — попита тя на вратата пред митническата зона на терминал № 2.
— Няма да се връщам — каза той и я целуна.
— Тогава нека да дойда с теб.
— Не може.
— Ти ще се върнеш. Не съм те питала къде отиваш, но знам, че работата ти е опасна. Не е просто обикновена работа. Но съм сигурна, че ще се върнеш. Трябва да се върнеш.
— Няма да се върна, Джули — тихо каза той. — Намери си някой друг.
Тя започна да подсмърча.
— Не ми трябва друг. Аз обичам теб. Но ти не ме обичаш. Затова казваш, че вече няма да се видим. Имаш си друга жена. Там е цялата работа. Отиваш при друга жена…
— Нямам друга жена — каза той и я погали по главата.
Един полицай дискретно отмести поглед. Сълзите са често срещано явление по всички летища. Шанън знаеше, че не отива в прегръдките на друга жена. Очакваха го хладните успокояващи милувки на стоманата до гърдите му. Джули продължаваше да плаче. Наемникът я целуна по челото и се отправи към паспортния контрол.
Трийсет минути по-късно самолетът на „Сабена“ направи последен завой над южен Лондон и се насочи към Брюксел. Под дясното крило се ширеше огряната от слънцето земя на областта Кент. Тази година месец май предлагаше хубаво време. През илюминатора се виждаше розовобелият килим на безкрайните овощни градини.
Покрай пътечките, които насичат полето на местността Уийлд, навярно вече бяха цъфнали игликите, дивите кестени бяха облечени в зелено и бяло, а в шумата на дъбовете гукаха гълъби. Шанън познаваше добре тези места. Преди години частта им беше разквартирувана в Чатъм. Той си купи един стар мотоциклет и с него обиколи всички кръчми между Ламбърхърст и Смардън. Хубав район. Човек би могъл да се засели по тези места. Ако беше от хората, които водят уседнал живот.
Десет минути по-късно един от пасажерите на задните седалки се оплака на стюардесата, че отпред някой постоянно си подсвирква някаква монотонна мелодийка.
В петък следобед Кат Шанън загуби два часа, докато изтегли парите, прехвърлени от Швейцария. Той приключи сметката си. Взе два банкови чека за по 5 000 лири, които можеха отново да се внесат на сметка някъде другаде, а после отново да се обърнат в чекове. Останалите десет хиляди лири подучи в петстотиндоларови пътнически чекове, които трябваше само да се подпишат, за да се използват вместо пари в брой.
Наемникът преспа в Брюксел, а на другата сутрин отлетя за Париж и Марсилия.
На летището в Марсилия взе такси, което го откара до малкия хотел в покрайнините на града, в който преди живееше Лангароти под името Лавалон и в който сега по заповед на ирландеца се беше настанил Джони Дюпре. Джони беше излязъл. Върна се вечерта и двамата потеглиха за Тулон с наетата от Шанън
