Сивил“ в Коруня да загиват от произведени в Мадрид куршуми.
Докато се готвеше да замине за Хамбург, Шлинкер си мислеше, че неговият партньор ще съумее да поддържа приятелските връзки с Министерството на отбраната, за да могат сандъците да пристигнат навреме във Валенсия.
В Лондон се състоя една друга среща, която на пръв поглед нямаше връзка с горните две. През последните три седмици мистър Харълд Робъртс, новоназначеният директор на „Бормак Трейдинг Къмпани“, контролиращ трийсет процента от акциите на компанията, постоянно обработваше председателя майор Лутън. Двамата няколко пъти обядваха заедно, а веднъж мистър Робъртс посети майора в неговия дом в Гилфорд. Отношенията им бяха доста близки.
По време на разговорите Робъртс разясняваше на събеседника си, че ако компанията иска да се отлепи от дъното и да се върне в света на бизнеса, независимо дали в каучукопроизводството или в някаква друга област, е необходима мощна инжекция от нови капитали. Майор Лутън беше съгласен с това твърдение. Когато моментът узря, мистър Робъртс предложи на председателя да пуснат нова емисия, която да увеличи акциите с петдесет процента или иначе казано — новите акции да бъдат общо половин милион.
Отначало майорът се стъписа от дързостта на такъв ход, но мистър Робъртс го увери, че банката, която той представлява, ще осигури необходимите финансови средства. Директорът допълни, че ако част от новите акции не бъдат купени от стари или нови акционери, банка „Цвингли“ ще бъде готова да ги купи от името на свои клиенти, като заплати за тях пълната им цена.
Решаващият аргумент беше, че когато новината за новата емисия стигне до пазара, цената на акциите на „Бормак“ задължително ще се покачи и може би ще стане два пъти по-висока от сегашната им стойност, която беше шилинг и три пенса. Майор Лутън се сети за своите 100 000 акции и се съгласи. Както често се случва на бойното поле на аргументите, веднъж отстъпилият после приема всичко без възражения.
Новият директор изтъкна, че те двамата могат да образуват кворум и да проведат заседание на Съвета, което има право да взема задължителни за компанията решения. По настояване на майора разпратиха съобщения до другите четирима директори. Просто ги уведомиха, че се предвижда заседание на Съвета, на което ще се обсъдят някои въпроси от дейността на компанията, включително и възможността за пускане на нова емисия от акции.
На заседанието се яви само лондонският адвокат, който беше секретар на компанията. Решението бе гласувано и веднага беше пусната обява за новата емисия. Не се налагаше да се свиква общо събрание на акционерите, понеже в далечното минало вече беше гласувано увеличение на капитала, което така и не се осъществило.
Настоящите акционери получиха предимство при закупуването на акции. Изпратени им бяха писма с предложения за съответните дялове. Те получаваха и правото да кандидатстват за акции, които не са закупени от хората, на които първоначално са били предложени.
След една седмица в ръцете на секретаря на компанията попаднаха документи и чекове, изпратени от банка „Цвингли“ и подписани от господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис. Всеки от тях кандидатстваше за 50 000 от новите акции, като в тази цифра влизаха и акциите, които им се полагаха по силата на дяловете им в компанията.
Акциите бяха пуснати по номиналната им стойност, която беше четири шилинга. При положение че старите акции се продаваха на една трета от тази цена, офертата изглеждаше непривлекателна. Двама дилъри от Сити забелязаха обявата в пресата и се опитаха да ангажират непродадените акции. И щяха да успеят, ако не беше мистър Робъртс. Той вече беше внесъл от името на банка „Цвингли“ предложение, което ангажираше всички непродадени на настоящи акционери акции след изтичане на срока на офертата.
Някакъв идиот в Уелс купи хиляда акции въпреки прекалено високата им цена, а други три хиляди бяха купени от осемнайсет различни акционери, пръснати из цялата страна, които или не можеха да смятат, или бяха ясновидци. Мистър Робъртс, който беше директор, представляващ банка „Цвингли“, нямаше право да купува от свое име, тъй като той не притежаваше акции. Но в три часа следобед на 20 май, крайната дата на офертата, той закупи всичките 296 000 непродадени акции от името на банка „Цвингли“, която на свой ред ги купуваше от името на двама свои клиенти. Имената им бяха Едуардс и Фрост. И този път банката използва съответните сметки на поверената и компания.
Не бе нарушен нито един параграф на Закона за компаниите. Господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис бяха придобили по 75 000 акции при първата покупка, а сега придобиха нови 50 000. Но тъй като общият брой на акциите в обращение вече не беше един милион, а милион и половина, всеки от тях притежаваше по-малко от десет процента и имаше право да остане анонимен. Господата Едуардс и Фрост притежаваха по 148 000 акции и се вместваха малко под десетпроцентната граница.
Това, което остана скрито за обществото и дори за директорите, беше, че сър Джеймс Мансън притежава контролния пакет от 796 000 акции на „Бормак“. Той контролираше чрез Мартин Торп шестимата несъществуващи акционери, които закупиха такива големи дялове. Те можеха чрез Мартин Торп да направляват операциите на банка „Цвингли“ с компанията, а банката контролираше служителя мистър Робъртс. Използвайки своите пълномощия, шестимата невидими господа, прикрити зад банка „Цвингли“, можеха чрез мистър Робъртс да правят с компанията каквото пожелаят.
Сър Джеймс Мансън похарчи 60 000 лири за първоначалните 300 000 акции и 100 000 лири за новата емисия от половин милион. Но когато цената достигнеше 100 лири за акция, а това със сигурност щеше да стане след ненадейното „откритие“ в Кристалната планина насред рудодобивния район на „Бормак“, той се надяваше да спечели 80 милиона лири.
След като научи какъв дял се пада на представляваните от неговата банка шестима акционери, мистър Робъртс напусна доволен кантората на „Бормак“. Той знаеше, че когато предаде на доктор Щайнхофер сертификатите за акциите, го очаква добро възнаграждение. Мистър Робъртс и така не беше беден човек, но сега старините му щяха да бъдат напълно осигурени.
В Динан тъкмо се беше смрачило, когато Шанън и Лангароти излязоха от дълбокия си сън и съзряха пред себе си Марк, който ги ръчкаше да стават.
— Време е да тръгваме — каза белгиецът.
Шанън си погледна часовника.
— Нали каза преди изгрев слънце? — промърмори той.
— Тогава ще минем границата — отговори Марк. — Но сега трябва да махнем оттук тези камионетки, преди да са започнали да бият на очи. Ще ги паркираме някъде край пътя и ще изчакаме да съмне.
Така и сториха, но до сутринта никой повече не мигна. Пушеха цигара след цигара и направиха няколко игри на карти с тестето, което Марк държеше в жабката на камионетката. Седяха в мрака под дърветата край това белгийско шосе и очакваха утрото. Нощният полъх галеше лицата им. Постепенно те почти се пренесоха в африканската джунгла, в онези последни часове преди атаката. Към действителността ги връщаха само фаровете на колите, които отиваха на юг към Франция.
Нижеха са последните часове на нощта и наемниците, вече отегчени от картите, но прекалено напрегнати, за да заспят, се отдадоха на старите си навици. Малкия Марк дъвчеше остатъците от хляба и сиренето, които Ана му беше приготвила. Лангароти упорито точеше ножа си. Шанън гледаше звездите и тихо си подсвиркваше.
17.
От техническа гледна точка не е особено сложно да се прехвърли нелегална партида през белгийско- френската граница и в двете посоки. А закупеното на черния пазар оръжие несъмнено спада към нелегалните партиди.
Границата между Белгия и Франция започва от крайморския град Ла Пан и се спуска на юг до Лингви, където е пресечната точка с Люксембург. Югоизточният участък на тази граница е почти изцяло обрасъл с гъста гора, която се използва за лов. Тук стотици пътчета и пътеки пресичат границата и е немислимо всички да се охраняват.
За да установят все пак някакъв контрол, двете правителства прибягват до тъй наречената „Douanes Volantes“, или прелитаща митница. Това са групи от митничари, които избират наслуки някой път в гората и
