регистрационният и застрахователният талон на камионетката — също.
Докато обядваха в едно ресторантче на главната улица, Шанън попита белгиеца:
— Кога ще минем оттатък?
— Утре сутринта. Преди изгрев слънце. Това е най-спокойното време. Вие двамата успяхте ли да поспите снощи?
— Не.
— Тогава идете да си легнете. Аз ще наглеждам двете камионетки. Давам ви време до полунощ.
През този ден още един човек имаше нужда от сън. След като предната вечер получи телеграмата на Анди Ален, в която се казваше, че Шанън ще ходи на ресторант, Шарл Ру започна да чака новини. Към полунощ още нищо не беше дошло, а трябваше вече Томар да се е обадил, за да съобщи, че всичко е свършило. Той стоя буден до съмване, но не получи никаква вест.
На сутринта Ру се разхождаше из апартамента си небръснат и изнервен. Той знаеше, че Томар не може да се мери с Шанън, но беше сигурен, че неговият човек ще застреля ирландеца в гръб на някоя тиха уличка по пътя към ресторанта.
Към десет часа, когато Лангароти и Шанън прекосяваха с празната си камионетка белгийската граница на север от Валансиен, Ру най-после надяна една риза и панталони, качи се на асансьора и се спусна пет етажа надолу да види пощенската си кутия.
Не си личеше някой да е бърникал ключалката. Пощенската кутия представляваше сандъче, високо около трийсет сантиметра, широко около двайсет и също толкова в дълбочина. Беше завинтена за стената, както и десетината други кутии на съседите.
По вратичката нямаше следи от взлом. Ако някой я беше отварял, значи беше успял да превърти секрета. А вратичката беше отваряна и още как.
Ру отключи и отвори.
Замръзна за около десет секунди. В изражението му не настъпи видима промяна, но червендалестото му лице стана тебеширенобяло. Без да отмества вцепенения си поглед от кутията, той започна да мълви: „Mon Dieu! О, mon Dieu…“32 Повтаряше го отново и отново като магически напев. В корема му нещо се преобърна. Изпитваше същото чувство, както в онзи момент, когато Джон Питърс го прехвърляше през граница, за да го спаси от сигурна смърт. Тогава Ру лежеше на носилката, а конгоанските войници разпитваха кой е човекът под превръзките. Тогава, както и сега, щеше да се напикае. Искаше му се да избяга, но стоеше и го обливаше студена пот. С отпуснато тъжно изражение, с полупритворени очи, с прилепнали устни, от кутията го гледаше главата на Реймон Томар.
Ру не беше гнуслив, но сърцето му не беше особено кораво. Той затвори кутията, качи се в апартамента си и отвори една бутилка бренди. С медицинска цел, но дозата щеше да е доста голяма.
Алън Бейкър излезе от централата на югославската държавна военнопромишлена компания. Посрещна го яркото белградско слънце. Той беше доволен от хода на нещата. След като получи от Шанън сумата от 7 200 долара и сертификата за краен получател, той отиде при един законен търговец на оръжие, за когото преди време беше работил като подизпълнител. Също като Шлинкер неговият познат заяви, че обемът на сделката е смехотворен, но прие аргумента на Бейкър, че ако купувачите останат доволни от стоката, ще се върнат с далеч по-крупна поръчка.
Той даде на Бейкър ключ от апартамента си в Белград. В югославската столица Бейкър щеше да поиска разрешение за покупка на оръжие, като представи сертификата от Република Того, надлежно попълнен със съответните имена, а също и официално писмо от търговеца, с което той го упълномощаваше да го представлява.
По този начин Бейкър щеше да загуби част от дела си, но иначе в Белград въобще нямаше да го приемат. Освен това той беше отчел скромния размер на сделката и беше надул цените със сто процента.
Петдневните разговори с мистър Павлович се оказаха плодотворни. Един от тези разговори включваше и посещение в склада на компанията, където Бейкър сам си избра две минохвъргачки и две базуки. Мунициите бяха стандартни и се предлагаха в сандъци с по десет снаряда за базука и десет мини.
Югославяните приеха сертификата без никакви възражения. Макар че Бейкър, неговият познат търговец, а навярно и мистър Павлович бяха наясно, че сертификатът е просто една хартийка, всички те си придаваха вид на хора убедени, че правителството на Того иска спешно да изпробва качествата на югославското оръжие. Мистър Павлович поиска цялата сума да се изплати в аванс и Бейкър даде онова, което беше останало от 7 200 долара след пътните му разходи, плюс хиляда долара от себе си. Но щеше да си ги върне от другите 7 200 долара, които му дължеше Шанън. По негови изчисления, дори след като изплати дела на своя познат, в джоба му щяха да влязат 4 000 долара.
На разговорите тази сутрин бе уточнено, че стоката ще получи разрешително за износ и ще бъде транспортирана с военни камиони до северозападното пристанище Плоче, близо до курортите Дубровник и Сплит.
След 10 юни „Тоскана“ трябваше да акостира в това пристанище и да прибере товара на борда си. В отлично настроение Бейкър хвана самолета за Мюнхен и Хамбург.
Същата сутрин, на 20 май, Йохан Шлинкер беше в Мадрид. Още преди месец той изпрати на своя мадридски партньор, испанец по рождение, пълно описание на сделката с 9-милиметрови патрони. Веднага щом получи от Шанън сумата от 26 000 долара, той долетя в испанската столица със сертификата за краен получател, издаден от посолството на Ирак.
В Мадрид го чакаха далеч по-сложни формалности, отколкото Алън Бейкър в Белград. Бяха необходими две молби — едната за покупка на оръжие, другата за износа му. Молбата за покупка бе подадена преди три седмици и вече беше преминала през трите министерства, които имат отношение към подобни сделки. Първо Министерството на финансите трябваше да потвърди, че пълната продажна цена от 18 000 долара е постъпила в твърда валута в съответната банка. Допреди няколко години испанците приемаха само щатски долари, но от известно време насам предпочитаха германските марки.
После трябваше да се произнесе Министерството на външните работи. Задължението му беше да потвърди, че страната купувач е в нормални отношения с Испания. В случая с Ирак нямаше проблем, тъй като огромната част от испанския износ на оръжие е насочена към арабските страни, с които Мадрид поддържа близки приятелски отношения. Министерството на външните работи без колебание одобри Ирак като получател на испански 9-милиметрови патрони.
Накрая Министерството на отбраната трябваше да потвърди, че нищо от предлаганата сделка не спада към секретните производства или към забранените за износ категории оръжие. Тъй като в случая ставаше дума за обикновени муниции, проблеми също нямаше.
Макар че партидата не беше свързана със сложни решения, прехвърлянето на документите от министерство в министерство отне осемнайсет дни. Всяко учреждение трупаше към преписката нови бумаги, докато накрая все пак се появи окончателният документ, носещ печата на одобрението. След това сандъците с патрони бяха взети от заводите „СЕТМЕ“ и бяха оставени в един военен склад край Мадрид. От този момент нататък за тях отговаряше Министерството на отбраната и по-специално началникът на отдела за износ на оръжие полковник Антонио Салазар.
Тази сутрин Шлинкер пристигна, за да подаде лично молба за разрешително за износ. Той разполагаше с пълно описание на кораба „Тоскана“ и отговори на всички въпроси във формуляра от седем страници. Сега в стаята си в хотел „Минданао“ той си мислеше, че особени проблеми едва ли ще възникнат. „Тоскана“ беше кораб с редовна документация. Принадлежеше на регистрираната параходна компания „Спинети Маритимо“ и това личеше от регистъра на „Лойд“. Шлинкер вписа в молбата, че корабът следва да акостира във Валенсия между 16 и 20 юни. След като вземе товара от това пристанище, корабът трябваше да се отправи директно към сирийския град Латакия, където партидата ще бъде предадена на иракчаните за транспортиране до Багдад. Разрешителното за износ би следвало да излезе за не повече от две седмици. След това трябваше да се подаде молба за заповед за придвижване, която разрешаваше сандъците с муниции да се вземат от военния склад и да се транспортират под охраната на един офицер и десет войници до пристанище Валенсия. Тази предпазна мярка, въведена преди три години, целеше да предотврати риска от нападения на баските терористи. Правителството на Каудильо никак не искаше полицаите на „Гуардия
