Ако Жан-Баптист Лангароти беше все още жив, това поне донякъде се дължеше на умението му да предугажда опасността. Когато пристигна в Париж, той се яви в хотела на Шанън в уречения час, седна си кротко във фоайето и взе да прелиства някакво списание. Почака два часа, но Шанън не се появи.
За всеки случай корсиканецът попита на рецепцията, защото, макар и да не беше споменал, че ще преспи в Париж, беше възможно ирландецът да е пристигнал по-рано и вече да си е взел стая. Момичето на рецепцията погледна в книгата и каза, че в хотела няма гост от Лондон на име Кийт Браун. Лангароти сметна, че Шанън се е забавил, и реши да се яви отново в същия час на следващия ден.
Така че на 16-и в същия час корсиканецът отново седеше във фоайето. Шанън пак го нямаше, но този път имаше нещо друго. На два пъти някакъв тип от персонала на хотела надничаше във фоайето и моментално изчезваше, щом Лангароти го погледне. След като отново почака два часа и Шанън не се появи, наемникът си тръгна. Както си вървеше по улицата, забеляза един човек, който проявяваше странен интерес към една витрина. На тази витрина, в която втренчено се взираше непознатият, бяха изложени дамски корсети. Лангароти си помисли, че този тип някак не се връзва с пролетната утринна атмосфера на тихата пресечка.
През следващото денонощие той пусна ухо в някои парижки барове, известни като сборища на наемниците. Поговори със стари приятели от Корсиканския съюз на парижките престъпници. Всяка сутрин продължаваше да ходи в хотела и на петия ден, на 19-и, Шанън се появи.
Той пристигна предната вечер със самолет от Генуа през Милано и преспа в хотела. Изглеждаше в добро настроение и докато си пиеха кафето във фоайето, каза на колегата си, че е купил кораб за операцията.
— Някакви проблеми? — попита Лангароти.
Шанън поклати глава.
— Никакви.
— Тук, в Париж, обаче си имаме проблем.
На такова публично място корсиканецът не можеше да си точи ножа и затова ръцете му бездействаха върху скута. Шанън остави чашката си върху масичката. Той знаеше, че щом Лангароти говори за проблем, значи става дума за нещо сериозно.
— Какъв по-точно? — тихо попита той.
— По следите ти е наемен убиец — каза Лангароти.
В настъпилото мълчание Шанън се опитваше да осмисли новината. Приятелят му също мълчеше. Той предпочиташе да отговаря на въпроси само когато го питат.
— Знаеш ли кой го е наел? — попита Шанън.
— Не. Не знам и кой е убиецът. Но цената е висока, към 5 000 долара.
— Скоро ли са го наели?
— Говори се, че убийството е поръчано преди около шест седмици. Човекът, който е наел убиеца, явно живее в Париж. Но не е ясно дали не действа от името на някой друг. Всички казват, че или много добър, или много глупав убиец може да излезе срещу Кат Шанън. Но някой е приел договора. Разни хора разпитват за теб.
Шанън изпсува през зъби. Той въобще не се съмняваше, че корсиканецът е прав. Лангароти беше прекалено акуратен човек, за да си позволи да подмята непроверена информация. Опитваше се да си спомни някакъв инцидент, който би предизвикал някого да поиска главата му. Проблемът беше, че такива мотиви имаше колкото щеш, и дори беше сигурен, че за някои от тях никога не би се сетил.
Той започна систематично да прехвърля в главата си различните вероятности. Тази работа можеше да е свързана или с настоящата операция, или да произлиза от някакъв по-отдавнашен мотив. Той се зае с първата версия.
Дали не беше изтекла информация? Възможно ли беше някоя от тайните служби да е получила сведение, че той организира преврат в Африка, и да е решила да го предотврати, като унищожи командира на операцията? Дори му мина през ум, че сър Джеймс Мансън е научил за обезчестяването — ако това беше точната дума за една опитна Лолита — на дъщеря му. Шанън отхвърли всички тези предположения. Възможно беше да е разсърдил някого в тъмния свят на нелегалния оръжеен бизнес, който да е решил да си уреди сметките с него, като сам остане в сянка. Но такъв ход щеше да е предшестван от конфликт по повод на сделка, пререкания за пари, сбиване или заплахи. Нищо такова нямаше.
Той се върна назад към отминалите войни и битки. Проблемът беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали, без да иска, не е разсърдил някоя от големите организации. Може би някой от хората, които той беше застрелял, е бил агент на ЦРУ или на КГБ. И двете организации не прощаваха лесно и тъй като бяха населени с най-дивашки безпринципните хора на тази планета, не пропускаха да си разчистят сметките дори при липса на прагматичен мотив. Отмъщението беше достатъчен мотив. Шанън знаеше, че ЦРУ още държи на присъдата си срещу Брус Роситър, който бе застрелял един американец в някакъв бар в Леополдвил само защото онзи го гледал втренчено. Оказало се, че този американец е от местните агенти на ЦРУ. Макар че Роситър не е знаел, това не промени нещата в негова полза. Той продължаваше да е на мушка и продължаваше да бяга.
КГБ действаше по същия начин. Те пращаха убийци на другия край на света да ликвидират чужди агенти, завербувани от самите тях, но после разкрити и по тази причина загубили закрилата на собствените си работодатели. Руснаците не търсеха прагматични мотиви от рода на това да предотвратят изтичането на информация от нечия глава. Правеха го само за отмъщение.
Оставаха френската и британската тайна служба. Французите можеха да го застрелят хиляди пъти още преди години, при това в дебрите на африканската джунгла. Освен това те не биха наели убиец чрез човек в Париж, защото съществуваше риск да се разчуе. Те си имаха свои добри професионалисти. От британците още по-малко можеха да се очакват такива действия. Верни докрай на Закона, те бяха длъжни да искат разрешение за подобно убийство едва ли не на правителствено равнище. Те прибягваха до такива методи само в най-краен случай — за да предотвратят изтичане на жизненоважна информация, понякога за назидание и в редки случаи — за да си разчистят сметките с доказания убиец на някой от техните хора. Шанън беше сигурен, че никога не е убивал британски агент. Оставаше мотивът за предотвратяване на нежелателно действие. Руснаците и французите биха убили с такава мотивация, но не и британците. Те оставиха жив Стивън Уорд и му позволиха да се яви на процес и да разсипе правителството на Макмилан. Оставиха жив и Филби, след като го разкриха, а също и Блейк. В Русия или Франция тези двама предатели биха влезли в статистиката на автомобилните катастрофи.
Оставаше да е някоя неправителствена организация. Корсиканският съюз? Не, Лангароти нямаше да е още с него, ако беше замесен Съюзът. Доколкото се сещаше, не беше и американския синдикат. Това прехвърляше нещата на личностна основа. Щом не бяха нито тайните служби, нито неправителствени организации, значи беше някоя персона, която му има зъб. Но кой, по дяволите?
Лангароти мълчеше и очакваше реакцията му. Лицето на Шанън оставаше спокойно, с леко отегчено изражение.
— Те знаят ли, че съм в Париж?
— Така ми се струва. Мисля, че знаят и за този хотел. Защо винаги отсядаш тук? Това е грешка. Аз дойдох тук преди четири дни, защото ти беше казал…
— Но аз ти писах, че срещата се отлага за днес. Не получи ли писмото ми?
— Не. Преди седмица се наложи да напусна моя хотел в Марсилия.
— Така, продължавай.
— Когато дойдох втория път, забелязах, че ме наблюдават. Вече бях попитал за мистър Браун. Мисля, че имат човек в хотела. Вчера и днес ме наблюдаваше.
— Значи трябва да се преместя в друг хотел — каза Шанън.
— Така може и да го заблудиш. Но може и да не стане. Някой явно знае кой стои зад името Кийт Браун. Могат да те намерят и на друго място. Често ли ще идваш в Париж през следващите няколко седмици?
— Доста често — призна Шанън. — Имам да уреждам разни неща, а след два дни с Марк трябва да прекараме стоката от Белгия до Тулон през Париж.
Лангароти повдигна рамене.
— Може и да не те намерят. Не знаем дали са добри и колко са. Нито пък кои са. Но ако втори път те открият, може да се намеси и полицията.
