през нощта. Така че възможно е да остане закотвен до сутринта и едва тогава да поиска разрешение за влизане в пристанището.
— Щом вие сте ги забелязали, значи и те са ви видели — каза Шанън.
— Няма начин. Радарът им със сигурност ни е хванал.
— А дали може да хване лодките?
— Едва ли — отговори капитанът. — Твърде ниски са за него.
— Продължаваме — каза Шанън. — Вече е късно за други решения. Остава ни да се надяваме, че това е товарен кораб, който ще изчака утрото извън пристанището.
— Няма начин да не чуят стрелбата — каза Валденберг.
— И какво от това?
Германецът се ухили.
— Нищо. Само че ако щурмът се провали и не можем да се измъкнем оттук преди изгрев слънце, те ще видят името на кораба ни с биноклите си.
— Значи щурмът не бива да се проваля. Продължавайте да действате според заповедите!
Валденберг се върна на мостика. Черният доктор, който досега мълчаливо стоеше отстрани, се приближи към наемника.
— Успех, майоре каза той с перфектно английско произношение. — Бог да ви пази.
Шанън се готвеше да отговори, че предпочита да го пази някой добър автомат, но се въздържа. Той знаеше, че тези хора приемат религията много навътре. Наемникът кимна, каза „благодаря“ и мина през борда.
Той се настани в мрака и погледна нагоре към силуета на кърмата. Тишината беше пълна. Нарушаваше я само плисъкът на вълните по гумения корпус на лодките. От време на време при руля на „Тоскана“ излизаше слабо клокочене. Откъм сушата не се чуваше никакъв шум, защото наемниците се намираха достатъчно далеч от града. А по времето, когато щяха да се приближат на такова разстояние, че да могат да чуват гълчава и смях, вече щеше да е късно след полунощ и би следвало всички да са заспали. Всъщност в Кларънс едва ли често се смееха, но Шанън много добре знаеше на какво огромно разстояние се разпространява един изолиран звук през нощта. Затова всичките му хора както в лодките, така и на „Тоскана“ се бяха заклели да мълчат и да не пушат.
Ирландецът си погледна часовника. Беше девет без четвърт. Той се облегна назад и зачака.
Точно в девет „Тоскана“ започна да боботи и водата зад кърмата и се разпени. Светлата бяла диря плисна вирнатия нос на лодката на Шанън. Корабът потегли, а ирландецът потопи ръката във водата и усети напористата й милувка. Имаха пет часа, за да изминат двайсет и осем морски мили.
Небето все още беше облачно, а въздухът като в парник, но през една дупка проникваше бледата светлина на звездите. Зад себе си Шанън виждаше Вламенк и Семлер на другия край на шестметровото въже, а някъде зад тях и Джони Дюпре следваше дирята на „Тоскана“.
Тези пет часа бяха кошмарни. Пълно бездействие. Можеха само да гледат и да слушат. Но всъщност не се виждаше нищо освен тъмнината и нищо не се чуваше освен тътен на буталата, които работеха някъде в корпуса на „Тоскана“. Въпреки приспивното полюшкване на лодките никой не мигна, защото напрежението с всеки изминал миг нарастваше.
Накрая тези часове все пак се изнизаха. Часовникът на Шанън показваше два и пет, когато двигателите на „Тоскана“ спряха и корабът легна кротко върху водата. Откъм кърмата се чу леко изсвирване. Това беше Валденберг, който даваше сигнал на Шанън, че са стигнали до мястото за отделяне на лодките. Шанън извърна глава, за да предаде на Семлер, но Дюпре очевидно беше чул сигнала на капитана, защото след няколко секунди го чуха да форсира двигателя си. Въобще не виждаха отдалечаващата се лодка. Чуваха само бръмченето на заглушения двигател.
Големия Джони Дюпре стискаше румпела в дясната си ръка, а с лявата държеше компаса близо до очите си. Той знаеше, че трябва да измине четири мили и половина диагонално към брега и да се опита да изведе лодката от външната страна на северния рог, който огражда пристанището на Кларънс. С оборотите, които поддържаше, и при този курс се надяваше да стигне до мястото за трийсет минути. На двайсет и петата минута щеше съвсем да намали оборотите на двигателя и да се ориентира къде се намира. Разполагаше с един час да разположи минохвъргачките и ракетните установки. След това останалите също щяха да слязат на брега. Но през този един час той щеше да е сам с двамата африканци. Така че бяха длъжни безшумно и незабелязано да подготвят малката си батарея.
Двайсет и две минути след като се отделиха от „Тоскана“, Дюпре чу едно тихо „пст“. Това беше Тимъти, който бе заел наблюдателен пост на носа. Дюпре вдигна поглед от компаса и видя нещо, което го накара моментално да отпусне газта. Намираха се съвсем близо до бреговата ивица, на не повече от триста метра. На слабата звездна светлина, която проникваше през дупката в облаците, се очертаваше една непрекъсната тъмна линия. Присвил очи, Дюпре се взираше в мрака. Придвижи лодката още двеста метра към брега. Едва тогава различи мангровите дървета и чу плясъка на водата между корените им. Далеч надясно се виждаше краят на този растителен пояс, а още по-нататък небето и морето се съединяваха в линията на хоризонта. Намираха се от северната страна на полуострова, на три мили от основната брегова линия.
Южноафриканецът извъртя лодката обратно и на съвсем ниски обороти, почти напълно безшумно, пое отново към морето. Нагласи румпела така, че да държи курс успоредно на полуострова, който се виждаше на половин миля разстояние. В един момент лодката стигна до края, където се намираше Кларънс, и бавно се насочи към брега. След около двеста метра наемникът различи дългия, нисък пясъчен рог, който търсеше, и на трийсет и осмата минута след отделянето на „Тоскана“ той загаси двигателя и остави лодката да се доближи по инерция до сушата. Чу се лекото пристъргване на гуменото дъно върху едрозърнестия пясък.
Дюпре внимателно се изправи, прескочи няколко купчини снаряжение, прехвърли крак през борда и стъпи на пясъка. Намери въжето и го хвана, за да не позволи на прибоя да изтласка лодката от брега. В продължение на пет минути тримата бойци останаха неподвижни и напрягаха слух да доловят някакъв звук откъм града, който се намираше на около четиристотин метра вляво по склона, който се извисяваше пред очите им. Нищо не чуха. Явно никой не беше ги забелязал.
Когато се увери, че всичко е спокойно, Дюпре измъкна от колана си един клин, заби го дълбоко в пясъка и здраво привърза въжето за него. После изтича приведен и пъргаво се изкатери по склона. Той се издигаше на не повече от петнайсет метра над морското равнище и беше обрасъл с храсталаци, които шумоляха между краката на наемника. Но прибоят заглушаваше това шумолене, а то и бездруго беше прекалено тихо, за да го чуят в града. Дюпре приклекна на билото на възвишението, което затваряше пристанището от едната страна, и се огледа. Наляво пясъчният рог се губеше в мрака. Точно пред погледа му се простираше огледално гладката вода на пристанището. На десетина метра вдясно се виждаше краят на възвишението.
Дюпре се върна в лодката и шепнешком заповяда на двамата африканци да разтоварват. Самият той започна да поема една по една частите на снаряжението и да ги пренася горе на билото. Металните части бяха увити в брезент, за да се избегне дрънченето при допира им.
Когато прехвърли целия комплект, наемникът се захвана да подготви минохвъргачките за стрелба. Работеше бързо и тихо. Шанън му беше казал, че към края на възвишението има уширен, равен участък. Именно там разположи първата, основна минохвъргачка. Ако изчисленията на Шанън бяха точни, а Дюпре вярваше, че това е така, центърът на двора на двореца трябваше да се намира на 721 метра от това място. С помощта на компаса той насочи цевта в направлението, което също му беше дал Шанън. Накрая нагласи мерника в положение, което трябваше да изпрати първата ориентировъчна мина максимално близо до целта.
Дюпре знаеше, че от това положение няма да вижда целия дворец, а само последния етаж. Попаденията на мините щяха да останат извън полезрението му. Но от това място щеше да вижда експлозиите зад склада в другия край на пристанището, а това беше достатъчно.
Когато приготви първата минохвъргачка, наемникът се залови с втората. Постави подпорните й плочи на десетина метра по-близко до града и насочи цевта към казармите. Пак Шанън му бе съобщил разстоянието и направлението. Точността на втората минохвъргачка не беше от решаващо значение, защото нейната цел бе да посипе огън и жупел в района на бившия колониален полицейски участък и да разпръсне паникьосаните зангарийски войници. С нея щеше да стреля Тимъти, който при последното сражение
