всички обществени здания висяха огромни портрети на президента, а съпругите на дипломатите обмисляха как с мигрената си да извинят своето отсъствие от тържествата.
В залостения дворец, обграден от верните си стражи, президентът Жан Кимба седеше зад бюрото си и очакваше да настъпи шестата годишнина от идването му на власт.
Същия следобед „Тоскана“ обърна курса и започна бавно да се спуска със смъртоносния си товар на юг към крайбрежието на Зангаро.
Шанън стоеше на мостика, отпиваше от кафето си и обясняваше на Валденберг каква точно позиция трябва да заеме корабът.
— До залез слънце ще го задържите на дрейф леко на север от границата — каза наемникът. — Към девет часа вечерта ще потеглите отново и ще поемете диагонално към брега. Между залез слънце и девет часа ще трябва да пуснем три лодки зад кърмата, напълно снаряжени. Хората също ще слязат в тях. Това ще стане на светлината на фенерчетата, но далеч от сушата. Поне на десет мили навътре в морето. Когато към девет часа отново потеглите, ще гледате да поддържате съвсем малка скорост, за да стигнете към два часа след полунощ на една миля северно от полуострова и на четири мили навътре в морето. В тази позиция корабът няма да се вижда от града, при положение че светлините ви са загасени. Доколкото знам, в Кларънс няма радар, освен ако някой кораб не е акостирал в пристанището.
— Дори и да е така, той може да няма радар — каза Валденберг. Той се беше надвесил над морската карта на крайбрежието и измерваше разстоянията с пергел и линийка. — Кога ще тръгне първата лодка?
— В два часа. В нея ще бъде групата на Дюпре с минохвъргачките. Другите две лодки ще се отправят към брега един час след първата. Добре ли е така?
— Добре е — каза Валденберг. — Ще ви закарам точно на място.
— Трябва да е съвсем точно — наблегна Шанън. — Ако в Кларънс въобще има някакви светлини, ще ги видим едва когато заобиколим полуострова. Така че ще трябва да се ориентираме на сляпо по компасите и по скоростта, докато видим очертанията на брега, а това ще стане навярно на стотина метра от него. Всичко зависи от небето. Зависи дали ще ни поднесе облаци или луна и звезди.
Валденберг кимна. Останалата част от плана му беше ясна. След като чуе началото на стрелбата, той трябваше да пусне „Тоскана“ към входа на пристанището и отново да я остави на дрейф на две мили южно от Кларънс и на четири мили навътре от края на полуострова. Оттам нататък трябваше да чака сигнали по радиостанцията. Ако всичко се развива нормално, щеше да остане на място до изгрев слънце. Ако нещата са тръгнали зле, трябваше да запали светлините на мачтата, на форпика и на кърмата, за да насочи към „Тоскана“ оттеглящите се бойци.
Тази вечер се стъмни рано, защото небето беше облачно и луната щеше да се покаже едва в малките часове на нощта. Вече беше започнал сезонът на дъждовете и през последните три дни небето на два пъти се продъни. Прогнозата за времето по радиото, която всички изслушаха с притаен дъх, предвиждаше вихрушки на някои места по крайбрежието, но не и ураганни ветрове. Оставаше им да се молят да не завали пороен дъжд, докато са на открито в лодките си или по време на битката за двореца.
Малко преди залез слънце извадиха мушамите и ги струпаха в редици по главната палуба. А когато се стъмни, Шанън и Нобиато започнаха да организират прехвърлянето на лодките зад кърмата. Първа мина през борда лодката на Дюпре. Нямаше смисъл да се използва кранът. Най-ниската точка на кораба беше само на около два метра и половина от водата. Шанън и първият помощник спуснаха лодката на ръка, а Семлер и Дюпре скочиха в нея.
Двамата хванаха тежкия двигател и заедно го положиха на мястото му, като здраво го завинтиха на задната дъска. Преди да е поставил дървения похлупак, Семлер запали „Джонсън“ и го остави да работи две минути. Механикът беше прегледал основно трите двигателя. Машината работеше като часовник. Когато сложиха отгоре заглушителната кутия, шумът се превърна в тихо жужене.
Семлер отново се качи на кораба и започна да спуска снаряжението в протегнатите ръце на Дюпре. Първо слязоха подпорните плочи и мерниците на двете минохвъргачки, а после и самите минохвъргачки. Дюпре беше предвидил четиридесет мини за двореца и още двайсет за бараките. В лодката влязоха шейсет мини, заредени и готови да детонират при попадение.
Южноафриканецът взе със себе си и двата ракетни пистолета, десет магнезиеви ракети, една от захранваните с газ сирени, един радиотелефон и бинокъл. През рамото му беше преметнат личният му шмайзер, а на колана му висяха пет пълни пълнителя. В лодката се смъкнаха и двамата африканци, които се числяха към групата му — Тимъти и Сънди.
Когато всичко беше готово, Шанън хвърли поглед през парапета към трите лица, които го гледаха на слабата светлина на фенерчетата.
— Късмет! — окуражи ги той тихо.
Вместо отговор Дюпре вдигна палеца и кимна. Семлер, който държеше въжето на лодката, тръгна към кърмата. Долу Дюпре оттласкваше лодката от корпуса на кораба. Когато гуменият съд потъна в пълен мрак зад кърмата, Дюпре върза въжето за парапета и остави трима бойци да се полюшкват сред вълните.
Втората лодка свалиха доста по-бързо, защото вече знаеха чалъма. Марк Вламенк и Семлер слязоха да нагласят двигателя. Това беше тяхната лодка. Вламенк вземаше със себе си една базука с единайсет снаряда, два от които щеше да носи лично, а останалите щяха да са у неговия носач Патрик. Семлер държеше личния си шмайзер, а на колана му имаше сумка с пет пълнителя. На врата му висеше бинокъл, а за единия му крак с каишка беше прикачен радиотелефонът. Семлер беше единственият в групата, който говореше немски, френски и нелош английски и по тази причина щеше да бъде свръзката на щурмовия отряд. Когато двамата бели се настаниха в лодката, Патрик и Джинджа (човекът на Семлер) се спуснаха по въжената стълба и заеха местата си.
Втората лодка също беше изтеглена зад кърмата, а въжето на Дюпре мина в ръцете на Семлер, който го завърза за собствената си лодка. Двете надуваеми моторници се полюшкваха една след друга зад корпуса на „Тоскана“. Разделяше ги само дължината на въжето, но новите им обитатели не си размениха и една дума.
За Лангароти и Шанън остана третата лодка. Към тяхната група се числяха Бартоломю и Джони. Джони беше едър и вечно ухилен боец. Когато за последен път се биха заедно, той бе повишен в чин капитан по настояване на Шанън, но отказа да поеме собствена рота, както повеляваше новият му чин, и предпочете да остане при ирландеца и да му помага.
Шанън, който се задържа последен на борда на „Тоскана“, тъкмо се канеше да слезе по стълбата, когато Валденберг се приближи откъм мостика и дръпна наемника за ръкава. Изтегли го встрани и тихо каза:
— Май че се появи един проблем.
Шанън замръзна при мисълта, че се е случило нещо наистина сериозно.
— Какъв проблем?
— Друг кораб. Хвърлил е котва точно срещу Кларънс, малко по-навътре от нас.
— Кога го забелязахте?
— Преди доста време — каза Валденберг. — Но мислех, че се движи на юг като нас или пък в обратна посока. Оказа се обаче, че не е така.
— Абсолютно ли сте сигурен?
— Абсолютно. Когато се спускахме към Зангаро, се движехме толкова бавно, че ако този кораб плаваше в същата посока, отдавна щеше да ни е задминал. Ако вървеше на север, също трябваше да се е загубил. Явно е неподвижен.
— Разбрахте ли какъв е и откъде е?
Германецът поклати глава.
— На радара изглежда като товарен кораб. Нищо друго не мога да кажа, освен ако не се свържем с тях.
Шанън помисли няколко минути.
— Ако е товарен кораб, който иска да влезе в пристанището, не е ли най-вероятно да изчака до сутринта?
Валденберг кимна.
— Твърде възможно. Малките пристанища по африканското крайбрежие обикновено не приемат кораби
