Вламенк, Дюпре и Семлер се спуснаха към негрите и взеха да ги потупват по гърбовете и да се здрависват с тях. Африканците бяха ухилени до ушите и изглеждаха не по-малко радостни от наемниците. Валденберг и първият помощник наблюдаваха сцената с изумление. Шанън даде знак на капитана да подготви кораба за отплаване.
След смрачаване, докато всички седяха на групички на палубата и се наслаждаваха на прохладния морски бриз, Шанън представи на Валденберг новите хора. Те бяха стари познати на наемниците. Шестима от африканците бяха съвсем млади. Казваха се Джони, Патрик, Джинджа (по прякор Джинджър), Сънди, Бартоломю и Тимъти.
Всички те се бяха сражавали заедно с наемниците и бяха обучавани от тях. Калени в не една битка, те не биха трепнали и в най-тежкия бой. И шестимата бяха верни на своя вожд. Седмият беше по-възрастен. Той се усмихваше по-малко и се държеше с достойнство. Шанън го наричаше „доктора“. Той също беше верен на своя вожд и на своя народ.
— Как са нещата у вас? — попита го Шанън.
Доктор Окойе тъжно поклати глава.
— Зле — каза той.
— Утре започваме работа — каза му Шанън. — Утре започваме да се готвим.
ТРЕТА ЧАСТ
ГОЛЯМОТО ТРЕПАНЕ
20.
През останалата част от пътя Шанън не даде на хората си и една свободна минута. Само африканецът, когото наричаше „доктора“, беше освободен от общата работа. Другите бяха разделени на групи и получиха конкретни задачи.
Марк Вламенк и Курт Семлер избиха фалшивите дъна на петте варела с масло „Кастрол“ и извадиха отвътре обемистите пакети с по двайсет шмайзера и сто пълнителя. Маслото изляха в по-малки бидони и ги оставиха в склада за нуждите на кораба.
После с помощта на шестимата африкански бойци развиха широкия скоч от стоте автомата и един по един ги почистиха от обилната смазка. Към края на тази операция африканците вече боравеха доста добре с механизмите на шмайзерите. Един специален курс на обучение едва ли би ги запознал по-успешно с новото оръжие.
След това двамата бели наемници и техните черни помощници отвориха първите десет кутии с 9- милиметрови патрони, насядаха по палубата и започнаха да зареждат пълнителите. Всеки побираше по трийсет патрона. Така първите 15 000 броя влязоха в петстотинте пълнителя. Осемдесет шмайзера бяха отделени настрана. През това време Жан-Баптист Лангароти подготвяше униформите. Във всеки комплект влизаха по две фланелки, два чифта гащета, два чифта чорапи, един чифт ботуши, един чифт панталони, една барета, едно бойно яке и един спален чувал. След като тези вещи бяха подредени на купчини, корсиканецът добави към тях по един автомат и пет пълнителя, предварително увити в мазен парцал и вкарани в полиетиленова торба. Накрая всичко това бе напъхано в спалния чувал. Така всеки спален чувал, грижливо завързан отгоре, побра личното снаряжение на бъдещия боец.
Заделиха двайсет от общия брой комплекти. Те бяха предназначени за щурмовия отряд. Той щеше да наброява единайсет души, но за всеки случай предвидиха снаряжение и за екипажа. Лангароти, който в армията и в затвора се бе научил да държи игла и конец, префасонира единайсет униформи, така че да паснат по мярка на всеки боец.
Дюпре и Сиприани, който се оказа доста добър дърводелец, взеха дъските от няколко сандъка, които преди това съдържаха муниции, и се заеха да подготвят извънбордовите двигатели. Те бяха марка „Джонсън“ с мощност шейсет конски сили. Наемникът и матросът сковаха дървени кутии, които точно пасваха върху всеки двигател. Отвътре ги облицоваха със стиропор от матраците. Така подводните ауспуси щяха да заглушават шума от отделянето на газовете, а дървените похлупаци, които двамата измайсториха, щяха да сведат до минимум механичния шум на самите двигатели.
Когато Вламенк и Дюпре приключиха с тези задачи, всеки от тях се зае с оръжието, което щеше да използва в нощта на щурма. Дюпре извади двете минохвъргачки и внимателно огледа мерниците. Той не беше стрелял с югославска минохвъргачка, но със задоволство установи, че моделът е съвсем опростен. Южноафриканецът си приготви седемдесет мини, като провери и нагласи запалките им.
После отново постави готовите мини обратно в сандъците, положи два сандъка един върху друг и ги привърза към рамката, която бе изработена от презрамките на раниците.
Вламенк се зае с двете базуки. В нощта на щурма той щеше да използва само една, защото базуките са доста тежко оръжие, а бойците от щурмовия отряд трябваше да носят всичко на гръб. Белгиецът застана на форпика, прицели се в пръта на знамето над кърмата, улови в окото си мушката в предния край на базуката и нагласи мерника така, че да разпердушини всяка мишена на двеста метра с не повече от два изстрела. Той вече си беше избрал Патрик за носач. Двамата бяха доказали в предишни сражения, че са добър тандем. Африканецът щеше да носи десет снаряда, плюс личния си шмайзер. Вламенк добави два снаряда към собствения си товар, за които Сиприани приши към колана му два джоба.
Шанън се залови с помощното оборудване. Прегледа магнезиевите сигнални ракети и обясни на Дюпре как се работи с тях. Ирландецът раздаде на всички наемници по един компас, а после изпробва захранваната с газ сирена и провери портативните радиостанции.
Тъй като разполагаха с много време, Шанън остави „Тоскана“ два дни на дрейф доста навътре в морето. Според радара в обсег от двайсет мили нямаше други съдове. Корабът лежеше почти неподвижен и вълните съвсем леко го полюшваха. Условията бяха добри за стрелба и всички бойци изпробваха личните си шмайзери. Белите нямаха проблеми. Те бяха стреляли с десетина различни модели автомати, а те си приличат в много отношения. На африканците им трябваше повече време да свикнат, понеже те имаха опит със 7,92-милиметрови маузери и със стандартните 7,62-милиметрови карабини на НАТО. Един от автоматите засече на няколко пъти. Шанън го изхвърли през борда и го смени с друг. Всички африканци изстреляха по деветстотин патрона, за да усетят шмайзерите в ръцете си. В процеса на стрелбата се опитваха да изкоренят и досадния навик, характерен по принцип за африканските войници, да затворят очи, когато натискат спусъка.
Петте празни варела също влязоха в употреба. Хвърлиха ги зад кърмата и ги използваха като мишени. Преди течението да ги отнесе на сто метра, всички бойци, черни и бели, успяха да улучат поне по един варел. Така бяха потопени четири, а петият остана за Марк Вламенк. Той остави разстоянието да се увеличи до двеста метра, застана на кърмата, разкрачи крака и ги подпря в парапета. Базуката лежеше на дясното му рамо, а дясното му око визираше мерника. Отчитайки лекото повдигане на кораба, белгиецът изчака, докато се увери, че е хванал целта, и изстреля първия си снаряд. Той се извиси във въздуха, премина ниско над варела и вдигна мощен фонтан. Вторият снаряд улучи целта точно в центъра. Чу се трясък и тътенът от експлозията се върна при кораба. На мястото, където преди беше варелът, се посипаха парчета ламарина. Вламенк се ухили широко, свали защитните си очила, избърса нагара от лицето си и се обърна към Шанън:
— Нали каза, че искаш да срутим някаква врата, Кат?
— Да, огромен държавен портал, Малкия.
— Обещавам ти, че ще го направя на тресчици.
Тъй като вдигнаха доста голям шум, на другия ден Шанън заповяда на капитана да потегли, а два дни по-късно поиска второто спиране. Докато корабът се движеше, наемниците разопаковаха лодките и ги надуха. Трите лежаха една до друга на главната палуба. Бяха тъмносиви на цвят, но на носовете им имаше ярко оранжево петно, а отстрани със същия крещящ цвят бяха изписани инициалите на производителя. Оранжевите петна изчезнаха под слой черна боя от склада на кораба.
Когато за втори път оставиха кораба на дрейф, изпробваха и трите лодки. Без дървените похлупаци бръмченето на двигателите се чуваше на четиристотин метра от „Тоскана“. Но с кутиите и при обороти, намалени до една четвърт от максималните, дори и на трийсет метра не се долавяше почти никакъв шум. Похлупени отгоре, двигателите загряваха за двайсет минути при работа на половин мощност, но този срок
