— Кой сте вие?
— Детектив-инспектор Паркър, сър.
— Къде е Уедъръл?
— Боя се, че е болен. Азиатски грип или нещо подобно. От службата за резервите ме помолиха да го заместя. Винаги държа за всеки случай паспорта си в чекмеджето. Ужасно се радвам, че ще работя с вас.
Дяволите да го вземат Уедъръл, помисли си Ханна. През повечето време по пътя за летището двамата бяха потънали в мълчание. Поне Ханна мълчеше. Паркър (всъщност можете да ми викате Питър) се впусна в подробности относно Карибите. Той бе ходил там два пъти с Клуб Медитеранее.
— Бил ли сте някога на Карибите, сър? — попита той.
— Не — изскърца Ханна и отново се умълча.
На Хийтроу двамата бяха очаквани. Проверката на паспортите премина формално. Чантата с принадлежностите не мина през рентгена, където би предизвикала голям интерес. Вместо това едно служебно лице ги съпроводи през формалностите право до салона за първа класа.
Хората от пресата вече бяха налице, въпреки че Ханна не ги забеляза, докато не се качи на самолета. Две организации, притежаващи излишни пари, бяха успели да убедят някои от пътниците да освободят своите места и да вземат по-късен полет. Други се опитваха да купят билети за двата сутрешни полета до Маями, докато техните служби уреждаха чартърни самолети от Маями за Съншайн. Към Барклейските острови се отправяха снимачни екипи от Би Би Си, Ай Ти Ви Нюз и Бритиш Сетълайт Броадкастинг, начело с репортери. В навалицата се намираха и репортерски и фотографски екипи от пет големи вестника.
Един запъхтян млад мъж, представил се за служител на Форин офис, се приближи към Ханна в салона. Носеше обемиста папка.
— Събрахме малко сведения за вас — докладва той, докато подаваше папката. — Става въпрос за география, икономика и население на Барклейските острови. И, разбира се, някои данни за сегашното политическо положение.
Сърцето на Ханна се сви. Едно спретнато домашно убийство би било разкрито вероятно за няколко дена. Но ако беше политическо…
Помолиха ги да се качат на самолета.
След като излетяха, неукротимият Паркър взе шампанско от стюардесата и започна да отговаря на въпросите, свързани с неговата особа, с голямо удоволствие. Бил на двадесет и девет години, твърде млад за детектив-инспектор, и бил женен за посредничка по продажби и наемане на недвижими имоти на име Илейн. Двамата живеели в новия и моден Докландски район, съвсем близо до Канари Уорф. Неговата страст бил спортният Морган 4+4, но Илейн карала форд ескорт ГТИ.
— Който може да бъде заменен, разбира се — добави Паркър.
— Разбира се — промърмори Ханна. Попаднах на хубавец, помисли си той, от семейство с двоен доход без деца. От тези, дето хвърчат нависоко.
Паркър продължил да учи без прекъсване след училище в един от елитните университети и започнал с политика, философия и икономика, след което се прехвърлил към правото. Оттам постъпил направо в столичната полиция и след задължителния стаж работил една година в предградията, преди да се включи в Брамшилския специален полицейски курс. След това изкарал четири години в плановия отдел към службата на комисаря.
Намираха се над графство Корк, когато Ханна затвори папката от Форин офис и попита любезно:
— И в колко разследвания за убийство сте участвал?
— Всъщност, това е първото. Ето защо бях толкова доволен, че се намирах на разположение тази сутрин. Но в свободното си време изучавам криминология. Мисля, че е важно, за да се разбере психиката на престъпниците.
Дезмънд Ханна обърна лице към илюминатора в пълно отчаяние. Разполагаше с мъртъв губернатор, все още не приключила избирателна кампания, екип експерти от Бахамските острови и един детектив новобранец, който искаше да проумее психиката на престъпниците.
След като се наобядва, той дремна по пътя до Насау.
Новината на Асошиейтед прес от предната вечер бе излязла твърде късно, за да се помести в сутрешните британски вестници, имайки предвид петчасовата разлика във времето, но съвсем навреме, за да стигне до „Маями Хералд“, преди вестникът да се достави на неговите читатели, намиращи се още в леглата.
В седем сутринта Сам Маккрийди седеше на балкона на хотелската стая, отливаше от първото си кафе преди закуска и се наслаждаваше на изгледа към лазурното море, когато чу познатото шумолене на „Хералд“, идващо изпод вратата.
Той прекоси стаята, взе вестника и се върна на балкона. Информацията на Асошиейтед прес бе публикувана най-долу на първа страница, откъдето един материал за рекордно голям омар бе снет, за да се направи място за нея. Статията повтаряше точно изнесеното от АП, което се основаваше на непотвърдени източници. Заглавието бе просто: УБИТ БРИТАНСКИ ГУБЕРНАТОР? Маккрийди я прочете няколко пъти.
— Колко неприятно — промърмори той и се оттегли в банята, за да се измие, избръсне и облече.
В девет часа освободи таксито, което го бе докарало до Британското консулство, влезе вътре и се представи като мистър Франк Дилън от Форин офис. Трябваше да изчака половин час до пристигането на консула, за да проведе среща на четири очи с него. До десет часа той получи това, за което бе дошъл; служебна телефонна връзка до посолството във Вашингтон. Двадесет минути продължи разговорът му с шефа на филиала на СИС, негов колега, когото познаваше добре от Лондон и при когото бе отседнал предната седмица, докато посещаваше семинара на ЦРУ.
Вашингтонският му колега потвърди информацията и добави още няколко подробности, току-що пристигнали от Лондон.
— Мисля си, че мога да прескоча за малко там — каза Маккрийди.
— Всъщност не е от нашата компетенция, нали? — предположи шефът на филиала.
— Вероятно, но може би си заслужава да се види на място. Ще се нуждая от малко налични средства и от портативна радиостанция.
— Ще уредя това с консула. Можеш ли да ме свържеш с него?
Един час по-късно Маккрийди напусна консулството с пачка долари, за които съответно се бе разписал, и с малко куфарче, съдържащо портативен телефон и кодиращо устройство, чийто обхват му даваше възможност да предава кодирани съобщения до консулството в Маями, които оттам щяха да стигат до Вашингтон.
Върна се в хотела, опакова нещата си, освободи стаята и се обади на една компания за чартърни превози от летището. Споразумяха се наетият самолет да излети в два следобед. Пътят до Съншайн щеше да продължи деветдесет минути.
Еди Фаваро също стана рано. Той вече бе решил, че има само едно място, от което би могъл да започне — рибарските лодки край кея. Каквото и да бе правил Хулио Гомес по време на отпуската си, голяма част от нея без съмнение бе преминала на това място.
Лишен от превозно средство, той тръгна пеша. Не беше далеч. На почти всички стени и дървета, край които минаваше, имаше залепени плакати, агитиращи островитяните да гласуват за единия или за другия кандидат. Лицата на двамата, едното гладко и изтънчено, другото едро, кръгло и жизнерадостно, се усмихваха от плакатите.
Някои бяха скъсани или обезобразени, но дали от децата или от привържениците на другата кауза той не знаеше. На стената на един склад близо до пристанището имаше грубо изрисуван друг надпис. Той гласеше: ИСКАМЕ РЕФЕРЕНДУМ. Докато минаваше край него, един черен джип с четирима души се насочи с пълна скорост нагоре по пътя.
Спирачките на джипа изскърцаха и той спря. Четиримата носеха шарени ризи, лицата им имаха сурово изражение, а очите им се криеха зад черни очила. Четирите черни глави се втренчиха в надписа, след което се обърнаха към Фаваро, сякаш той носеше отговорност за него. Фаваро сви рамене, сякаш искаше да каже: нямам нищо общо с тази работа. Четирите безизразни лица го гледаха втренчено, докато той не сви зад
