6.
Зигфрид лежеше по корем до последната редица дървета и изучаваше тъмните контури на горския масив, който бе отдалечен на триста ярда и маркираше източногерманската граница. Маккрийди лежеше до него. Бяха стигнали дотам в три часа сутринта.
Пет години по-рано Зигфрид бе прокарал в тъмнината своя проход от основата на един много висок бор, намиращ се в източната страна, в посока към светлеещата бяла скала, разположена високо на хълмистия склон от западната страна. Той бе виждал скалата от изток, бледо очертаваща се в мрака преди зазоряване. Не бе предвидил, че някога ще се връща по обратния път. Сега скалата се намираше високо над него, скрита от дърветата. Можеше да я види само ако навлязат дълбоко в граничната полоса. Той прецени по най-добрия начин местоположението на прохода, измина с пълзене последните десет ярда на западногерманската територия и започна да прорязва тихо дупка в телената мрежа.
Когато свърши, се обърна и махна на Маккрийди с ръка. Той също излезе пълзешком от прикритието на дърветата, насочвайки се към мрежата. Петте минути бе прекарал в изучаване местоположението на източногерманските наблюдателници и движението на техните прожектори. Зигфрид беше избрал това място добре — по средата между две от вишките. Допълнително преимущество им даваха израсналите сред тревата с няколко фута борови дръвчета, които препречваха пътя на светлината на единия от прожекторите.
Другият прожектор осветяваше ясно пътечката, по която възнамеряваха да минат, но човекът зад него бе или изморен, или отегчен, защото го изключваше в продължение на минути. Когато светлината се появяваше отново, тя винаги се насочваше в противоположна страна. След това бавно обхождаше пространството до тяхната пътечка, връщаше се обратно и изчезваше. Ако операторът запазеше тази последователност, те щяха да имат неколкосекундно предупреждение.
Зигфрид направи рязко движение с главата си и се провря в дупката. Маккрийди го последва, дърпайки зебловия си сак. Германецът се обърна и придърпа срязаните краища на мрежата. Пролуката можеше да се забележи от близко разстояние, но граничарите никога не пресичаха тясната ивица, за да проверяват мрежата, освен ако не са видели отдалеч някой отвор. Те също не обичаха минните полета.
Изкушаващо бе да пробягат през неколкостотинте ядра разорана полоса, сега гъсто обрасла с трева, магарешки бодили и коприва. Но можеше да има опънати жици за препъване, свързани с алармена система. По-сигурно бе да се пълзи. Те започнаха да пълзят. По средата на разстоянието дръвчетата ги прикриха от светлината на прожектора отляво, но този от дясната им страна се включи и лъчът започна да приближава към тях. Двамата мъже замръзнаха на място в своите зелени маскировъчни дрехи и легнаха по корем. Бяха почернили лицата и ръцете си, Зигфрид с паста за обувки, а Маккрийди — с пепел от корк, която щеше да се измие по-лесно от другата страна.
Бледият лъч стигна до тях, задържа се известно време, след това тръгна обратно и отново изчезна. Десет ярда по-нататък Зигфрид видя една опъната жица, направи знак на Маккрийди да пропълзи край нея. След още четиридесет ярда те достигнаха минното поле. Тук магарешките бодили и тревата достигаха до гърдите. Никой не се бе опитвал да ги разчисти или окоси.
Германецът погледна назад. Високо над дърветата Маккрийди можеше да види бялата скала — бледо петно сред мрака на боровата гора. Зигфрид обърна глава и сравни положението на гигантското дърво спрямо скалата. Линията между тях се намираше на десет ярда вляво от него. Запълзя отново, този път успоредно на минното поле. Когато спря, започна да опипва внимателно сред избуялата трева. След две минути Маккрийди го чу как пое дълбоко дъх от възторг. Държеше нишка от рибарска корда между палеца и показалеца. Опъна я внимателно. Ако беше скъсана от другия край, тяхната мисия свършваше. Нишката се обтегна.
— Следвай кордата — прошепна Зигфрид. — Тя ще те отведе през минното поле до пролуката под телените заграждения. Пътечката е широка само два фута. Кога ще се върнеш обратно?
— След двадесет и четири часа — отвърна Маккрийди. — Или четиридесет и осем. След това не ме чакай. Няма да се върна. Ще светна с моето фенерче от основата на голямото дърво точно преди да тръгна обратно. Остави открит отвора в мрежата.
Пълзейки по корем, той изчезна в минното поле, без да е напълно скрит от високата трева и плевели. Зигфрид изчака лъча на прожектора да мине за последен път над него, след което запълзя обратно на запад.
Маккрийди напредваше през мините, следвайки найлоновата нишка. От време на време той я проверяваше, за да е сигурен, че стои все още опъната. Знаеше, че в действителност няма да види нищо, ако… Тези не бяха от големите плоски мини, които можеха да хвърлят цял камион във въздуха. Бяха малки, пластмасови и не можеха да се открият от металотърсачите, използвани от бегълците. Стояха закопани в земята и при натиск избухваха. Нямаше да експлодират, ако върху тях мине заек или лисица, но щяха да реагират на човешка тежест. Имаха достатъчно сила, за да разкъсат някой крайник, червата или гръдния кош. Често неуспелите бегълци, попаднали на мина, не умираха бързо, а се мъчеха дълго, огласявайки нощта със своите писъци. Граничарите идваха с водачи след изгрев слънце, за да махнат телата.
Маккрийди видя кълбетата телена мрежа, мержелееща се пред него в края на минното поле. Найлоновата корда го отведе до един плитък ров, издълбан под телта. Обърна се по гръб и започна да се тласка с крака, бутайки със сака мрежата над себе си. Инч след инч той се плъзгаше бавно под нея. Можеше да види над себе си проблясващите като бръснач остриета, които правеха този вид мрежа много по- болезнена от бодливата.
Тя беше широка десет ярда и се издигаше осем фута над него. Когато се измъкна на източната страна, намери найлоновата нишка прикрепена към малко колче, почти излязло от земята. Още едно дръпване и то щеше да остане без опора, проваляйки тяхната мисия. Заби колчето и го покри с борови иглички, отбеляза неговата позиция точно пред боровото дърво, взе компаса в ръка и запълзя по-нататък.
Напредваше в посока деветдесет градуса, докато не стигна до една пътека. Тук съблече маскировъчната одежда, сви я на вързоп около компаса и я зарови под борови иглички десет ярда навътре в гората. Кучетата можеха да преминат по пътеката и със сигурност да подушат дрехата. До края на пътеката той пречупи един клон на височина около човешки бой и го остави да виси на кората. Никой друг освен него нямаше да го забележи.
На връщане трябваше да намери пътеката, счупения клон и да вземе маскировъчната дреха и компаса. Посока двеста и седемдесет градуса щеше да го отведе обратно до гигантския бор. Обърна се и тръгна на изток. Докато вървеше, запомняше всеки отличителен белег — паднали дървета, отрупани дънери, завои и чупки. След около миля той излезе на един път и видя пред себе си острия връх на лютеранската църква на градчето Елрих.
Той го заобиколи както бе инструктиран, вървейки през полета от ожъната пшеница, докато не излезе на пътя за Нордхаузен. Беше още пет часа. Продължаваше да се движи встрани от пътя, готов да скочи в някоя канавка, ако се появи превозно средство. Надяваше се, че по на юг неговите протрити полушубка от груб син плат, кадифени панталони, обувки и фуражка, носени от толкова много работници по фермите, нямаше да предизвикат подозрение. Но тук хората бяха толкова малко, че всички се познаваха. Не изпитваше желание да го питат къде отива, а още по-малко откъде е дошъл. Нямаше откъде другаде да дойде, освен от градчето Елрих или от границата.
Вън от Нордхаузен го споходи неочаквано късметът. Оттатък оградата на потънала в мрак къща видя опрян на едно дърво велосипед. Ръждясал, но годен за употреба. С него можеше да покрие разстоянието по-бързо. Прецени риска и реши, че ако не открият липсата му до тридесет минути, кражбата си заслужаваше. Взе го, вървя пеша около сто ярда, след това се метна и продължи към железопътната гара. Беше шест без пет. Първият влак за Ерфурт се очакваше след петнадесет минути.
Няколко дузини работници чакаха на перона, за да отидат на работа. Той даде известна сума пари, получи билет и влакът пристигна — остарял парен локомотив, но точно навреме. Остави велосипеда във вагона за багаж и зае мястото си на една от дървените седалки. Влакът спря последователно в Зондерхаузен, Гройсен и Щраусфурт, преди да навлезе в Ерфурт в 6.41. Взе велосипеда и потегли с него към източните покрайнини на града, откъдето започваше началото на главен път №7 за Ваймар.
Малко след седем и половина, няколко мили на изток от града, бе застигнат от един трактор. Тракторът имаше прикачено ремарке и се връщаше обратно към фермата от Ерфурт, където бе разтоварил захарно
