Бруно Моренц лежеше в своето скривалище на едната си страна. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Когато светлината проникна в неговата дупка, той трепна.
— Бруно, това съм аз. Сам. Твоят приятел. Погледни към мен, Бруно.
Моренц извърна погледа си към Маккрийди. Лицето му бе посивяло и брадясало. От три дена не беше ял и пиеше единствено застояла вода от една от бъчвите.
Опита се да разпознае Маккрийди.
— Сам?
— Да, Сам. Сам Маккрийди.
— Не им казвай, че съм тук, Сам. Те няма да ме намерят, ако не им кажеш.
— Няма да им кажа, Бруно. Никога.
През една пролука между дъските той видя редицата от зелени униформи, напредваща сред царевичните ниви към Обер Грюнщат.
— Опитай се да седнеш, Бруно.
Той помогна на Моренц да се облегне върху сламените бали.
— Трябва да побързаме, Бруно. Ще се опитам да те измъкна оттук.
Моренц поклати унило глава.
— Остани тук, Сам. Тук е безопасно. Никой не може да ме намери тук.
Не, помисли си Маккрийди, един пиян фермер никога не би могъл. Но петстотин войници ще те намерят. Опита се да изправи Моренц на крака, но беше безнадеждно. Тежеше твърде много и краката му не помръдваха. Бруно сви ръце пред гърдите си. Нещо се издуваше изпод лявата му мишница. Маккрийди го остави да се отпусне обратно на сламата. Моренц отново се сви. Маккрийди разбра, че никога няма да го върне обратно до границата край Елрих, да го прекара под телените заграждания и през минното поле. С него беше свършено.
През пролуката, оттатък жълтеещите се на слънцето царевични кочани, зелените униформи се тълпяха около къщите и плевниците на Обер Грюнщат. Марионхайм чакаше своя ред.
— Бях на гости при фройлайн Нойман. Спомняш ли си фройлайн Нойман? Тя е добра жена.
— Да, добра жена. Тя може да знае къде съм, но никога няма да им каже.
— Никога, Бруно. Никога. Каза, че ти е дала домашна работа. Иска да я види, за да ти постави оценка.
Моренц разкопча дъждобрана и извади една дебела, сложена в червен калъф книга. На калъфа имаше нарисувани позлатени сърп и чук. Вратовръзката на Моренц беше разхлабена, а около шията му на едно парче канап висеше някакъв ключ. Маккрийди взе книгата.
— Жаден съм, Сам.
Маккрийди извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и му я подаде. Моренц жадно отпи от уискито. Маккрийди погледна през пролуката. Войниците бяха привършили с Обер Грюнщат. Някои се приближаваха по пътя, други вървяха ветрилообразно през нивите.
— Ще остана тук, Сам — заяви Моренц.
— Добре — кимна Маккрийди, — така да бъде. Довиждане, стари приятелю. Спи непробудно. Никой повече няма да ти причинява болка.
— Никога повече — промърмори мъжът и заспа. Маккрийди се надигаше, когато забеляза пробляскващия ключ на гърдите на Моренц. Дръпна го с връвта оттам, пъхна книгата в сака, спусна се надолу по стълбата и потъна в царевичната нива. Две минути по-късно обръчът се затвори. Беше точно по обяд.
Отне му дванадесет часа, за да се добере обратно до гигантския бор на границата край Елрих. Той се преоблече в маскировъчната дреха и изчака скрит под дърветата до три и половина. Тогава светна с фенерчето три пъти по посока на бялата скала оттатък границата и запълзя под телените заграждения, през минното поле и разораната полоса. Зигфрид го очакваше до телената мрежа.
По пътя обратно за Гослар Маккрийди извади ключа, който бе взел от Бруно Моренц. На обратната му страна имаше надпис: ЛЕТИЩЕ КЬОЛН.
Сбогува се с Курцлингер и Зигфрид след кратка закуска и пое с колата в югозападна посока, вместо на север към Хановер.
В един часа следобед войниците се свързаха с полковник Волф, който пристигна в служебна кола заедно с една дама в цивилно облекло. Те се качиха по стълбата и огледаха тялото в сламата. Войниците обърнаха всичко в плевника, но не откриха никаква следа от някакъв писмен документ, още по-малко от дебела книга. Но така или иначе, тогава те не знаеха какво търсят.
Един от тях измъкна малка плоска бутилка от ръката на мъртвеца и я подаде на полковник Вос. Той я помириса и промърмори: цианид. Майор Ванавская я взе и я обърна обратно. На гърба беше написано: ХАРОДС, ЛОНДОН. Тя използва един твърде неприличен израз. Въпреки че слабо знаеше руски език, той разбра смисъла му, като
Неделя
По обяд Маккрийди влезе в Кьолнското летище, точно навреме за полета от един часа. Той смени билета за полета Хановер-Лондон, остави багажа си на гардероб и се запъти към металните шкафчета, наредени в единия край на голямата зала. Извади стоманения ключ и го мушна в номер четиридесет и седем. Вътре имаше черна брезентова чанта. Издърпа я оттам.
— Смятам да взема чантата, благодаря ви, хер Маккрийди.
Той се обърна. Заместник-шефът на оперативния отдел на германската разузнавателна служба стоеше на десетина фута от него. Двама едри мъжаги се навъртаха малко по-нататък. Единият чоплеше ноктите си, а другият разглеждаше тавана, сякаш търсеше пукнатини в него.
— Но това сте вие, доктор Херман. Колко се радвам да ви видя отново. И какво ви носи в Кьолн?
— Чантата… ако обичате, мистър Маккрийди.
Чантата премина в неговите ръце. Херман я подаде на единия от помощниците. Можеше да си позволи да бъде сърдечен.
— Елате, мистър Маккрийди, ние, германците, сме гостоприемни хора. Нека да ви придружа до самолета. Не бихте желал да го изпуснете, нали?
Те се запътиха към паспортния контрол.
— Някакъв мой колега… — намекна многозначително Херман.
— Той няма да се върне, доктор Херман.
— Ах, горкият човек. Но може би така е по-добре.
Стигнаха до пропуска. Доктор Херман извади една карта, показа я на служителите и те бяха пропуснати да преминат. Маккрийди бе придружен до самолетната врата.
— Мистър Маккрийди…
Той се обърна преди да влезе. Херман се усмихна за последен път.
— Ние също знаем как да подслушваме радиосъобщения. Приятен път, мистър Маккрийди. Моите поздрави на Лондон.
Новината пристигна в Ленгли седмица по-късно. Генерал Панкратин бе преместен на друга служба. В бъдеще той щеше да командва комплекс от затворнически лагери за интернирани военни в Казахстан. Клаудия Стюарт научи новината от нейния човек в посолството в Москва. Тя все още се радваше на похвалите от нейните началници, докато военните аналитици разучаваха съветския план за водене на бойни действия. Тя се отнесе философски към съдбата на Панкратин, както спомена на Крис Епълярд:
— Той си спаси кожата и военния чин. По-добре, отколкото в оловните мини в Якутия. Що се отнася до нас, това е по-евтино от блок с апартаменти в Санта Барбара.
АНТРАКТ
