— О, да, помня го. Неприятности ли има?
— Да, фройлайн, намира се в много тежко положение. Той е тук, някъде наблизо. Дойде да изпълни една задача по моя молба. Но се разболя от мъка и разочарование. Пълно нервно разстройство. Сега се крие някъде навън, в този район. Нуждае се от помощ.
— Полицията, всички тези войници… Бруно ли търсят?
— Да. Ако мога да достигна първи до него, може би ще успея да му помогна. Да го отведа навреме.
— Защо дойдохте при мене?
— Неговата сестра в Лондон каза, че й е разправял твърде малко за двете си години тук по време на войната. Само това, че е бил много нещастен и единственият му приятел е била неговата учителка, фройлайн Нойман.
Тя заклати тялото си напред-назад и за известно време в стаята се възцари тишина.
— Бедният Бруно — промълви тя накрая, — бедният, наплашен Бруно. Винаги така наплашен. От виковете и от болката.
— Защо бе такъв, фройлайн Нойман?
— Той дойде от социалдемократическо семейство в Хамбург. Баща му бе загинал при бомбардировките, но трябва да е направил някоя отрицателна забележка за Хитлер в своя дом преди да умре. Бруно бе настанен при един фермер вън от града — брутален мъж, който пиеше много. Освен това ревностен нацист. Една вечер Бруно трябва да е казал нещо, което е чул от своя баща. Фермерът свалил колана и жестоко го набил. След това го е наказвал още много пъти. Бруно често бягаше от него.
— Къде се криеше той, фройлайн? Моля ви, кажете.
— В плевника. Веднъж ми го показа. Бях отишла във фермата, за да се опитам да омилостивя стопанина. Имаше един плевник в далечния край на ливадата, встрани от къщата и останалите плевници. Бе направил дупка в сламените бали най-отгоре, до тавана. Беше свикнал да се катери там и да чака, докато фермерът не се укроти в пиянския си сън.
— Къде точно се намираше фермата?
— Селцето се нарича Марионхайм. Мисля, че е все още там. Представлява четири ферми, събрани на едно място. Сега всичките са колективизирани. Намира се между селата Обер и Нидер Грюнщат. Тръгнете по пътя за Ерфурт. Четири мили преди града завийте наляво. Там има пътепоказател. Едно време на него бе записано Мюлерова ферма, но сега може да са променили надписа. Възможно е да има само номер. Потърсете един плевник, отдалечен от останалите постройки на двеста метра, в края на ливадата. Мислите ли, че можете да му помогнете?
Маккрийди се изправи.
— Ако е там, фройлайн, ще се опитам. Кълна се, че ще се опитам. Благодаря ви за помощта.
Когато стигна до вратата, той се обърна.
— Казахте, че е имало три причини, за да ме сметнете за англичанин, но ми разкрихте само две от тях.
— О, да. Облечен сте като селянин, а споменахте че идвате от Берлин. Доколкото знам, там няма никакви ферми. Така че вие сте шпионин. Или работите за тях… — тя кимна с глава към прозореца, край който премина е грохот още един камион, — или… или за другата страна.
— Можех да бъда агент на ЩАЗИ.
Тя се усмихна отново.
— Не, мистър англичанин, спомням си британските офицери от 1945 година, малко преди да дойдат руснаците. Вие бяхте много по-учтиви.
Селският път, отделящ се от главното шосе, се намираше точно там, където тя посочи — наляво към плодородната селскостопанска земя между главния път №7 и аутобана Е–40. На малка табелка бе написано: ОБЕР ГРЮНЩАТ. Маккрийди зави с колелото по него и след една миля стигна до кръстопът.
Тук пътят се разделяше. Отляво лежеше Нидер Грюнщат. Можеше да види редицата от зелени униформи, които го заобикаляха. От двете му страни се простираха ниви с неприбрана царевица, висока пет фута. Наведе се ниско над кормилото на велосипеда и продължи надясно. Той заобиколи Обер Грюнщат и видя пред себе си още по-тесен път. След като измина половин миля по него, забеляза покривите на селски къщи и плевници, построени в стила, характерен за Тюрингия — с островърхи кули и големи врати, даващи достъп на каруците със сеното вътре в празните квадратни складове. Марионхайм.
Не искаше да минава през селцето. Някои работници от фермите можеха да го забележат като непознат човек. Той скри велосипеда в царевицата и се покатери на една порта, за да огледа по-добре. От дясната му страна се виждаше висок плевник, направен от тухли и насмолени греди, стоящ настрана от главната група. Заобикаляйки селцето, Маккрийди започна да се провира през царевицата към него.
Доктор Лотар Херман също работеше тази сутрин. Отговорът на шифрованото съобщение до Фитцау в германското посолство в Лондон не доведе до никакви резултати. Издирването на изчезналия Бруно Моренц навлезе в задънена улица. Херман не работеше обикновено в събота, но сега се нуждаеше от нещо, което можеше да отклони вниманието му от затрудненото положение. Предния ден бе вечерял с генералния директор. Разговорът не бе от най-приятните.
Полицията не извърши нито един арест по случая с убийството на Хаймендорф. Дори не публикуваха съобщение за търсенето на определена личност, която искаха да подложат на разпит.
Няколко много уважавани личности в частния и обществения сектор бяха привикани дискретно в полицията и почервенели от неудобство, даваха своите показания. Снемаха се отпечатъци от пръсти, изпробваха се личните оръжия, проверяваха се алибита. И в резултат… нищо.
Генералният директор беше разочарован, но оставаше непреклонен. Липсата на съдействие спрямо неговото ведомство бе продължила твърде дълго. В понеделник сутринта трябваше да се срещне с държавния секретар, който носеше политическата отговорност за разузнавателната служба. Разговорът щеше да бъде много труден, а на него това никак не му харесваше.
Доктор Херман отвори дебелата папка, в която се намираха засечените оттатък границата радиосъобщения, покриващи периода от сряда до петък. Забеляза, че са твърде много. Една част от тях представляваха незначителни приказки между полицаите от района на Йена. Ненадейно погледът му попадна на една фраза, използвана в разговор между патрулна кола и полицейско управление.
Един помощник влезе и остави някаква телеграма пред своя шеф. Щом хер докторът настояваше да работи в събота сутринта, той трябваше да получава съобщенията в момента на тяхното пристигане. Телеграмата бе любезно изпратена от контраразузнавателната служба. В нея бе записано, че оперативен работник е забелязал на Хановерското летище едно лице под името Майтланд, пристигнало със самолета от Лондон. Като бдителен служител, той проверил своята картотека и изпратил документите за самоличност в Кьолн. От Кьолн ги препратили в Пулах. Този Майтланд се оказал мистър Самюъл Маккрийди.
Доктор Херман се почувства оскърбен. Проява на най-голямо неуважение бе висш офицер от съюзническа разузнавателна служба да влезе в страната под чуждо име. И твърде странно. Освен ако… той погледна съобщението от Йена и телеграмата от Хановер. Той не би се осмелил, помисли си. Тогава друг глас в него се обади: да, като нищо би го направил. Доктор Херман вдигна телефонната слушалка и започна да дава своите разпореждания.
Маккрийди напусна прикритието на царевичната нива, огледа се наоколо и прекоси няколкото ярда трева до плевника. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато влезе вътре. Светлината проникваше в мрака през процепите на гредите, като караше прашинките да играят във въздуха и разкриваше очертанията на струпани стари каруци, бъчви, конски такъми и ръждясали корита. Той погледна нагоре. Една вертикална стълба водеше до втори етаж, натрупан със слама. Изкачи се по стълбата и извика тихо:
— Бруно.
Никой не му отговори. Обиколи край струпаната слама, оглеждайки за скорошни следи от човешко присъствие. В края на плевника забеляза подаващо се между две бали парче от дъждобран. Внимателно вдигна една от балите настрана.
