Измамникът

цвекло. Възрастният мъж зад кормилото забави и спря.

— Качете се — подвикна той сред грохота на разнебитения двигател, който бълваше гъст черен пушек. Маккрийди кимна в знак на благодарност, хвърли колелото в ремаркето и се качи в кабината. Шумът на двигателя пречеше на всякакъв разговор, което бе добре дошло, тъй като Маккрийди, макар и говорещ свободно немски, не владееше странния акцент на Южна Тюрингия. Така или иначе, възрастният селянин бе щастлив да смуче празната лула и да върти кормилото. На десет мили от Ваймар Маккрийди забеляза стената от войници.

Няколко дузини от тях се намираха на пътя, а останалите бяха разпръснати в полето отляво и отдясно. Можеше да види главите им, покрити с каски сред царевичните стебла. Имаше един селски път, който се отделяше надясно от шосето. Маккрийди погледна нататък. Войниците бяха наредени на десет ярда един от друг по него, с лица обърнати към Ваймар. Тракторът забави пред блокирания участък и спря. Един сержант кресна на шофьора да изключи двигателя. Възрастният мъж извика в отговор. Това, което каза, имаше следния смисъл: ако направя това, вероятно няма да мога отново да го запаля. Твоите момчета ще ударят ли едно рамо? Сержантът размисли, сви рамене и поиска документите. Погледна ги, върна ги обратно и мина от страната на Маккрийди.

— Документите — каза той. Маккрийди му подаде своята лична карта. В картата пишеше, че той е Мартин Хан, селскостопански работник, а тя е издадена от Ваймарския административен окръг. Сержантът, който бе градско чедо от северния град Шверин, започна да души.

— Какво е това? — попита той.

— Захарно цвекло — каза Маккрийди. Нямаше желание да разправя, че се е качил в трактора пътьом, а и никой не го питаше.

Сержантът сбърчи нос, върна документите обратно и махна на шофьора да продължава. Към тях идваше по-интересен камион от Ваймар, а на него му бяха казали да обръща внимание на хора или на човек с побеляла коса и рейнски акцент, опитващ се да излезе навън от обръча, а не на някакъв зловонен трактор, опитващ се да влезе вътре.

Три мили преди града тракторът свърна по един селски път, спря и изгаси двигателя. Маккрийди скочи долу, сне велосипеда на земята, махна за благодарност на възрастния селянин и завъртя педалите към града.

Когато навлезе в покрайнините, той се опита да кара съвсем в края на пътя, заради камионите, извеждащи войници на народната армия в сиво-зелени униформи. Тук-там разпръснати сред тях се виждаха по-светлозелените униформи на полицаите. По ъглите на улиците стояха групички от ваймарски граждани, които гледаха с любопитство. Някой предположи, че това е военно учение; никой не се опита да му противоречи. Военните често правеха маневри. Това бе нормално, но не и в центъра на града.

Маккрийди би желал да има карта на Ваймар, но не можеше да си позволи да я разглежда насред улицата. Той не беше турист. Успя да запомни своя път от взетата назаем от отдела за Източна Германия карта, която бе разучил в самолета за Хановер. Навлизайки в града по Ерфуртерщрасе, той се насочи право към древния градски център и пред него се появи с внушителни размери Националният театър. Павираният път свърши, настилката стана със заоблени камъни. Зави наляво по Хайнрих Хайне щрасе и продължи към площад Карл Маркс. Тук слезе и забута колелото с наведена глава, тъй като покрай него профучаваха полицейски коли в двете посоки.

На Ратенау плац той се огледа за Бренерщрасе и я намери в отдалечения край на площада. Доколкото си спомняше, Бокщрасе трябваше да се намира отдясно. Номер 14 беше стара, нуждаеща се от ремонт сграда, както повечето в рая на хер Хонекер. Боята и мазилката бяха олющени, а имената на осемте звънеца избледнели. Но той успя да разчете името Нойман, записано срещу апартамент №3. Вкара велосипеда през голямата входна врата, остави го в застланото с каменни плочи преддверие и се заизкачва по стълбите. На всеки етаж имаше по два апартамента. Трябваше да се качи на втория, за да намери трети номер. Свали фуражката, поопъна полушубката и натисна звънеца. Беше девет без десет.

Известно време нищо не се случи. След две минути се чу шум от тътрещи се крака и вратата бавно се отвори, Фройлайн Нойман беше много възрастна, в черни дрехи, с побеляла коса и се подпираше на два бастуна. Маккрийди прецени, че наближава деветдесетте. Тя погледна нагоре към него:

— Да?

Той се усмихна широко, сякаш я бе познал.

— Да, това сте вие, фройлайн. Променила сте се. Но не повече от мен. Едва ли ще си спомните за мене. Мартин Хан. Учихте ме в началното училище преди четиридесет години.

Тя го гледаше спокойно с ясни сини очи зад очилата с позлатени рамки.

— Случи се да дойда във Ваймар. Иначе живея в Берлин. Чудих се дали сте още тук. В телефонния указател намерих вашето име. Отбих се просто, за да проверя. Мога ли да вляза?

Тя се сви настрана и той прекрачи прага. Тъмно преддверие, мухлясало от старост. Тя го въведе, накуцвайки с болните си от артрит крака, във всекидневната стая, чиито прозорци гледаха към улицата. Изчака я да седне, след това зае място в един стол.

— Значи някога съм ви учила в старото начално училище на улица „Хайнрих Хайне“… Кога е било това?

— Ами, трябва да е било 1943–44 г. Бях евакуиран от Берлин с останалите. Трябва да е било лятото на четиридесет и трета. Учих в един клас с… ах, имената… всъщност спомням си Бруно Моренц. Седяхме на един чин.

Известно време тя го гледаше изпитателно, след това се надигна на крака. Той се изправи. Тя закуцука към прозореца и погледна надолу. Един пълен с полицаи камион премина по улицата. Те всички стояха прави, с унгарски пистолети АП9 в кобури, окачени на коланите.

— Винаги униформи — каза тя тихо, като че ли говореше на себе си. — Първо нацистите, сега комунистите. И винаги униформи и пистолети. Преди Гестапо, а сега ЩАЗИ. О, Германийо, какво сме сторили, че заслужихме тази участ?

Тя се извърна от прозореца.

— Вие сте британец, нали? Моля ви, седнете.

Маккрийди го стори с радост. Той разбра, че въпреки възрастта, умът й все още сечеше като бръснач.

— Защо приказвате такива странни неща? — попита той с негодувание.

Тя не се впечатли от неговия престорен гняв.

— По три причини. Спомням си всяко момче, което някога съм учила в това училище по време на войната и след нея. Сред тях нямаше Мартин Хан. Второ, училището не се намираше на улица „Хайнрих Хайне“. Хайне беше евреин. Нацистите заличиха името му от всички улици и паметни плочи.

Маккрийди прехапа устни. Трябваше да се сети, че името на Хайне, един от най-великите германски писатели, е възстановено след войната.

— Ако се развикате или вдигнете тревога — изрече той тихо, — аз няма да ви направя нищо лошо. Но те ще дойдат за мен, ще ме отведат и ще ме застрелят. Изборът е ваш.

Тя закуцука към мястото си и седна. Подобно на всички възрастни хора започна да разказва спомените си:

— През 1934 година бях професор в Хумболтовския университет в Берлин. Единствената жена с тази титла, при това най-младата. Нацистите дойдоха на власт. Презирах ги. Казах това открито. Предполагам, че щях да бъда щастлива, ако ме бяха изпратили в лагер. Но те проявиха снизходителност: изпратиха ме тук, за да преподавам в началното училище на децата на работниците от фермите. След войната не се върнах обратно в Хумболт. Отчасти защото разбрах, че децата тук имат същото право на обучението, което можех да им дам, както интелигентната младеж на Берлин; отчасти, защото не можех да преподавам комунистическите лъжи. И така, мистър Агент, нямам намерение да вдигам тревога.

— А ако ме заловят по една или друга причина и аз ви издам.

За първи път тя се усмихна.

— Млади човече, когато си на осемдесет и осем години, не могат да ти направят нищо повече от това, което милостивият Господ ще ти стори в най-скоро време. Защо дойдохте при мен?

— Бруно Моренц. Спомняте ли си за него?