Измамникът

по снабдяването в Тидуъртската офицерска столова. Всяка сутрин поддържаше стегнато телосложението си, не пропускайки да пробяга своите пет мили надолу по пътя и обратно — позната фигура, облечена в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто свободен ляв ръкав бе елегантно закачен отстрани.

Вече втора сутрин майор Кученко го наблюдаваше замислено.

Вторият ден от маневрите премина без инцидент и в края им офицерите от двете националности се съгласиха, че арбитрите справедливо са присъдили победата на зелените, които прогониха сините от техните позиции на Жабешката могила и опазиха Лисичия лес от контранастъпление. Третата вечер в столовата премина много весело, с непрекъснати тостове и едно бурно аплодирано изпълнение на песента „Калинка“ от младия руски капитан от оперативния щаб, който не беше шпионин, но този имаше чудесен баритон. Руската група трябваше да се събере в главното фоайе след закуска в девет часа на следващата сутрин и да се качи на автобуса за Хийтроу. Автобусът щеше да пристигне от Лондон с двама души от посолството, за да ги отведе право до летището. Никой не забеляза по време на изпълнението на „Калинка“, как някой влезе без много шум в отключената стая на полковник Арбътнот и след шестдесет секунди я напусна все така тихо, за да се присъедини към групата на бара, идвайки от посока на мъжките тоалетни.

В шест без десет минути на следващата сутрин една фигура в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто празен ляв ръкав бе закачен отстрани, се спусна надолу по стълбите пред офицерската сграда и пое към входния портал. Фигурата бе забелязана от един филер, скрит зад прозореца в една от стаите, която се намираше на горните етажи на другата сграда, отдалечена на двеста ярда. Той я взе под внимание, но не предприе нищо.

На портала ефрейторът на охраната излезе от караулното помещение и отдаде чест на фигурата, която се промъкна под бариерата. Бегачът, без шапка на главата, само вдигна ръката си за поздрав, обърна се в обичайната посока и продължи да тича към Тидуърт.

В шест и десет ефрейторът отново погледна навън, вторачи се учудено, след което се обади на своя сержант.

— Току-що видях да минава полковник Арбътнот — докладва той.

— Е? — попита сержантът.

— За втори път — каза ефрейторът.

Сержантът се чувстваше изморен. Очакваше да ги сменят след двадесет минути и да отиде на закуска. Сви безразлично рамене.

— Трябва да е забравил нещо — каза той. По-късно пред дисциплинарната комисия щеше да съжалява за тази си забележка.

След половин миля майор Кученко се пъхна сред някакви дървета край пътя, смъкна от себе си откраднатата спортна дреха и я скри дълбоко в шубрака. Когато се върна отново на пътя, той носеше малко широки сиви вълнени панталони и вълнено сако върху риза и вратовръзка. Единствено маратонките „Адидас“ не подхождаха на облеклото. Подозираше, без да е сигурен, че една миля след него тича ядосаният полковник Арбътнот, който бе изгубил десет безплодни минути в търсене на спортното си облекло преди да стигне до заключението, че ординарецът му трябва да го е занесъл за пране и все още не го е върнал. Бе облякъл резервния, без да забележи, че му липсват една риза, вратовръзка, сако и чифт маратонки.

Кученко лесно можеше да поддържа дистанцията пред британския полковник, докато Арбътнот не завие, за да се върне, но един минаващ край него автомобил му спести усилието. Шофьорът спря до него и Кученко се наведе на отсрещния прозорец.

— Ужасно съжалявам — каза той, — но изглежда колата ми се, повреди. Ей там, малко по-нататък. Чудих се дали не мога да потърся помощ от някой автосервиз в Норт Тидуърт?

— Малко е рано — каза шофьорът, — но мога да ви закарам дотам. Качвайте се.

Майорът от парашутния батальон щеше да остане изненадан от неочаквано добрия английски на Кученко. Но чуждият акцент се чувстваше.

— Не сте тукашен, нали? — попита шофьорът, за да завърже разговор. Кученко се засмя.

— Не, идвам от Норвегия. Обикалям вашите британски катедрали.

Кученко бе оставен от любезния шофьор в центъра на сънливия Норт Тидуърт в седем без десет. Шофьорът продължи към Марлборо. Той никога нямаше да се сети да разправя за този случай, нито някой някога щеше да го попита.

В центъра на града Кученко намери една телефонна кабина и точно в седем без една минута набра някакъв лондонски телефонен номер, поставяйки петдесетцентова монета, за да започне разговора. От отсрещната страна вдигнаха на петото иззвъняване.

— Бих желал да говоря с мистър Рот, мистър Джо Рот — каза Кученко.

— Да, на телефона е Джо Рот — отвърна гласът от другия край.

— Съжалявам — каза Кученко. — Виждате ли, аз всъщност се надявах, че ще говоря с Крис Хейс.

В своя малък, но елегантен апартамент на Мейфеър, Джо Рот настръхна, а професионалният му усет събуди неговата бдителност. Бе станал преди двадесет минути и се разхождаше все още по пижама, необръснат, приготвяйки ваната и първото кафе за деня. Когато телефонът иззвъня, той се бе запътил към всекидневната с чаша сок в едната ръка и кафе в другата. Беше твърде рано, дори за него, а той не обичаше да става късно, макар работата му като помощник по обществените въпроси към американското посолство, намиращо се на четвърт миля по-нататък на Гросвийнър скуеър, да не изискваше присъствието му преди десет часа.

Джо Рот работеше за ЦРУ, но не той заемаше поста шеф на Лондонския филиал. Тази чест се падаше на Уилям Карвър, а Карвър, подобно на всички шефове на филиали, се числеше към отдела за Западното полукълбо. Като такъв, Карвър бе явен агент, което означаваше, че всеки, който се интересува, може да научи с какво се занимава и какъв пост заема. Карвър работеше в Обединения британски разузнавателен комитет — официалният представител на ЦРУ в Лондон.

Рот дойде от отдела за специални проекти — служба, формирана преди шест години, за да се занимава, както името й подсказваше, с проекти и активни действия, смятани от Ленгли като достатъчно компрометиращи, за да се заангажира с тях шефът на филиала, което по-късно му даде възможност да поддържа своята невинност, дори пред американските съюзници.

Всички офицери от ЦРУ, независимо от кой отдел идваха, имаха истинско и оперативно (или професионално) име. Истинското име в приятелските посолства е действително истинско: Джо Рот бе наистина Джо Рот и бе записан така в списъка на дипломатите. Но за разлика от Карвър, той бе неявен агент, освен за малка група британски разузнавачи в Интелиджънс сървис. Само те и някои от колегите му знаеха професионалното му име в САЩ. Да му го споменат по телефона в седем часа сутринта и то с чужд акцент звучеше като предупредителна сирена.

— Съжалявам — каза той предпазливо, — но тук е телефонът на Джо Рот. Кой се обажда?

— Слушайте внимателно, мистър Рот или мистър Хейс: Моето име е Пьотр Александрович Орлов. Аз съм полковник от КГБ…

— Вижте, ако това е някаква шега…

— Мистър Рот, споменаването на вашето оперативно име не е никаква шега за вас. Моят опит за дезертиране в САЩ не е никаква шега за мене. А именно това е моето желание. Искам да се добера до Америка — незабавно. Много скоро ще стане невъзможно да се върна обратно при моите хора. Няма да бъде прието никакво извинение. Имам огромно количество информация от голяма ценност за вашето управление, мистър Рот. Трябва да решите бързо, в противен случай ще съм принуден да се върна, докато все още има време…

Рот записваше бързо на един бележник, който успя да сграбчи от масичката за кафе във всекидневната. Бележникът все още носеше резултатите от покера със Сам Маккрийди, завършил късно предната вечер. По-късно си спомняше, че си помисли: Боже, ако Сам можеше да чуе това сега, сигурно би се побъркал. Прекъсна мълчанието си.

— Къде точно се намирате сега, полковник?

— В една телефонна кабина в малък град близо до равнината Солзбъри — каза гласът.

От граматична гледна точка, английският му бе почти перфектен. Но ясно се усещаше чуждият акцент. В обучението на Рот влизаше и разпознаването на акценти. Този имаше славянски, може би руски произход. Все още се чудеше дали това няма да се окаже някоя от ненормалните шеги на Сам Маккрийди, дали няма