принудил да осъществи връзка с Ленгли от военновъздушната база, за да направи възможно прехвърлянето на Орлов със следобедния полет. Ленгли информира за това Карвър. Карвър знаеше правилата на англо- американското споразумение при подобни случаи — щеше да се приеме като твърде оскърбително от страна на американците да отвлекат тайно от Англия руснак под носа на британците, без да ги уведомят. Но Карвър бе предупреден да отложи изясняването на случая, докато самолетът не напусне британското въздушно пространство. Той се извини под предлог, че сутринта не е бил на разположение и помоли за спешна среща с Тимъти Едуардс в три часа следобед, което бе прието.
Карвър закъсня — той научи по телефона от колата, след като бе изминал няколко пресечки, че самолетът се намира във въздуха. Преди още да се види с Едуардс, в три часа и десет минути, американският самолет бе оставил зад себе си Бристълския проток и южната част на Ирландия, насочвайки се към последната си спирка — Мериленд.
Когато се изправи лице с лице с Едуардс, Карвър вече бе получил подробен доклад от Рот, изпратен от военновъздушната база до Лондон. Рот обясняваше, че не е имал друг избор, освен да вземе Кученко/Орлов без предварителна подготовка или да го върне обратно; и че Орлов е настоявал да остане единствено при американците.
С тези обяснения Карвър се опита да оневини постъпката на своите колеги пред британците. Едуардс отдавна бе сверил данните с Маккрийди и знаеше кой точно е Орлов — информацията, която Рот получи малко след седем сутринта, бе постъпила най-напред от СИС. Собствено Едуардс знаеше, че при подобна възможност и той би действал като Рот, но се държа хладно и засегнато по време на срещата. След като получи формалните обяснения на Карвър, той незабавно информира министерството на отбраната, Форин офис и Службата за сигурност. Кученко (все още не виждаше причина да разгласява на всеки, че истинското му име е Орлов) се намираше на американска суверенна територия вън от британски контрол.
Един час по-късно посланик Замятин пристигна във Форин офис на Кинг Чарлс стрийт и бе въведен направо при външния секретар. Въпреки че претендираше да приема извиненията със скептицизъм, той бе готов да повярва на сър Джефри Хау, когото познаваше като почтен човек. Демонстрирайки своята обида, руснакът се върна обратно в посолството и предаде новината на Москва. Късно същата вечер съветската военна делегация отлетя обратно за родината. Офицерите бяха подтиснати от перспективата на безкрайни разпити, които ги очакваха.
В самата Москва бушуваше шумна кавга между КГБ, който обвиняваше ГРУ в липса на достатъчен контрол, и ГРУ, който обвиняваше КГБ в инфилтрирането на предателите в неговите редици. Смутената съпруга на Орлов, която твърдеше, че е невинна, бе разпитана, както и всички колеги на Орлов, неговите началници, приятели и хора, с които някога е влизал във връзка.
Във Вашингтон държавният секретар, който бе получил телеграма по случая от сър Джефри Хау, в която последният не криеше своето огорчение, се свърза с директора на ЦРУ и ядосан поиска обяснения по телефона. Когато остави обратно слушалката, директорът на ЦРУ погледна към двамата мъже, които стояха пред неговото бюро: заместник-директора и шефа на отдела за специални проекти Калвин Бейли. Обърна се към последния.
— Вашият подчинен, мистър Рот, този път е бръкнал право в гнездото на осите. Казвате, че е действал на своя глава?
— Да. Така е. Доколкото разбрах, руснакът не му е оставил време да се свърже с нас. Трябвало е или да го вземе, или да го остави.
Бейли бе слаб, строг мъж, не особено склонен да завързва близки приятелства в управлението. Хората го смятаха за студен и надменен. Но той си вършеше добре работата.
— Предизвикали сме силна тревога сред британците. Би ли поел същия риск? — попита директорът.
— Не знам — сви рамене Бейли. — Не можем да знаем, докато не говорим с Орлов. Трябва да го разпитаме.
Директорът кимна. В техния агентурен свят, както и във всички останали, правилата бяха прости. Ако предприемеш някоя рискована игра и спечелиш от нея големи дивиденти, ти си умен човек с обещаващо бъдеще. Ако се провалиш, чака те преждевременна оставка. Директорът искаше да обвърже с това Бейли.
— Ще поемете ли отговорността за Рот? Независимо дали ще успее или ще се провали?
— Да — отряза Бейли, — ще я поема. Не можем да върнем нещата обратно. Трябва да видим какво ще получим.
Когато самолетът се приземи в базата Андрюс малко след шест часа вашингтонско време, на пистата чакаха пет коли на Управлението. Преди служебният персонал да успее да слезе, двамата мъже, които никой от тях не познаваше и никога нямаше да види повече, бяха съпроводени до автомобилите с тъмни стъкла, чакащи долу. Бейли се приближи до Орлов, кимна хладно и се погрижи да го настанят във втората кола. След това се обърна към Рот.
— Давам го на теб, Джо. Ти го измъкна оттам, ти ще го разпиташ.
— Аз не съм следовател — каза Рот. — Това не е моята специалност.
Бейли сви рамене.
— Той потърси тебе. Ти го измъкна оттам. Задължен ти е за всичко. Може би ще се почувства по- спокоен с теб. Ще ти осигурим необходимите помощници — преводачи, анализатори, специалисти във всички области, които той засегне. И, разбира се, полиграф. Започнете с полиграфния тест. Отведи го до
Рот кимна. Седемнадесет часа по-рано, когато надяна белия спортен екип в една спалня в Англия, Пьотр Орлов, наречен Павел Кученко, бе все още безупречен съветски офицер, който имаше дом, съпруга, кариера и родина. Сега той представляваше един вързоп, един пакет, свит на задната седалка на седана в една чужда страна, предопределен да бъде изстискания докрай и без съмнение изпитваше, както всички в неговото положение, първите признаци на съмнение и може би паника. Рот се обърна, за да се качи в колата при руснака.
— Още нещо, Джо. Ако Орлов, чието кодово име сега е
Орлов бе настанен в двустаен апартамент, боядисан в успокояващи цветове, с баня и обикновените аксесоари, които могат да се срещнат в един добър хотел — телевизор, видео, радиокасетофон, фотьойли, малка кухненска маса.
Сервираха му първото ястие от пристигането в Америка и Джо Рот вечеря заедно с него. По време на полета двамата мъже се разбраха да се наричат Питър и Джо. Както се оказваше, сега трябваше да продължат своето опознаване.
— Няма да е лесно, Питър — каза Рот, докато наблюдаваше как руснакът се справя с един голям хамбургер. Той сигурно си мислеше за непробиваемите прозорци, които не можеха да се отварят, за огледалата, през които можеше да се гледа в стаите, за скритите микрофони, долавящи всяка изречена дума в апартамента, и за щателния разпит, който предстоеше.
Руснакът кимна с глава.
— Утре трябва да започнем, Питър. Трябва да говорим, наистина да говорим. Най-напред ще те подложим на полиграфния тест. Ако се справиш добре, ще трябва да ми разкажеш… много неща. Всъщност всичко. Всичко, което знаеш или подозираш. Ще се връщаме на едни и същи въпроси много пъти.
Орлов постави на място вилицата и се усмихна.
— Джо, ние сме мъже, които са прекарали своя живот в този странен занаят. Не е необходимо да… — той започна да търси фразата — говориш със заобикалки. Длъжен съм да оправдая риска, който пое заради мене, когато ме измъкна. Трябва да платя това, което наричате
