многобройните му филиали през последните десет години. Изненадващо, разследването приключи много бързо. Само един служител от министерството си държеше парите в Мидланд на Кройдън Хай стрийт. Изпратиха да вземат копия от неговите сметки. Той имаше две: една текуща и една депозитна с по-висок лихвен процент.
С течение на годините депозитната му сметка бе набъбнала на 20 000 лири, внасяни редовно винаги от него и винаги в брой. Името му бе Антъни Милтън-Райс.
Вечерта на съвещанието в Уайтхол присъстваха директорът и заместник-директорът на MI–5, както и помощник-комисарят на столичната полиция, който отговаряше за Специалния отдел. MI–5 в Британия няма право да извършва арести. Само полицията има такива пълномощия. Когато Службата за сигурност иска да залови някого, тя координира своите усилия със Специалния отдел. Срещата се ръководеше от председателя на Междуведомствения комитет по разузнаването. Той започна разискванията.
— Кой точно е мистър Милтън-Райс?
Заместник-директорът на MI–5 погледна своите записки.
— Второстепен чиновник на служба към снабдяването.
— Достатъчно маловажна ли е неговата длъжност?
— Мисля, че е така, но работата му е доста специфична. Оръжейни системи, оценка на новите въоръжения.
— Мммм — погледът на председателя стана замислен. — И така, какво смятате да предприемете?
— Работата е там, Тони — погледна го директорът, — че имаме твърде малко доказателства, за да продължим. Внасяне на необяснимо големи суми в продължение на години в неговата сметка. Не е достатъчно, за да го арестуваме, а още по-малко да го обвиним. Той може да заяви, че е печелил парите си от залагания на конни надбягвания. Разбира се, може и да си признае, но може и да отрече всичко.
Полицаят кимна в съгласие. Без признание щеше да загуби времето си в напразни опити да убеди Кралската прокуратура да започне следствие. Съмняваше се, че човекът, разобличил Милтън-Райс, който и да бе той, щеше да се яви пред съда като свидетел.
— Бихме желали да го поставим най-напред под наблюдение — продължи директорът. — Денонощно. При първия контакт с руснаците той е вътре, със или без признания.
Съгласиха се с това предложение. Филерите на MI–5, тази група от агенти, които се смятаха от всички западни служби за най-добрите в своята област, бяха известени да поставят под денонощно наблюдение Антъни Милтън-Райс, започвайки от следващата сутрин по неговия път до министерството на отбраната.
Антъни Милтън-Райс, подобно на много хора с постоянна работа, имаше установени навици. Той бе човек, който спазваше своите привички. В работните дни напускаше дома си в Адискомб точно в осем без десет и извървяваше пеш половината миля до гара Ийст Кройдън, освен ако валеше силно, в който случай старият ерген вземаше автобус. Качваше се на един и същ влак всеки ден, показваше абонаментната си карта и отиваше до Лондон, където слизаше на гара Виктория. Оттам продължаваше с автобус краткия път до площада на Парламента по Виктория стрийт. Там слизаше и прекосяваше Уайтхол до сградата на министерството.
Сутринта след съвещанието, на което обсъждаха неговия въпрос, той потегли по обичайния си маршрут. Не забеляза групата черни младежи, които се качиха на Норуудския железопътен възел. Забеляза ги едва когато влязоха в общия вагон, където се намираше, и започнаха да притискат пътниците. Чуха се женски писъци и мъжки викове за помощ, докато тийнейджърите, обхванати от оргията на безцеремонен грабеж и физическо насилие, префучаха през вагона, изтръгвайки дамските чанти и бижута и прибирайки мъжките портфейли, като заплашваха с нож всеки, който се опитваше да се съпротивлява.
Когато влакът спря на следващата гара по линията, бандата от две дузини млади гангстери, все още изливащи с крясъци омразата си към света, напусна вагона и се разпръсна, като младежите прескочиха бариерата и изчезнаха по улиците на Кристъл Палас, оставяйки след себе си жени, изпаднали в истерия, разтреперани мъже и объркана транспортна полиция. Нито един арест не бе извършен; грабежът префуча бързо и незабелязано.
Влакът бе спрян, причинявайки хаос в разписанието на останалите, идващи след него, докато транспортната полиция се качи, за да вземе показания. Едва в момента, когато потупаха пътника в светлосивия дъждобран, клюмнал в ъгъла опрян на своето рамо, човекът се свлече бавно на пода. Чуха се нови писъци, щом кръвта от пронизаното му с остра кама сърце започна да изтича изпод сгърчената фигура. Мистър Антъни Милтън-Райс бе съвсем мъртъв.
Кафенето на Айвън3, с подходящо име за среща с руснак, се намираше на Крондал стрийт в Шоредич и както винаги Сам Маккрийди влезе втори, въпреки че бе пристигнал първи вън на улицата. Той спазваше този ритуал, защото смяташе, че е много по-вероятно да има опашка след Кийпсейк, отколкото след него. Ето защо винаги оставаше в продължение на тридесет минути в своята кола, за да види как руснакът идва на срещата и след това си даваше още петнадесет минути, докато се убеди, че никой не е вървял по петите му.
Когато Маккрийди влезе в кафенето, той взе чаша чай от тезгяха и се запъти небрежно към стената, където се намираха една до друга две маси. Кийпсейк заемаше тази в ъгъла и бе погълнат от четенето на „Спортинг Лайф“. Маккрийди отвори своя „Ивнинг Стандарт“ и започна да го разглежда.
— Как е нашият добър генерал Дроздов? — попита той тихо, с глас, който се губеше сред шума от приказките в кафенето и съскането на самовара с чай.
— Приветлив и загадъчен — каза руснакът, четейки за физическото състояние на конете, участващи в надбягванията в 3.30 в Сендаун. — Страхувам се, че може да ни проверява, ще знам повече, ако от К- отдела решат да ни посетят или собственият ми човек от К-отдела стане прекалено активен.
К-отделът е вътрешната контраразузнавателна служба на КГБ, заета не толкова с шпионаж, колкото с наблюдение над останалите офицери от КГБ и търсене на причини за изтичане на информация.
— Чувал ли си някога за човек на име Антъни Милтън-Райс? — попита Маккрийди.
— Не. Никога. Защо?
— Не си ли го ръководил ти от твоята резидентура? Един държавен служител в министерството на отбраната.
— Никога не съм чувал за него. Никога не съм боравил с негова информация.
— Е, той вече е мъртъв. Твърде късно е да го питаме кой го е ръководил. Ако въобще съществува такъв. Може ли той да е бил ръководен директно от Москва, чрез управлението за нелегални операции?
— Ако е работил за нас, това е единственото обяснение — промърмори руснакът. — Той никога не е работил за лондонската резидентура. Както ти казах, никога дори не сме се докосвали до негова информация. Трябва да е контактувал с Москва, чрез специален офицер, намиращ се тук, вън от посолството. Защо е умрял?
Маккрийди въздъхна.
— Не знам.
Но много добре знаеше, че някой трябва да е уредил неговото убийство, освен ако не ставаше въпрос за удивително съвпадение. Някой, който е знаел обичайния му маршрут, който е можел да насочи гангстерите към влака, да им опише външния му вид… и да се разплати с тях след това. Възможно е Милтън-Райс никога да не е работил за руснаците. Тогава, коя е причината за неговото изобличаване? Защо бе извършено това необяснимо убийство — за пари? Или може би Милтън-Райс наистина е шпионирал за Москва, но е контактувал със страничен човек, неизвестен на Кийпсейк, който от своя страна е докладвал директно на управлението за нелегални операции в Москва. И генерал Дроздов тъкмо в този момент се намира тук. А той ръководи нелегалните операции…
— Той бе разкрит — каза Маккрийди. — На нас. След това умря.
— Кой го издаде? — попита Кийпсейк. Той разбъркваше своя чай, въпреки че нямаше намерение да пие сладката, млекообразна смес.
— Полковник Пьотр Орлов — каза спокойно Маккрийди.
— Аха — промърмори тихо Кийпсейк. — Имам нещо за теб по този въпрос. Пьотр Александрович Орлов е предан офицер на КГБ, посветен на работата си. Неговото бягство е фалшиво като тридоларова банкнота.
