Измамникът

селяни от прозорците. Късогледата стара императрица била очарована от картината на селската идилия и се върнала обратно в двореца. По-късно работниците свалили фасадите, за да открият отново мизерните бараки зад тях. Тези измамни фасади били наречени Потемкински селища.

— Целта е ЦРУ — бе казал Кийпсейк. Той не знаеше коя точно ще бъде жертвата, нито как ще бъде нанесен ударът. Планът не бил даден за разработка от неговия отдел, от който поискали само незначителна помощ.

— Но това трябва да е последното действие на Потемкин — бе казал той. — Доказателството ще бъде в две части. Нито едно от сведенията на Орлов няма да предизвика сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси. Второ, вие ще станете свидетели на значителна деморализация в редиците на ЦРУ.

В момента последното със сигурност още не можеше да се разследва, размишляваше Маккрийди. Възстановявайки се от несъмненото неудобство след случая с Юрченко, неговите американски приятели се носеха на високо, главно благодарение на своя нов актив. Той реши да се концентрира върху другата възможност.

На входния портал на военновъздушната база Маккрийди показа карта за самоличност (не с истинското си име) и помоли по телефона да извикат Джо Рот. След няколко минути Рот се появи в джип на военновъздушните сили.

— Сам, радвам се да те видя отново.

— Радвам се, че си се върнал, Джо. Доста голяма ваканция си взе.

— Хей, съжалявам. Не ми беше даден никакъв избор, никакъв шанс да обяснявам. Въпросът бе да взема ли човека и да бягаме или да го върна обратно.

— Това е о’кей — каза Маккрийди спокойно. — Всичко е обяснено. Всичко е замазано. Позволи ми да ти представя моите двама колеги.

Рот се наведе към колата и се здрависа с Гоунт и Далтри. Имаше отпуснат и доволен вид. Не предвиждаше никакви проблеми и се радваше, че британците щяха да участват в подялбата на тортата. Той уреди техния пропуск с командира на наряда и двете коли прекосиха една след друга базата до изолирания блок, където бе настанен екипът от ЦРУ.

Подобно на много служебни сгради, тази не представляваше архитектурен бисер, но бе функционална. Единичен коридор я разделяше по цялата дължина, а вратите от двете му страни отвеждаха към стаи, кухни, столова и зали за съвещания. Една дузина полицаи от военновъздушните сили обграждаха сградата. Оръжието им се виждаше.

Маккрийди се огледа наоколо преди да влезе. Забеляза, че докато той и двамата му колеги не предизвикаха никакво внимание, много от минаващите наблизо служители на базата наблюдаваха с любопитство кръга от въоръжената охрана.

— Всичко, което са успели да постигнат — измърмори той на Гоунт, — е да посочат проклетото място на всеки екип от КГБ, въоръжен с чифт бинокли.

Рот ги въведе в една стая в центъра на сградата. Нейните прозорци бяха затворени, а капаците спуснати; единственото осветление бе електрическо. Няколко удобни фотьойла образуваха кръг около масата за кафе в центъра на стаята; обикновени столове и маси бяха наредени край стените за тези, които щяха да си водят бележки.

Рот сърдечно покани с ръка британската група да се настани във фотьойлите и поръча кафе.

— Ще отида да доведа Минстрел — каза той, — освен ако не искате да се поосвежите преди това.

Маккрийди поклати с глава.

— По-добре да се захванем с работа, Джо.

Когато Рот излезе, Маккрийди кимна на Гоунт и Далтри да се преместят на столовете край стената. Посланието му бе: гледайте и слушайте, не изпускайте нищо. Джо Рот бе оставил вратата отворена. От дъното на коридора Маккрийди чуваше натрапчивата мелодия на „Мост над развълнуваната вода“. Звукът спря, след като някой изключи касетофона. След това Рот се върна. Той въведе в стаята един набит, як мъж, облечен с поло и памучни панталони.

— Сам, позволи ми да ти представя полковник Пьотр Орлов. Питър, това е Сам Маккрийди.

Руснакът се загледа в Маккрийди с безизразен поглед. Той бе чувал за него. Всички високопоставени офицери от КГБ бяха чували по това време за него. По нищо обаче не можа да се разбере, че името му е направило впечатление. Маккрийди прекоси килима в центъра на стаята с протегната ръка.

— Скъпи полковник Орлов, много ми е приятно, че ви виждам — каза той с топла усмивка.

Кафето бе сервирано и те се наместиха, Маккрийди срещу Орлов, Рот от едната му страна. На странична маса до тях един магнетофон започна да се върти. Нямаше микрофони на масата за кафе. Те щяха да предизвикат отвличане на вниманието. Магнетофонът не би изпуснал нищо.

Маккрийди започна внимателно, с комплименти и така продължи през първия час. Отговорите на Орлов идваха бързо и без затруднения. Но след първия час, Маккрийди ставаше все по-озадачен или така изглеждаше.

— Всичко това е много добре, чудесни сведения — каза той. — Имам просто този незначителен проблем — всъщност, сигурен съм, че всички го имаме. Не ни дадохте нищо друго, освен кодови имена. Имаме агента Уайлдфаул някъде във външното министерство; агента Кестрел, който може би служи като офицер във военноморския флот или е цивилен, работещ за флота. Както виждате, полковник, моят проблем е, че нищо не може в действителност да ни доведе до разкриване или арест.

— Мистър Маккрийди, както обясних много пъти, тук и в Америка, работата ми в Управлението за нелегални операции приключи преди повече от четири години. Освен това, аз се бях специализирал с Централна и Южна Америка. Нямах достъп до досиетата на агентите в Западна Европа, Британия или Америка. Те бяха строго охранявани, както съм сигурен, че ги охранявате и тук.

— Да, разбира се, колко глупаво от моя страна — смотолеви Маккрийди. — Но аз мислех повече за вашата работа в Московския център за планиране. Доколкото разбирам, тя е била свързана с изготвянето на истории, служещи за прикритие, легенди за хората, които трябва да бъдат внедрени или просто наети. Също така системи за създаване на контакт, предаване на информация… разплащане с агентите. То включва банките, които се използват, платените суми, периодите, през които се извършват изплащанията, текущи сметки. Всичко това вие изглежда сте… забравил.

— Моята служба в Планирането бе дори преди работата ми в управлението за нелегални операции — възрази Орлов. — Преди осем години. Банковите сметки са осемцифрени, невъзможно да се запомнят всичките.

Чувстваше се, че говори с крайно усилие. В гласа му се усещаше раздразнение. Рот започна да се мръщи.

— Поне един номер — каза Маккрийди, като че ли мислеше на глас. — Или поне една банка.

— Сам! — Рот се наведе напред енергично. — Накъде биеш?

— Опитвам се просто да установя дали нещо, което полковник Орлов ни е дал през последните шест седмици, действително ще причини сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси.

— Какво искате да кажете? — Бе Орлов, изправен на крака, явно разгневен. — Час след час съм издавал факти от съветското военно планиране, разположението на бойните части, нивото на въоръжение, нивата на бойна готовност, личности. Подробности от Афганистанската война. Мрежи от агенти в Централна и Южна Америка, които сега са разтурени. А вие ме третирате като… като престъпник.

Рот също се изправи на крака.

— Сам, мога ли да поговоря с тебе? Насаме. Да излезем.

Той се отправи към вратата. Орлов седна отново и се загледа печално в пода. Маккрийди се изправи и тръгна след Рот. Далтри и Гоунт останаха на своите маси, без да помръднат. Младият служител на ЦРУ, боравещ с магнетофона, го изключи. Рот не спря да върви, докато не стигна откритата тревна площ вън от сградата. Тогава той се обърна към Маккрийди.

— Сам, какво по дяволите мислиш, че правиш?

— Опитвам се да установя искреността на Орлов — каза. — Затова съм тук.

— Нека изясним този въпрос — тросна се Рот. — Ти не си тук, за да установяваш искреността на Минстрел. Това вече е направено. От нас. Много пъти. Ние сме доволни, че той е истински и дава всичко от себе си, за да си спомни каквото може. Ти си тук в резултат на отстъпка, направена от директора на ЦРУ, за