Измамникът

4.

Джо Рот лежеше на походното легло в своята спалня в изолираната сграда на военновъздушната база и размишляваше какво да предприеме. Една задача, която преди шест седмици изглеждаше очарователна и способна да ускори кариерата му със скок, се бе превърнала в същински кошмар.

В продължение на четиридесет години от създаването си през 1948, ЦРУ имаше една натрапчива грижа: да се запази чисто от проникването на съветски къртици. В името на това бяха изразходвани милиарди долари за вземането на предпазни мерки от страна на контраразузнаването. Всички служители бяха проверявани многократно, подлагани на тестове с детектора на лъжата, разпитвани и проучвани отново и отново.

Резултатите бяха налице. Докато британците се оказаха разтърсени в началото на петдесетте години от предателството на Филби, Бърджис и Маклийн, Управлението остана чисто. Докато аферата с Филби продължи да раздвижва духовете, след като изгоненият от британската СИС агент отиде да живее в Бейрут, преди окончателното си отпътуване за Москва през 1963, Управлението остана незасегнато.

Когато Франция бе разтърсена от аферата с Жорж Паке, а Британия отново от Джордж Блейк в началото на шестдесетте години, все още никой не бе успял да проникне в ЦРУ. През всичкото това време контраразузнавателната служба на Управлението — службата за сигурност, бе ръководена от един забележителен човек, Джеймс Джийзъс Енгълтън, самотен и потаен маниак, който живееше и дишаше само за едно: да запази Управлението чисто от съветско проникване.

Накрая Енгълтън стана жертва на собствената си вродена подозрителност. Той започна да вярва, че въпреки неговите усилия, в ЦРУ наистина има агент, лоялен на Москва. Въпреки всички тестове и разпити, той оставаше убеден, че има предател, който е успял да се промъкне по някакъв начин. Неговите аргументи изглеждаха така: даже и да няма къртица, би следвало да има. Ето защо трябва да има; следователно има. Преследването на съмнителния Саша отнемаше все повече време и усилия.

Параноидният руски беглец Голицин, който поддържаше, че КГБ е отговорно за всичкото зло на планетата, бе на същото мнение.

Това прозвуча като музика в ушите на Енгълтън. Преследването на Саша напредна. Разнесоха се слухове, че неговото име започва с К. Животът на офицерите, чиито имена започваха с К, се превърна в ад. Една част от тях си подадоха оставката отвратени; други бяха уволнени, защото не можеха да докажат своята невинност — може би благоразумна мярка, но не особено добра за морала, който започна да пада. В продължение на още десет години преследването продължи. Накрая директорът Уилям Колби се видя принуден да пенсионира Енгълтън.

Службата за сигурност премина в други ръце. Нейните задължения да пази Управлението чисто от съветско проникване продължиха да се изпълняват, но не по толкова агресивен начин.

По ирония на съдбата британците, освободили се от своята по-стара генерация идеологически предатели, не пострадаха от други шпионски скандали, идващи от техните разузнавачи. Тогава положението се промени. В Америка, запазила се толкова дълго време незасегната от предатели, изведнъж се появи голям брой от тях. Те бяха нещастници, които изменяха на своята родина не по идеологически причини, а за пари. Бойс, Лий, Харпър, Уокър и накрая Хауърд, които бяха вътре в ЦРУ и предаваха американски агенти, работещи в тяхната родна Русия. Разкрит от Юрченко, преди неговото странно повторно бягство, Хауърд успя да се измъкне в Москва, преди да бъде арестуван. Аферите с предателството на Хауърд и повторното бягство на Юрченко, случили се предната година, силно накърниха репутацията на Управлението.

Но всичко това бе нищо в сравнение с потенциалния ефект от твърдението на Орлов. Ако то бе вярно, самото преследване можеше да разедини Управлението. Ако то бе вярно, оценката на щетите щеше да отнеме години, преустройството на хиляди агенти, кодове, чуждестранни мрежи от шпиони и съюзи щеше да продължи цяло десетилетие и да струва милиони.

Въпросът, който Рот яростно си задаваше, докато гонеше съня от очите си бе: При кого, по дяволите, мога да отида? Точно преди зазоряване той взе своето решение, стана от леглото, облече се и си приготви куфарчето. Преди да потегли, хвърли един поглед в стаята на Орлов, който спеше дълбоко и нареди на Крол:

— Грижи се за него вместо мене. Никой не бива да влиза или излиза оттук. Животът на този човек стана изключително ценен.

Крол не разбираше защо, но кимна. Той бе човек, който изпълняваше заповедите и никога не задаваше въпроси. По думите на поета: трябва да изпълни дълга си или да умре.

Рот стигна с кола до Лондон и без да се отбие в посолството, отиде направо в своя апартамент, откъдето взе един паспорт на чуждо име. Успя да резервира едно от последните места на частен британски самолет за Бостън и направи връзка на летище Логан за Вашингтон. Дори със спестените пет часа, вече бе сумрачно, когато пристигна с наета кола в Джорджтаун, паркира и тръгна пеша по К стрийт надолу към далечния й край, близо до двора на Джорджтаунския университет.

Къщата, която търсеше, представляваше хубава постройка от червени тухли, отличаваща се от останалите близо до нея с многобройните системи за сигурност, наблюдаващи внимателно улицата и всички лица, приближаващи се към нея. Той бе спрян до портала и извади служебната карта от ЦРУ. Помоли за среща с човека, заради когото бе дошъл и му бе съобщено, че джентълменът е на обяд, така че е нужно да изпрати съобщение. Няколко минути по-късно той бе пуснат и въведен в една облицована библиотека, ухаеща на подвързани в кожа книги и съвсем слабо на тютюнев дим. Седна и зачака. Тогава вратата се отвори и директорът на ЦРУ влезе.

Въпреки че нямаше навика да приема млади и сравнително нископоставени служители на ЦРУ в частния си дом, освен когато сам не ги извикаше, той се намести в едно кожено кресло, махна с ръка на Рот да седне срещу него и го попита тихо за причината за неговото посещение. Рот разказа внимателно всичко.

Директорът на ЦРУ бе преминал седемдесетте, необичайна възраст за този пост, но и той бе необикновен човек. На времето бе служил в ОСС, разузнавателната служба по време на Втората световна война, като ръководеше агенти в окупираните от нацистите Франция, Белгия и Холандия. След войната, с разтурването на ОСС, той се върна към нормалния живот, приемайки от своя баща управлението на малка фабрика, която превърна в огромен конгломерат. Когато се създаде ЦРУ като наследник на ОСС, му бе предложена възможността отново да се присъедини към нея от тогавашния директор Алън Дълес, но той отказа.

Години по-късно, станал богат мъж и един от главните дарители на Републиканската партия, той забеляза и се привърза към един издигащ се бивш актьор, който се бореше за губернаторското място в Калифорния. Когато Роналд Рейгън спечели президентските избори, той помоли верния си приятел да оглави ЦРУ.

Директорът на Управлението беше католик, останал вдовец от дълги години, пуритан със стриктен морал, известен в коридорите на Ленгли като опасния стар кучи син. Той възнаграждаваше таланта и интелекта, но най-високо уважаваше лоялността. Спомняше си добри приятели, попаднали в килиите на Гестапо, защото бяха предадени, а предателството бе единственото нещо, което не би простил при никакви обстоятелства. Към изменниците изпитваше вътрешно отвращение. За тях, в неговото съзнание, не можеше да съществува никаква пощада.

Той слушаше внимателно изложението на Рот, гледайки към газовата камина, където в тази топла вечер не гореше огън. Не показа никакъв външен признак на това, което чувстваше, освен свиването на мускулите по отпуснатите бузи край брадичката.

— Направо тук ли дойде? — попита той, когато Рот свърши. — Говори ли за това с някой друг?

Рот обясни как бе пристигнал в собствената си страна като нощен крадец, с фалшив паспорт по обиколен маршрут. Възрастният мъж кимна: някога той се бе промъквал в хитлеристка Европа по същия начин. Изправи се и отиде да напълни една чаша от гарафата с бренди, намираща се на античната странична маса, спирайки по своя път, за да потупа успокоително Рот по рамото.

— Добре си направил, момчето ми — каза той. Предложи бренди на Рот, който поклати с глава. — Седемнадесет години, казваш?

— Според Орлов. Всички мои по-старши офицери, включително Франк Райт, са служили толкова в