Управлението. Не знаех към кого да се обърна.
— Не, разбира се, че не.
Директорът на ЦРУ се върна до своя стол и седна, потънал в размисъл. Рот не му пречеше. Накрая възрастният мъж каза:
— Трябва да се обърнем към Службата за сигурност. Но не към шефа. Не се съмнявам в неговата абсолютна лоялност, но той е там от двадесет и пет години. Ще го пусна в отпуск. Има един много умен млад мъж, който работи като негов заместник. Бивш юрист. Съмнявам се да е при нас от повече от петнадесет години.
Директорът на ЦРУ повика един помощник и му нареди да проведе няколко телефонни разговора. Потвърди се, че заместник-шефът на службата за сигурност е на четиридесет и една години и е постъпил на работа в Управлението направо от юридическия факултет преди петнадесет години. Той беше извикан от дома си в Александрия. Казваше се Макс Келог.
— Добре, че не е работил при Енгълтън — каза директорът на ЦРУ. — Името му започва с К.
Макс Келог, разтревожен и изпълнен с предчувствия, пристигна малко след полунощ. Тъкмо се бе приготвил да си ляга, когато чу иззвъняването на телефона и остана слисан, че това бе самият директор на Управлението.
— Разкажи му — рече възрастният мъж. Рот повтори историята.
Юристът я изслуша цялата без да мигне, не изпусна нито дума, зададе два допълнителни въпроса и не си записа нищо. Накрая попита своя директор:
— Защо мене, сър? Хари е в града.
— Ти си на работа само от петнадесет години — каза директорът.
— Ах…
— Реших да оставя Орлов-Минстрел, както и да го наричаме, в Алкънбъри — каза директорът. — Вероятно той има същата сигурна защита, дори по-голяма, отколкото тук. Залъжи нещо британците, Джо. Предай им, че Минстрел е издал допълнителна информация, засягаща само американските интереси. Кажи им, че ще получат отново достъп, веднага след като я проверим.
— Ще летите утре сутринта… — той погледна часовника си — … тази сутрин, с директен полет за Алкънбъри. Никакви хватки вече не са забранени. Твърде късно е за това. Залогът е твърде висок. Орлов ще разбере. Изолирайте го. Впрегнете всички сили за тази работа. Искам да разбера две неща, незабавно. Истина ли е, и ако е,
— Отсега нататък вие двамата работите за мене, само за мене. Ще ми докладвате директно. Никакви странични лица не бива да знаят. Никакви въпроси. Отнасяйте ги към мене. Аз ще доведа нещата до техния край.
Огънят на битката бе пламнал отново в очите на възрастния мъж.
Рот и Келог се опитаха да откраднат малко сън на борда на Грумана, връщащ се обратно от Андрюс към Алкънбъри. Когато пристигнаха, бяха все още изморени и в неугледен външен вид. Пътуването от запад на изток е винаги по-неприятно. За щастие и двамата избягнаха да употребяват алкохол, а пиха само вода. Малко се забавиха, докато се измият и избръснат, преди да отидат в стаята на полковник Орлов. Когато влязоха, Рот чу познатия глас на Арт Гарфинкъл, идващ от магнетофона.
Подходящо, помисли си Рот безжалостно; отново идваме да поприказваме с теб. Но този път няма да има мълчание.
Но Орлов бе готов да им окаже пълно съдействие. Той изглеждаше примирен с факта, че бе разкрил последния дял на своята скъпоценна застраховка.
— Никога не съм знаел неговото име — каза той в стаята за разпити. Келог бе решил да изключи магнетофоните и микрофоните. Той имаше собствен преносим касетофон и в добавка си водеше сам записки. Не искаше нито един друг магнетофон да записва, никой друг от персонала на ЦРУ да присъства. Техниците бяха отпратени: Крол и още двама пазеха пред защитената със звукоизолация врата. Последната работа на техниците бе да проверят стаята за скрити микрофони и да потвърдят, че е чиста. Те бяха явно озадачени от новия режим.
— Кълна се в това. Той бе известен само на агент
— Къде и кога бе вербуван?
— Предполагам във Виетнам през 68-а или 69-а.
— Предполагаш?
— Не, знам, че беше във Виетнам. Работех в Планирането и водехме голяма операция там долу, главно в Сайгон и около него. Местна помощ ни оказваха виетнамците, разбира се — виетконгци; но ние имахме и наши хора. Един от тях докладва, че виетконгците са довели при него някакъв американец, който бил разочарован. Нашият местен резидент го разработи и вербува. В края на 1969 година генерал Дроздов лично отиде в Токио, за да говори с американеца. Именно тогава той получи кодовото си име Спароухоук.
— Как научихте това?
— Трябваше да се предприемат определени приготовления, да се установят комуникационни връзки, да се прехвърлят суми. Аз отговарях за това.
Продължиха с разпита цяла седмица. Орлов си спомни банките, в които са били изплащани сумите в продължение на години, както и месеците (дори и точните дни), когато са прехвърляли тези суми. Сумите нарастваха с всяка изминала година, вероятно за да съответстват на по-високото служебно положение и по-добрата информация.
— Когато се преместих в Управлението за нелегални операции и преминах под директното ръководство на генерал Дроздов, моята връзка със случая Спароухоук продължи. Но вече нямаше отношение към банковите преводи, а стана по-оперативна. Ако Спароухоук ни разкриеше агент, работещ срещу нас, аз трябваше да информирам съответния отдел, обикновено Екзекуторския, който да ликвидира вражеския агент, ако се намираше вън от нашата територия, или да го залови, ако бе при нас. По този начин хванахме четирима кубинци, борещи се срещу режима на Кастро.
Макс Келог бе записал всичко и прослуша отново своите касети през нощта. Накрая каза на Рот:
— Има само една кариера, която отговаря на всички твърдения. Не знам чия е тя, но документите ще потвърдят. Всичко сега е въпрос на проверка. Очакват ме часове и часове проверка на досиетата. Мога да свърша това само във Вашингтон, в Централния регистър. Трябва да се върна обратно.
Той отлетя на следващия ден, прекара пет часа с директора на ЦРУ в неговото жилище в Джорджтаун, след което се уедини с документите. Имаше издаден картбланш по личната заповед на директора на Управлението. Никой не смееше да откаже нещо на Келог. Въпреки секретността, в Ленгли започнаха да се носят слухове. Нещо се готвеше. Обикаляха приказки, че то трябва да е свързано с вътрешната сигурност. Духът започна да пада. Тези неща никога не могат да бъдат държани наистина в тайна.
На Голдърс хил в северен Лондон има един малък парк, придатък на много по-големия Хампстед хийт, в който се намира менажерия с елени, кози, патици и други диви птици. Маккрийди се срещна там с Кийпсейк в деня, когато Макс Келог отлетя обратно за Вашингтон.
— Нещата не вървят съвсем добре в посолството — каза Кийпсейк. — Човекът от К-отдела, по заповед от Москва, започна да иска папки, връщайки се с години назад. Мисля, че разследването по сигурността, по всяка вероятност във всички наши посолства в Западна Европа, вече е започнало. Рано или късно обръчът ще се свие около лондонското посолство.
— Има ли нещо, с което можем да помогнем?
— Вероятно.
— Предложи го — каза Маккрийди.
— Би могло, ако можех да им дам нещо наистина полезно; някои добри новини относно Орлов, например.
Ако един агент като Кийпсейк бъде вербуван от другата страна, би било подозрително да престане да дава информация години наред. Ето защо, обичайно е за новите му господари да му предоставят автентична информация, с което да докаже колко добре се справя със задълженията си.
