Измамникът

Кийпсейк вече бе издал на Маккрийди всички съветски агенти в Британия, за които знаеше, а те бяха повечето от тях. Британците не ги залавяха — това щеше да провали играта. Някои биваха лишавани от достъп до класифициран материал, но не по явен начин, а бавно, в хода на административните промени. Други биваха издигани в ранг, но така, че да нямат повече възможност да се занимават със секретни дела. Трети получаваха материалите на своите бюра така фалшифицирани, че те бяха по-скоро вредни, отколкото полезни.

На Кийпсейк дори му бе позволено да вербува няколко нови агенти, за да докаже своята цена на Москва. Един от тях работеше като чиновник в Централния регистър на самата СИС — човек напълно лоялен на Британия, той щеше да предава това, което му бъде казвано. Москва бе доста зарадвана от вербуването на агент Улвърин. Споразумяха се след два дена Улвърин да предаде на Кийпсейк копие от проектомеморандум, написан с почерка на Денис Гоунт, чието съдържание да подсказва, че Орлов се намира на сигурно място в Алкънбъри, а американците, както и англичаните, са останали много въодушевени от него.

— Как вървят нещата с Орлов? — попита Кийпсейк.

— Всичко изведнъж стихна — каза Маккрийди. — Имах възможност да се срещна с него за половин ден, но не стигнах доникъде. Мисля, че посях няколко зрънца съмнение в съзнанието на Рот, тук и в Лондон. Той се върна обратно в Алкънбъри, приказва отново с Орлов, след което се изстреля за Щатите с чужд паспорт. Мислеше си, че не сме го забелязали. Изглеждаше ужасно припрян. Не се е появил отново, поне не през обикновено летище. Може да е отлетял директно за Алкънбъри с военен самолет.

Кийпсейк престана да хвърля трохи на патиците и се обърна към Маккрийди.

— Говорили ли са с тебе оттогава, канили ли са те отново при него?

— Не. Мина цяла седмица. Пълно мълчание.

— Тогава той е изфабрикувал голямата лъжа, това, за което е дошъл тук. Ето защо ЦРУ са заети със себе си.

— Някаква идея за какво може да се отнася?

Кийпсейк въздъхна.

— Ако бях на мястото на генерал Дроздов, бих мислил като човек на КГБ. Има две неща, които КГБ винаги е желало силно. Едното е да провокира голям сблъсък между ЦРУ и СИС. Започнаха ли да водят борба с вас?

— Не, държат се много любезно. Само са необщителни.

— Тогава е другото. Другата мечта е да разедини ЦРУ отвътре. Да съсипе духа на неговите служители. Да ги противопостави един срещу друг. Орлов сигурно ще изобличи някой като агент на КГБ вътре в ЦРУ. Това обвинение ще бъде ефективно. Предупредих те: Потемкин е операция, планирана да действа дълго.

— Как да го забележим, ако не ни кажат?

Кийпсейк се упъти бавно към колата си. Обърна се и подхвърли през рамо:

— Очаквайте оня, към когото ЦРУ изведнъж ще започне да се отнася студено. Това ще бъде човекът и той ще е невинен.

Макс Келог се затвори сред архивите и остана там десет дена. На съпругата му в Александрия бе съобщено, че е вън от града и тя не се усъмни в това. Келог получаваше храна на работното си място, но главно я караше на диета от кафе и твърде много цигари.

Имаше на лично разположение двама архивари. Те не знаеха нищо за неговото разследване и просто му носеха една след друга папките, които искаше. Измъкваха се фотографии от папки, отдавна заровени някъде поради липсата на актуалност в материалите, съдържащи се в тях. Както във всички секретни служби, в ЦРУ никога не изхвърляха нищо, колкото и остаряло и маловажно да изглеждаше то; никога не се знаеше дали някой ден този малък детайл, този фрагмент от вестник или фотография няма да се окаже нужен. Много от тях бяха необходими сега.

По средата на разследването двама агенти бяха изпратени в Европа. Единият посети Виена и Франкфурт; другият — Стокхолм и Хелзинки. Всеки от тях носеше лична карта на агент от Комисията за борба срещу търговията с наркотици и лично писмо от министъра на финансите, молещ за съдействие от страна на банките. Ужасени от мисълта, че са използвани за пране на пари от наркотици, след съвещание между техните директори, посетените банки откриха своите сметки.

На касиерите, привиквани от техните места, беше показвана една фотография. Споменаваха им номерата на банковите сметки и датите; един от касиерите не можа да си спомни, но останалите трима потвърдиха. Агентите взеха фотокопия от вложените суми, сметките, направените преводи. Те прибраха със себе си и образци от подписи под цяла поредица от имена за графологичен анализ в Ленгли. Когато получиха това, за което бяха дошли, се върнаха във Вашингтон и поставиха своите трофеи на бюрото на Макс Келог.

От първоначалната група, включваща повече от двадесет офицери на ЦРУ, които бяха служили във Виетнам през съответния период — а Келог разшири периода с по две години преди и след датите, цитирани от Орлов — първите дванадесет бързо бяха елиминирани. Един след друг останалите също излизаха вън от подозрение.

Те или не се намираха в посочения град през точно определеното време, или не биха могли да издадат дадена информация, защото никога не са я знаели, или не можеха да присъстват на определена среща, защото са се намирали на другия край на света. С изключение на един.

Преди агентите да се завърнат обратно в Европа, Келог знаеше, че е открил своя човек. Доказателствата от банките пристигнаха просто като потвърждение. Когато свърши работата и държеше всичко в ръцете си, Келог отиде отново при директора на ЦРУ в Джорджтаун.

Три дни преди това Калвин и мисис Бейли заедно с дъщеря си Клара отлетяха от Вашингтон за Лондон. Бейли обичаше Лондон; всъщност той бе заклет англофил. Имаше нещо в историята на тази държава, което го бе запалило.

Обичаше да обикаля старите дворци и внушителните замъци, строени в една отминала епоха, да се скита из прохладните манастири на древните абатства и в центровете на науката.

Настани се в един апартамент на Мейфеър, ангажиран от ЦРУ като квартира за идващите тук високопоставени служители, нае кола и потегли към Оксфорд, криволичейки по страничните пътища вместо по главното шосе, обядвайки на открито в „Бика“ край Бишъм, чиито дъбови греди помнеха времето преди рождението на кралица Елизабет I.

На втората вечер от посещението му Джо Рот се отби при него на чашка. За пръв път се срещна с изключително неугледната мисис Бейли и Клара, непохватно момиче на осем години, с остри рижи плитки, очила и издадени зъби. Никога не се бе срещал със семейството на Бейли преди това; неговият шеф не бе от този сорт хора, свързани с креватни истории и празненства по поляните. Студенината на Калвин Бейли изглеждаше обаче по-омекнала; но дали това бе в резултат от почивката, придружена с посещения на опери, концерти и художествени галерии, които толкова обичаше, или от перспективата за повишение, Рот не можеше да каже.

Искаше му се да разправи на Бейли за напрежението, причинено от бомбата на Орлов, но заповедите на директора на ЦРУ бяха непреклонни. Никой, нито дори Калвин Бейли, шефът на отдела за специални проекти, не биваше да знае — все още. Когато се окажеше, че обвиненията на Орлов са неверни или правотата им се обосновеше с твърди доказателства, висшият ешелон от офицери, които ръководеха ЦРУ, щяха да бъдат уведомени лично от самия директор. Но дотогава — мълчание. Зададените въпроси не биваше да получат отговори и, естествено, нищо не биваше да се съобщава самоволно.

Ето защо Джо Рот лъжеше.

Той каза на Бейли, че разпитът на Орлов върви добре, но с по-бавно темпо. Естествено, информацията, която Орлов си спомняше, явно била вече получена. Сега става въпрос да се извлекат от неговата памет все по-дребни и по-дребни детайли. Той бил на висота в своето сътрудничество и британците са останали доволни от него. Тези въпроси, които вече били разглеждани, сега се преминавали отново и отново. Това отнема време, но всяко връщане към дадена информация разкривало нови дребни детайли — дребни, но ценни.