Когато Рот започна да си сипва в чашата, на вратата се появи Сам Маккрийди. Съпровождаше го Денис Гоунт. Двамата бяха представени на съпругата на Бейли. Рот се възхити от държанието на своите британски колеги. Маккрийди бе безупречен, като поздрави Бейли за забележителния успех с Орлов и представи менюто от предложения, с които СИС се явяваше, за да разнообрази почивката на Бейли в Британия.
Бейли остана очарован от билетите за опера в Ковънт Гардън и Глиндебоурн. Те щяха да се превърнат в кулминацията на дванадесет дневната семейна визита в Лондон.
— И след това обратно в Щатите? — попита Маккрийди.
— Не. Ще посетим за кратко Париж, Залцбург и Виена, след това ще се върнем вкъщи — каза Бейли.
Маккрийди кимна. В Залцбург и Виена имаше опери, които бяха сред най-добрите в целия свят.
Вечерта премина весело. Твърде пълната мисис Бейли се движеше тромаво наоколо, приготвяйки питиетата; преди да си легне, се появи Клара, за да се запознае с гостите.
Тя бе представена на Гоунт, Рот и Маккрийди, който й се ухили със своята малко крива усмивка. Тя се усмихна срамежливо в отговор; в продължение на десет минути той я забавляваше с фокуснически номера.
Взе една монета от своя джоб, подхвърли я нагоре във въздуха и я хвана. Но когато Клара се опита да отвори със сила стиснатия му юмрук, тя бе изчезнала. След това я извади от лявото й ухо. Момиченцето изпищя от възторг. Мисис Бейли засия.
— Къде сте се научил да правите това? — попита Бейли.
— Просто един от моите по-представителни таланти — каза Маккрийди.
Рот бе наблюдавал в мълчание. Разтревоженият агент на ЦРУ си мислеше дали Маккрийди не би могъл да направи така, че обвиненията на полковник Орлов да изчезнат със същата лекота. Съмняваше се в това.
Маккрийди улови неговия поглед и прочете мислите му. Поклати внимателно глава.
Тримата посетители си тръгнаха след девет часа. На тротоара Маккрийди измърмори на Рот:
— Как върви разследването, Джо?
— Твоите твърдения са пълни с глупости — погледна го загрижено Рот.
— Бъди внимателен — каза му Маккрийди, — оставяте се да ви заблуждават. Водят ви за носа.
— Точно това мислим за теб, Сам.
— Към кого насочи вниманието той, Джо?
— Стой настрана — тросна се Рот. — Отсега нататък Минстрел засяга само нас. Няма нищо общо с тебе.
Той се обърна и закрачи бързо към Гросвийнър скуеър.
Две вечери по-късно Макс Келог седеше с директора на ЦРУ в библиотеката на възрастния мъж заедно със своите папки и записки, банкови ордери и фотографии. Той започна да говори.
Беше изморен до смърт, изтощен от работа, която нормално можеше да се свърши от екип от хора за два пъти повече време. Около очите му имаше тъмни кръгове.
Директорът на ЦРУ седеше от другата страна на старинната дъбова масичка, която бе наредил да се сложи между тях за документите. Възрастният мъж изглеждаше прегърбен в своя кадифен жакет, светлината се отразяваше от плешивата му и набръчкана глава, а очите под веждите наблюдаваха Келог и примигваха над предлаганите документи като очите на стар гущер. Когато най-накрая Келог свърши, той сухо попита:
— Може ли да има някакво съмнение?
Келог поклати глава.
— Минстрел ни предостави двадесет и седем улики. Двадесет и шест съвпаднаха.
— Всички ли са косвени?
— Неизбежно. С изключение на показанията на тримата банкови касиери. Те удостовериха неговата самоличност — разбира се само от фотографиите.
— Може ли някой да бъде обвинен само по косвени доказателства?
— Да, сър. Има достатъчно много прецеденти, които са добре документирани. Не винаги се нуждаете от тяло, за да направите обвинение в убийство.
— Не са ли необходими самопризнания?
— Не е задължително. И почти със сигурност няма да ги получим. Този тук е един хитър, способен, опасен и много опитен ръководител.
Директорът на Управлението въздъхна.
— Върви си вкъщи, Макс. Върви при твоята съпруга. Запази мълчание. Ще те повикам, когато отново имам нужда от теб. Недей да се връщаш в службата, докато не ти се обадя. Вземи си почивка. Отдъхни си.
Той махна с ръка към вратата. Макс Келог се изправи и излезе.
Възрастният мъж извика един помощник и нареди да се изпрати поверителна телеграма на Джо Рот в Лондон. В нея имаше само следните думи:
ВЪРНИ СЕ НЕЗАБАВНО. СЪЩИЯТ МАРШРУТ. ДОКЛАДВАЙ ЛИЧНО НА МЕНЕ. НА СЪЩОТО МЯСТО.
Подписана бе с кодово име, което щеше да разкрие на Рот, че е дошла от директора на ЦРУ.
Сенките на Джорджтаун се сгъстиха в лятната нощ, както се сгъстиха те и в съзнанието на възрастния мъж. Той седеше сам и мислеше за старите времена, за приятели и колеги, умни млади мъже и жени, които бе изпращал отвъд Атлантика и които умираха от мъченията, предадени от някой информатор. В онези дни нямаше прошка, нямаше такива като Макс Келог да проучват основно показанията и да представят необорими доказателства. Нямаше пощада в онези дни — не и за информаторите. Той загледа втренчено фотографията пред себе си.
— Кучи син — промълви тихо, — долен, закоравял предател.
На следващия ден един куриер влезе в канцеларията на Сам Маккрийди и остави бележка, получена в шифровъчното помещение. Маккрийди бе зает; той махна с ръка на Денис Гоунт да я отвори. Гоунт я прочете, подсвирна и му я подаде. Тя представляваше молба, изпратена от ЦРУ в Ленгли:
ПО ВРЕМЕ НА НЕГОВАТА ПОЧИВКА В ЕВРОПА НА КАЛВИН БЕЙЛИ ДА НЕ СЕ ОСИГУРЯВА ДОСТЪП ДО КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ.
— Орлов? — попита Гоунт.
— Обзалагам се — кимна Маккрийди. — Какво, по дяволите, мога да направя, за да ги убедя?
Той бързо взе своето решение. Използва тайник, за да предаде съобщение на Кийпсейк, в което молеше за незабавна среща.
По време на обяда бе информиран по обичайния начин от Службата за наблюдение на летището, която представляваше подразделение на MI–5, че Джо Рот е напуснал Лондон отново за Бостън, използвайки същия фалшив паспорт.
Същата вечер, спечелил пет часа от прекосяването на Атлантика, Джо Рот седна до дъбовата масичка в къщата на директора на ЦРУ. Директорът седна срещу него, Макс Келог — от дясната му страна. Възрастният мъж изглеждаше мрачен, а Келог бе просто нервен. В своя дом в Александрия той бе спал повечето време от двадесет и четирите часа между пристигането му там предишната вечер и телефонното повикване да се върне в Джорджтаун. Бе оставил всичките си документи при директора, но сега те отново се намираха пред него.
— Започни отново, Макс. От самото начало. Така, както го разправи на мен.
Келог погледна към Рот, намести очилата и взе най-горния лист от папката.
— През 1967 година Калвин Бейли е бил изпратен като провинциален офицер, Г–12, във Виетнам. Ето
