— Той няма да я започне — каза убедено шефът. — Сам, нашето приятелство води началото си от далечното минало. От Балканите, Кубинската криза, първите дни на Берлинската стена. Ти беше ужасно добър тогава и все още продължаваш да бъдеш. Но, Сам, мисля, че направих грешка като те издигнах за шеф на отдел. Тази работа трябва да се свърши от редови разузнавачи.
— Кийпсейк няма да се довери на никой друг. Знаете го.
Шефът въздъхна.
— Така е. Ако някой трябва да отиде, това си ти. Това ли е единственото решение?
— Страхувам се, че да.
Шефът започна да претегля рисковете. Загубата на Кийпсейк щеше да представлява ужасен удар. Ако съществуваше и една десета вероятност Маккрийди да е прав и Городов да не е подставено лице, Интелиджънс сървис трябваше да се опита да го измъкне оттам. Но политическият резонанс от голям скандал, предизвикан от залавянето на Измамника на местопрестъплението в Москва, щеше да го съсипе. Той въздъхна и се обърна от прозореца.
— Добре, Сам. Можеш да отидеш. Но отиваш сам. Оттук нататък никога не съм чувал за теб. Предприемаш го на своя глава.
Маккрийди започна да се готви при тези условия. Надяваше се мистър Горбачов никога да не е чувал за него. Трябваха му три дена, за да планира всичко.
На втория от тях Джо Рот позвъни на Калвин Бейли.
— Калвин, току-що се върнах от Алкънбъри. Мисля, че трябва да поговорим.
— Разбира се, Джо, намини…
— В действителност, не е чак толкова наложително. Защо да не ти предложа да вечеряме някъде утре?
— Ах, виж сега, това е добра идея, Джо. Но Гуен и аз имаме твърде много ангажименти. Днес съм на обяд в Камарата на лордовете.
— Наистина ли?
— Да. С шефа на Генералния щаб.
Рот бе поразен. В Ленгли Бейли се държеше резервирано и скептично. Оставен на свобода в Лондон, той беше като дете в сладкарница. Защо не? След шест дена той щеше да е в безопасност оттатък границата на Будапеща.
— Калвин, знам една чудесна странноприемница нагоре по Темза край Итън. Сервират великолепни рибни ястия. Казват, че Хенри Осми обичал да му водят с лодка Ан Болейн там, за да се среща тайно с нея.
— Наистина ли? Толкова ли е стара?… О’кей, виж, Джо, утре вечер сме на опера в Ковънт Гардън. В четвъртък съм свободен.
— Значи, в четвъртък, Калвин. Уговорихме се. Ще те чакам пред твоя апартамент в осем часа. Да не забравиш.
На следващия ден Сам Маккрийди приключи с приготовленията и легна да спи. Това можеше да се окаже последната му нощ в Лондон.
На следващата сутрин трима мъже пристигнаха в Москва с различни полети. Първият беше равинът Бирнбаум. Той долетя от Цюрих със Суисеър. Офицерът от паспортния контрол в Шереметиево служеше към управлението за гранична охрана на КГБ и беше млад мъж с пшеничено руса коса и студени сини очи. Той огледа равина от главата до петите, след това се зае да проверява паспорта. Паспортът беше американски, издаден на името на Норман Бирнбаум, на възраст петдесет и шест години.
Ако офицерът бе по-възрастен, той щеше да си спомни дните, когато в Москва, а и в цяла Русия имаше много ортодоксални евреи, които изглеждаха като равина Бирнбаум. Беше як мъж в черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Имаше дълга бяла брада и мустаци. На главата си бе нахлупил черна мека шапка, а очилата покриваха очите му с толкова дебели лещи, че зениците губеха очертанията си, щом мъжът започваше да се оглежда. Разрошени побелели къдрици се спускаха под шапката надолу покрай двете страни на лицето му. Снимката в паспорта му показваше същото лице, но без шапка.
Всичко бе наред и с визата, издадена от Съветското генерално консулство в Ню Йорк. Офицерът отново вдигна поглед.
— Целта на вашето посещение в Москва?
— Искам да остана за малко при моя син. Той работи в тукашното американско посолство.
— Един момент, моля — каза офицерът. Той стана и се оттегли. Можеше да се види как се консултира зад една стъклена врата с по-старши офицер, който разглеждаше паспорта. Ортодоксалните равини са рядкост в една страна, където последните училища за равини са били премахнати преди десетилетия.
Младшият офицер се върна.
— Изчакайте, моля — той махна с ръка на следващия от редицата да се приближи.
Отправиха запитване по телефона. Някой в Москва провери списъка с дипломатите. Старшият офицер се върна с паспорта и прошепна нещо на по-младия си колега. Бяха открили някой си Роджър Бирнбаум на работа към икономическата секция в американското посолство. В списъка на дипломатите не бе записано, че неговият баща се е оттеглил във Флорида и за последен път е влязъл в синагога преди двадесет години. Махнаха с ръка на равина, че всичко е наред.
В митницата провериха куфарчето. То съдържаше обичайните ризи, чорапи и долно бельо за смяна, още един черен костюм, бръснарски принадлежности и едно томче от Талмуда, написано на иврит. Митничарят го прелисти неразбиращо. След това пусна равина да си ходи.
Мистър Бирнбаум взе автобуса на Аерофлот, привличайки по целия път към центъра на Москва няколко любопитни и развеселени погледа. От крайната спирка той отиде пеш до Националния хотел на Манежния площад, влезе в мъжката тоалетна, използва писоара, докато единственият друг посетител не излезе и се вмъкна в една кабинка.
Разтворителят за лепилото се намираше в шишенцето му за одеколон. Когато се появя отново, все още носеше черното сако, но панталоните, които можеха да се обръщат, имаха сега сив цвят. Шапката се намираше вътре в куфара, заедно с гъстите вежди, брадата и мустаците, ризата и вратовръзката. Косата му вече бе кестенява, а под сакото носеше кенарено жълто поло, което бе прикривал под ризата. Той напусна незабелязано хотела, взе такси и бе оставен пред вратите на Британското посолство, намиращо се на укрепения бряг срещу Кремъл.
Двама милиционери стояха на пост пред вратите. Те поискаха документите за самоличност. Той им показа британския си паспорт и се усмихна престорено на този от тях, който започна да го проверява. Младият милиционер се смути и го върна бързо обратно. С раздразнение посочи към гърба на сбъркания англичанин, намиращ се вече на територията на своето посолство и повдигна изразително вежди към своя колега. Секунди по-късно англичанинът изчезна зад вратите.
Всъщност равинът Бирнбаум не беше нито равин, нито американец, нито хомосексуалист. Истинското му име бе Дейвид Торнтън, един от най-добрите гримьори в британските филми. Разликата между гримирането на сцената и това, което е необходимо за филмите, е, че на сцената осветлението е силно, а разстоянието до публиката голямо. Във филмите също има осветление, но камерата може да се доближи съвсем близко, на няколко инча от лицето. Следователно филмовият грим трябва да бъде по-изкусно направен, по- реалистичен. Дейвид Торнтън работеше от години във филмовите студия край Пайнууд, където никога не оставаше без ангажимент. Той бе и един от онзи корпус експерти, които Британската разузнавателна служба често привличаше за своите нужди.
Вторият мъж, който пристигна, долетя директно от Лондон с Бритиш Еъруейс. Той беше Денис Гоунт, почти непроменен с изключение на побелялата коса и факта, че изглеждаше с петнадесет години по- възрастен, отколкото бе в действителност. Носеше малко кожено куфарче, прикрепено дискретно с верига към лявата му китка. На синята му вратовръзка се виждаше образът на хрътка, показващ, че е куриер от Кралския дипломатически корпус.
Всички държави имат дипломатически куриери, които прекарват своя живот, пренасяйки документи от едно посолство в друго, след което се връщат у дома. Те се третират според Виенското споразумение като
