Орлов избърса кафето от устните си, спомена, че трябва да отиде до тоалетната и излезе. В по- нататъшния си живот Рот никога не би се шегувал отново с възгледа за шестото чувство. Секунди, след като Орлов излезе, Рот долови промяна в шума на полировъчната машина. Той излезе в коридора, за да види коя е причината. Машината стоеше сама, четките й се въртяха, а моторът издаваше пронизителен вой.
Той бе забелязал чистачката, когато отиваше за закуска — слаба жена в престилка от басма, с ролки в косата и забрадка, която ги покриваше. Тя се бе отдръпнала настрана, за да му направи път и след това продължи с черната работа, без да вдигне поглед. Сега бе изчезнала. В дъното на коридора вратата на мъжката тоалетна все още се полюляваше. Рот изкрещя с всички сили „Крол“ и хукна надолу по коридора. Тя бе клекнала на колене в средата на тоалетното помещение. Край нея бяха захвърлени парцали и пластмасова кофа с почистваща течност. В ръката си държеше Зиг Зауер със заглушител. Очевидно го бе крила преди това в парцалите. В далечния край на помещението се отвори вратата на една от кабинките и Орлов се показа навън. Коленичещата атентаторка вдигна оръжието си.
Рот не говореше руски, но знаеше няколко думи. Той изкрещя с всички сили „Стой“. Тя се извърна както бе на колене, Рот се хвърли на пода, чу се приглушен изстрел и Рот усети ударните вълни близо до главата си. Все още лежеше на плочките, когато зад него изтрещя втори изстрел и той усети отново около себе си отразените вълни. Затворените тоалетни помещения не са места, предназначени за Магнум 44.
Крол стоеше на вратата зад него, стиснал своя Колт с двете ръце. Нямаше нужда да стреля повторно. Жената лежеше по гръб на плочките, а едно червено петно се разрастваше, съперничейки на розовите цветчета. По-късно щяха да открият истинската чистачка завързана и със запушена уста в дома й в Хънтингтън.
Орлов все още стоеше пребледнял до вратата на кабинката.
— Пак шегички — кресна той. — Писна ми от уловките на ЦРУ.
— Никакви шеги — промълви Рот, след като се изправи, — това не беше номер. Това е КГБ.
Орлов погледна отново и видя, че тъмната червена локвичка, разпространяваща се по плочките, не бе холивудска хватка. Не и този път.
На Рот му трябваха два часа, за да осигури незабавното прехвърляне на Орлов и останалите от групата обратно в ранчото в Америка. Орлов напусна с радост, вземайки ценната си колекция от балади със себе си. Когато транспортният самолет отлетя за Щатите, Рот се качи в колата и потегли за Лондон. Беше много ядосан.
Отчасти обвиняваше себе си. Би трябвало да знае, че след разобличаването на Бейли Алкънбъри не може повече да се смята за сигурно място. Но британското вмешателство така бе приковало вниманието му, че той бе изключил този факт от съзнанието си. Всеки прави грешки. Чудеше се защо Бейли не е предупредил Москва да организира по-рано ликвидирането на Орлов, преди още полковникът от КГБ да има възможност да посочи неговото име. Може би се е надявал, че Орлов никога няма да го назове, защото не е знаел тази информация. Грешка на Бейли. Всички правят грешки.
В случай, че беше някой друг, Рот щеше да е убеден сто процента, че британците не са прави и Орлов казва истината. Но понеже бе Маккрийди, Рот беше готов да допусне поне пет процента възможност приятелят му да е прав, а Бейли — лоялен. Топката сега лежеше в полето на Маккрийди.
Когато стигна до посолството, той вече знаеше какво ще направи. Ако наистина искаше да подкрепи своето твърдение, че Городов е истинският изменник, а Орлов е лъжец и следователно Бейли е чист — един невинен мъж, към когото са насочили изкусно подозренията — имаше само един начин да го направи: Маккрийди трябваше да изтегли Городов сега, така че Ленгли да има възможност да говори с него и да установи веднъж завинаги истината. Запъти се към своята канцелария, за да се обади на Маккрийди в Сенчъри Хаус. Неговият шеф го пресрещна в коридора.
— О, между другото — каза Бил Карвър, — нещо току-що пристигна. Услуга от Сенчъри. Изглежда нашите приятели от Кенсингтън Палас Гардънс са се разшетали. Техният резидент Городов излетял обратно за Москва тази сутрин. Оставих го на твоето бюро.
Рот не проведе телефонния разговор. Той седна зашеметен на бюрото си. Чувстваше се оправдан — той, неговият директор и неговото Управление. Дори изпита съжаление към Маккрийди. Да си имал такива грешни преценки, да си бил така жестоко мамен в продължение на четири години, трябва да е жесток удар. Що се отнася до него, той се чувстваше облекчен по един странен начин, въпреки това, което сега го очакваше. Не изпитваше вече никакви съмнения. Двете събития сутринта бяха помели и последните от тях. Щеше да стори това, което бе длъжен да направи.
Все още съжаляваше за Маккрийди. Оттатък, в Сенчъри, сигурно се разкъсват на парчета.
В Сенчъри Хаус наистина се бяха захванали с него; или по-скоро Тимъти Едуардс се бе заловил с неприятната задача.
— Неприятно ми е да го кажа, Сам, но това е пълно фиаско. Току-що имах разговор с шефа и приетото решение е, че трябва сериозно да обмислим възможността Кийпсейк да е бил през цялото време подставено лице на Москва.
— Не е бил — отряза категорично Маккрийди.
— Така казваш ти, но фактите изглежда насочват към явната възможност нашите американски братовчеди да са прави, а ние да сме били измамени. Знаеш ли какви ще бъдат последиците от това?
— Мога да предположа.
— Ще трябва да преценим отново всяко проклето сведение, което Кийпсейк ни е давал през четирите години. Това е тежка задача. Още по-лошо, братовчедите получаваха всичко, така че ще трябва да им съобщим, за да направят и те своите проверки. Преценката на щетите ще отнеме години. Шефът не е доволен.
Сам въздъхна. Винаги се получаваше така. Докато информацията на Кийпсейк се оценяваше високо, заслугата за това падаше върху Интелиджънс сървис. Сега тази операция се възприемаше като негова грешка.
— Даде ли ти той някакъв знак, че възнамерява да се връща в Москва?
— Не.
— Кога се очакваше да избяга и да дойде при нас?
— След две-три седмици. Възнамеряваше да ме уведоми, когато положението му стане безнадеждно и тогава да избяга.
— Както виждаш, не го е направил. Върнал се е у дома. По всяка вероятност доброволно. Филерът на летището докладва, че е преминал през Хийтроу без никакво насилие. Ще трябва да приемем, че Москва е истинският му дом. А сега и тази проклета работа с Алкънбъри. Какво по дяволите те е прихванало? Твърдиш, че е било проверка. Е добре. Орлов я премина блестящо. Кучите синове се опитаха да го убият. Трябва да се радваме, че никой, освен атентаторката, не е мъртъв. Ето нещо, което не можем да кажем на братовчедите. Никога. Забрави го.
— Все още не мога да повярвам, че Кийпсейк е бил подставено лице.
— Защо не? Той се върна обратно в Москва.
— Може би, за да вземе последния куфар с документи за нас.
— Прекалено опасно. Трябва да е луд. В неговото положение.
— Вярно. Може би е грешка. Но той е такъв. Обеща да донесе една последна пратка, преди да избяга. Мисля, че се е върнал за нея.
— Някакво доказателство за тази удивителна проява на доверие?
— Предчувствие.
— Предчувствие — повтори ядно Едуардс. — Не можем да постигнем нищо с предчувствия.
— Колумб е постигнал. Имаш ли нещо против да говоря с шефа?
— Ще обжалваш пред Цезар, а? Добре. Но не мисля, че ще промениш нещо.
Но Маккрийди постигна своето. Сър Кристофър изслуша неговото предложение внимателно, след което запита:
— А ако се окаже лоялен към Москва, въпреки всичко?
— Ще го разбера незабавно.
— Могат да те заловят — изгледа го.
— Не мисля. Мистър Горбачов не изглежда настроен да започва дипломатическа война в момента.
