половина.
— Смятам да го пропусна — каза американецът.
— Само няколко минути ще ти отнема. Толкова много ли искам? Заради старите времена, Джо, в името на нашето приятелство!
Рот слезе от колата и пое надолу по тротоара, търсейки такси.
Но на следващия ден в два и половина той се появи пред жилищния блок. Маккрийди чакаше в колата, докато той влезе вътре, след което потегли, без да каже и дума. Приятелят му все още беше сърдит и подозрителен. Пътуването продължи по-малко от половин миля. Рот мислеше, че ще бъде отведен до неговото посолство — толкова близко стигнаха до Гросвийнър скуеър, — но Маккрийди спря малко преди това на Маунт стрийт.
На половината път надолу по Маунт стрийт се намира един от най-добрите рибни ресторанти в Лондон, ресторантът на Скот. Точно в три часа един издокаран в светлосив костюм мъж излезе оттам и спря точно до входната врата. Една черна лимузина на съветското посолство потегли надолу по улицата, за да го вземе.
— Два пъти ме пита дали имаме агент, работещ в централата на КГБ в Москва — започна Маккрийди тихо. — Аз отрекох. Всъщност не бях далеч от истината. Той не работи в Москва, той е тук, в Лондон. В момента го виждаш.
— Не вярвам на това, което виждам — прошепна Рот. — Та това е Николай Городов. Той е шеф на цялата проклета резидентура на КГБ в Лондон.
— Самият той. И работи за нас, правил го е цели четири години. Вие получавахте неговата информация под прикритието на други източници, но непроменена. Той твърди, че Орлов лъже.
— Докажи го — изхърка Рот. — Ти винаги караш Орлов да доказва своите твърдения. Сега ти го докажи. Докажи, че той наистина е ваш агент.
— Ако Городов се почеше по лявото ухо с дясната ръка преди да се качи в колата, значи е наш човек — каза Маккрийди.
Черната лимузина се изравни с портала на ресторанта. Городов не погледна нито веднъж към ягуара. Той просто вдигна дясната си ръка пред гърдите, леко подръпна долната част на лявото си ухо и влезе в колата, която потегли.
Рот се наведе напред и скри лице в ръцете си. Пое няколко пъти дълбоко въздух, след това вдигна лицето си.
— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ — промълви той. — Лично. Мога да отлетя обратно.
— Не съм съгласен — намръщи се Маккрийди. — Дадох на Городов моята дума, а преди десет минути ти ми даде твоята.
— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ. В противен случай жребият е хвърлен. Сега няма връщане обратно.
— Тогава отложи. Можеш да получиш друго доказателство или най-малкото основания да задържиш нещата. Искам да ти разкажа за „пепелника“.
Той разказа на Рот това, което Кийпсейк му бе разправил два дни по-рано на речното корабче.
— Попитай Орлов за името на Петия човек. Той го знае, но няма да ти го каже. Кийпсейк обаче ще го открие и ще ни го представи, когато избяга.
— Кога ще стане това?
— Скоро. Най-много след няколко седмици. В Москва вече се надигат подозрения. Примката се затяга.
— Една седмица — уточни Рот. — Бейли потегля за Залцбург и Виена след една седмица. Той не бива да стига до Виена. Директорът на Управлението мисли, че ще избяга в Унгария.
— Извикайте го обратно по неотложна работа. Извикайте го във Вашингтон. Ако се съгласи, това ще задържи още нещата. Ако откаже, ще се призная за победен.
Рот обмисли предложението.
— Ще опитам — кимна накрая. — Най-напред ще отида в Алкънбъри. Утре, когато се върна, в случай, че Орлов е отказал да назове името на Петия човек, ще изпратя съобщение на директора на ЦРУ, споменавайки просто, че британците са представили нови доказателства за вероятността Орлов да лъже и ще помоля за незабавното връщане на Бейли в Ленгли. Като проверка. Мисля, че директорът ще се съгласи поне на това. Това ще доведе до забавяне от няколко седмици.
— Достатъчно, стари приятелю — въздъхна Маккрийди. — Повече от достатъчно. Дотогава Кийпсейк ще е избягал и ние ще имаме възможност да уредим всичко с вашия директор. Имай ми доверие.
Рот пристигна в Алкънбъри малко след залез слънце. Намери Орлов в неговата стая. Руснакът лежеше на леглото, четеше и слушаше музика. Бе изчерпал Саймън и Гарфинкъл — Крол каза, че бодигардовете почти запомнили наизуст всяка дума от двадесетте топ хита — и бе преминал на Дъ Сийкърс. Той изключи Морнингтаун, когато Рот влезе и скочи от леглото с усмивка.
— Връщаме се обратно в Щатите? — попита. — Умирам от скука тук. Дори в ранчото беше по-добре, въпреки рисковете.
Бе напълнял от излежаването и от липсата на възможност за спортуване. Споменаването на ранчото беше шега. Известно време след бутафорния опит за убийство Рот поддържаше измамата, че то е било планирано от КГБ и че Москва е научила подробности за ранчото от Юрченко, който е бил разпитван там преди да избяга глупаво обратно при КГБ. След това обаче призна на Орлов, че всичко е било инсценирано от ЦРУ, за да изпитат реакциите на руснака. Орлов в началото се разсърди — „Кучи синове, мислех си, че ще умра!“ — бе извикал той, но по-късно започна да се шегува с инцидента.
— Скоро — каза Рот. — Скоро ще приключим с престоя тук.
Същата вечер той вечеря с Орлов и го попита дали знае за Паметната зала в Москва. Орлов кимна.
— Наистина съм я виждал. Всички млади офицери ги водят там. Да видят героите и да ги почетат.
Рот насочи разговора към портретите на Великолепната петорка. Дъвчейки с пълна уста парче месо, Орлов поклати глава.
— Четворка — каза той. — Само четири портрета. Бърджис, Филби, Маклийн и Блънт. Четири звезди.
— Но казват, че имало пета рамка, покрита само с черна хартия? — подсказа Рот.
Орлов дъвчеше много по-бавно.
— Да — съгласи се той, докато преглъщаше. — Рамка, но без портрет.
— Значи е имало пети човек?
— Очевидно.
Тонът на Рот не се промени, но той наблюдаваше Орлов над върха на вилицата.
— Но ти си бил майор в управлението за нелегални операции. Трябва да си виждал името в Черната книга.
Нещо проблесна в очите на Орлов.
— Никога не са ми показвали никаква Черна книга — отвърна той спокойно.
— Питър, кой е бил Петият човек? Кажи неговото име.
— Не знам, приятелю. Кълна ти се. — Той се ухили отново със своята широка и обичлива усмивка. — Искаш ли да ме провериш с детектора на лъжата за това?
Рот се усмихна в отговор, но си помисли:
На следващата сутрин пристигнаха чистачките. Те бяха местни жени от Хънтингтън, същите, които обслужваха останалата част на базата. Всяка от тях беше проверявана и имаше пропуск за охраняваната сграда. Рот закусваше, седнал срещу Орлов в столовата, опитвайки се да надвика шума от ротационната полировъчна машина, лъскаща коридора отвън. Постоянният шум на машината се усилваше и намаляваше, докато полировъчният диск обикаляше по коридора.
