Маккрийди погледна часовника си. Безсмислен жест. Той въобще не си правеше труда да пресмята оставащите мили до Педхоулас и скоростта, с която се движеха.
— Твърде късно — каза, — няма да можем да го стигнем.
— Горкият стар Том — рече Бил от задната седалка. Изненадващо за неговите подчинени, Сам Маккрийди изгуби контрол върху нервите си.
— Ако се провалим, ако тази лайняна пратка мине, Бог да е на помощ на купувачите в Хародс, на туристите в Хайд парк, на жените и децата в тая наша проклета страна — озъби се той грубо.
В колата владееше гробна тишина по целия оставащ път до Педхоулас.
Ключът за стаята на Рауз все още висеше на мястото си в рецепцията. Той си го взе сам — зад бюрото нямаше никой — и се качи горе. Ключалката на стаята не бе разбита; Махони бе използвал ключа и го бе върнал обратно. Но вратата бе оставена незаключена. Рауз си помисли, че прислужничката може все още да оправя леглото, ето защо влезе без никакви предпазни мерки.
Мъжът, скрит зад вратата, го тласна с всички сили напред, изваждайки го от равновесие. Вратата се затръшна обратно, а здравенякът застана там, препречвайки достъпа до нея. Фотографиите, направени от Дани от далечно разстояние, бяха изпратени до Никозия с помощта на куриер преди зазоряване, предадени по факса на Лондон и заснетите на тях лица идентифицирани. Здравенякът се казваше Тим О’Херлихи, убиец от Дерийската бригада, а мускулестият риж мъж до камината бе Иймън Кейн, изпълнител на присъди от името на ИРА в Западен Белфаст. Махони седеше на единствения стол в стаята близо до прозореца, чиито спуснати завеси прецеждаха ярката слънчева светлина.
Без да каже и дума, Кейн сграбчи залитналия англичанин и го притисна с лице към стената. Опитни пръсти претърсиха светкавично ризата и късите ръкави и двата крачола на панталоните. Ако Рауз бе взел предложения му от Маккрийди радиопредавател, щеше да бъде открит и да сложи край на играта още на това място.
В стаята цареше безпорядък, всички чекмеджета бяха отворени и изпразнени, а съдържанието на гардероба разхвърляно наоколо. За утеха на Рауз той не носеше нищо, което един писател, извършващ проучване, не би носил — бележници, схематично изложение на сюжета, туристически карти, брошури, портативна пишеща машина, дрехи и тоалетни принадлежности. Паспортът му се намираше в задния джоб на панталона. Кейн го измъкна и го подхвърли на Махони. Махони го прелисти набързо, но в него не видя нищо повече от това, което вече знаеше.
— Е, приятелю от САС, може би сега ще ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук.
По лицето му играеше обичайната чаровна усмивка, но очите му не гледаха весело.
— Не знам за какво говорите — изрече Рауз с глас, пълен с възмущение.
Кейн замахна с юмрук и улучи Рауз в слънчевия възел. Можеше да го избегне, но О’Херлихи стоеше зад него, а Кейн от едната му страна. Шансовете му бяха незначителни, дори ако го нямаше Махони. Рауз изпъшка и се преви, като се подпря на стената, едва поемайки си дъх.
— Не знаеш? Не знаеш? — Махони не помръдна от стола. — Е, добре, обикновено използвам други средства за обяснение вместо думи, но за теб, приятелю от САС, ще направя изключение. Един от моите приятели в Хамбург установи твоята самоличност преди няколко седмици. Том Рауз, бивш капитан от Специалния полк на Военновъздушните сили — добре известен на ирландския народ клуб от ентусиасти — който обикаля и задава забавни въпроси. Неочаквано се появява в Кипър, точно когато аз и моите приятели се опитваме да прекараме спокойно почивката си. И така, още веднъж, какво правиш тук?
— Виж — започна Рауз. — О’кей, аз бях в полка. Но напуснах. Не можех повече да понасям работата там. Изобличих всичките кучи синове в него. Преди три години. Аз съм вън от играта. Британските служби дори не биха се изпикали върху мен, ако ми пламне главата. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Детективски романи. Това е.
Махони кимна на О’Херлихи. Юмрукът отзад го улучи в бъбреците. Той изкрещя и се свлече на колене. Въпреки неравенството, Рауз би могъл да отвърне на ударите и да свърши поне с единия от тях, а може би и с двамата, преди той самият да издъхне. Вместо това той преглъщаше болката, рухнал на колене. Въпреки арогантността на Махони, подозираше, че шефът на терористите е объркан. Трябва да бе забелязал разговора между Рауз и Хаким Ал-Мансур на терасата предната вечер, преди да потеглят с колата. Рауз се бе върнал след продължилия цяла вечер разпит. А Махони очакваше да получи твърде голям подарък от Ал-Мансур. Не, човекът на ИРА нямаше намерение да го убива — все още. Той просто се забавляваше.
— Лъжеш ме, приятелю от САС, а на мен това не ми харесва. Чувал съм и друг път тази просто-си- върша-моето-проучване история. Виждаш ли, ние ирландците сме литературно много добре образовани хора. А някои от въпросите, които си задавал, въобще не са литературни. В такъв случай какво правиш тук?
— Трилъри — изхриптя Рауз. — Трилърите в днешно време трябва да са акуратно написани. Не можеш да минеш с неясни обобщения. Погледнете Льо Каре, Кланси — Мислиш, че те не проучват и най-дребния детайл? Това е единственият начин в днешни времена…
— Нима? И онзи известен джентълмен от другата страна на морето, с когото вчера говори, сигурно е един от твоите съавтори.
— Това е наша работа. По-добре питай него.
— О, попитах го, приятелю от САС. Тази сутрин, по телефона. Той ме помоли да не те изпускам от очи. Ако зависеше от мен, щях да накарам момчетата да те хвърлят от най-високата планина. Но моят приятел ме моли само да не те изпускам от поглед. Което ще правя ден и нощ, докато не напуснеш. Но това бе всичко, което той ме помоли. А сега, само между нас, ето ти малко сгрявка заради старите времена.
Кейн и О’Херлихи се нахвърлиха върху него. Махони гледаше. Когато краката на Рауз омекнаха, той се свлече на пода, превивайки се на две, опитвайки се да защити долната част на корема и гениталиите. Намираше се твърде ниско, за да го налагат с юмруци, ето защо го заритаха с крака. Той извиваше главата си, за да избегне сътресението на мозъка, усещайки как върховете на обувките се впиват с тъп звук в гърба, рамената, гърдите и ребрата, задушавайки се от болката, докато мракът не се смили над него след един удар с ритник в задната част на главата.
Дойде в съзнание подобно на хората, които претърпяват автопроизшествие; най-напред осъзнавайки предпазливо, че не е мъртъв и чак после усещайки болката. Под ризата и панталона тялото му пламтеше от натъртвания.
Лежеше по лице и известно време разглеждаше шарките по килима. След това се обърна по гръб: грешка. Прокара ръка по лицето си. Една подутина под лявото око, иначе горе-долу същото лице, което бе бръснал от години. Опита се да седне и потрепери от болка. Една ръка го прегърна зад раменете и облекчи усилията му да застане в седнало положение.
— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита тя. Моника Браун бе коленичила до него, обхванала раменете му с едната си ръка. Хладните пръсти на дясната й ръка докоснаха подутината под окото му.
— Минавах по коридора и видях вратата открехната…
Доста голямо съвпадение, рече си той, но след това пропъди тази мисъл.
— Трябва да съм загубил съзнание и да съм се ударил, когато съм паднал — продължи.
— Кога стана това — преди или след като претършува стаята?
Той се огледа наоколо. Бе забравил за обърнатите чекмеджета и разхвърляните дрехи. Тя разкопча ризата му отпред.
— Господи, доста здраво си паднал — това бе всичко, което каза. После му помогна да се изправи и го заведе до леглото. Бутна го внимателно назад, повдигна краката му и ги намести на дюшека.
— Недей да мърдаш оттук — разпореди тя ненужно. — Имам малко мехлем за разтриване в моята стая.
Върна се след няколко минути, затвори вратата след себе си и обърна ключа. Разкопча памучната му риза и я издърпа от раменете, цъкайки при вида на синините, които украсяваха торса и ребрата му.
Почувства се безпомощен, но тя изглежда знаеше какво върши. Корковата тапа на едно малко шишенце бе отпушена и пръстите й се заеха внимателно да разтриват мехлема по натъртените места. Започна да го смъди. Изохка.
— Ще ти се отрази добре, ще смъкне подутините, ще помогне да се разнесат кръвоизливите. Обърни се обратно.
