Либиецът махна умолително с ръка.
— Приемете го като подарък от Народната Джамахирия, мистър Рауз.
— Много съм ви благодарен. Сигурен съм, че това ще споделят и моите шефове.
— Съмнявам се, защото вие бихте бил глупак, ако някога им кажете. А вие не сте глупак. Наемник, може би, но не и глупак. Така че, след като сега ще направите комисионна не от сто хиляди долара, а от половин милион, може би ще я разделите с мене? Да кажем поравно?
— Които ще влязат във фонда за борбата, нали така?
— Разбира се.
По-скоро капитал за неговото оттегляне, помисли си Рауз.
— Мистър Азис, сър, имате моята дума. Когато взема парите от клиентите, половината ще дойдат при вас.
— Надявам се — промърмори Ал-Мансур. Този път спечели и една купчина чипове бе избутана към него. Въпреки своята изисканост, той се зарадва. — Ръката ми е много дълга.
— Имайте ми доверие — каза Рауз.
— Това вече, скъпи приятелю, би било обидно… в нашата професия.
— Нужна ми е информация относно пратката. Откъде ще я взема. Кога.
— Ще научите. Скоро. Вие помолихте за пристанище в Европа. Мисля, че това може да се уреди. Върнете се в „Аполония“ и аз ще се свържа с вас много скоро.
Той се изправи и подаде на Рауз оставащите му чипове.
— Не напускайте казиното в следващите петнадесет минути — нареди. — Ето, забавлявайте се.
Рауз изчака петнадесет минути, след това осребри чиповете. Предпочиташе да купи на Ники нещо хубаво.
Напусна казиното и се отправи към колата. Заради тесните улички на стария град, възможността да се паркира някъде наблизо би дошла като награда дори в късните часове на нощта. Колата му се намираше две улици по-нататък. Той не забеляза Дани и Бил, които се криеха във входовете по неговия път. Когато доближи колата, един мъж в дрехи от син док метеше боклука от канавката с метла с дълга дръжка.
— Kili spera5 — изграчи старият уличен метач.
— Kili spera — отвърна Рауз. Той се спря за малко. Старецът бе един от онези, окончателно победени от живота, които вършеха черната работа навсякъде по света. Спомни си за парите на Ал-Мансур, извади една банкнота с голяма стойност и я пъхна в горния джоб на стареца.
— Скъпи мой Том — изгледа го отблизо уличният метач, — винаги съм знаел, че имаш добро сърце.
— Какво, по дяволите, правиш тук, Маккрийди?
— Просто продължавай да се мотаеш с ключовете за колата и ми разкажи какво се случи — нареди Маккрийди, като остави настрана метлата.
Рауз му разказа.
— Добре — рече Маккрийди. — Изглежда ще бъде кораб. Това вероятно означава, че ще добавят твоята малка пратка към много по-голямата, предназначена за ИРА. Да се надяваме, че ще е така. Ако изпратят твоята отделно по друг маршрут с друг контейнер, ще сме пак там, откъдето започнахме. Оставени с единствената надежда за Махони. Тъй като твоят товар е колкото за един туристически фургон, те могат да го натъпчат заедно с другия. Някаква идея за пристанището?
— Не, просто в Европа.
— Върни се в хотела и прави това, което е казал човекът — заповяда Маккрийди.
Рауз потегли. Дани тръгна подир него с мотоциклет, за да бъдат сигурни, че никой друг не го следва. Десет минути по-късно Маркс пристигна с колата и Бил, за да вземе Маккрийди. По обратния път той седна на задната седалка и се замисли.
Корабът, ако бъдеше кораб, нямаше да плава под либийски флаг. Твърде очевидно би било. Може би нает товарен кораб с капитан и екипаж, които не задават въпроси. Имаше голям брой такива, които плаваха по Източното Средиземноморие, а кипърският флаг бе за предпочитане.
Ако го наемеха от този район, той трябваше да отплава до някое либийско пристанище, за да натовари оръжията, които щяха вероятно да бъдат скрити под напълно редовен товар, като опаковани в кашони маслини или фурми. Групата от ИРА сигурно щеше да отпътува с кораба. Когато напуснат хотела, щеше да е жизненоважно да ги проследят до товарния док, за да узнаят името на кораба.
Планът по-нататък предвиждаше да се проследи плавателният съд с подводница, движеща се на дълбочина един перископ. Подводницата се намираше в очакване във водите около Малта. Самолет Нимрод на Кралските военновъздушни сили, излетял от Британската военна база край Акротири в Кипър, щеше да насочва подводницата до товарния кораб, след което щеше да изчезне.
Подводницата щеше да свърши останалата работа, докато плавателни съдове на Кралските военноморски сили не пресекат пътя на кораба в Ламанша.
Трябваше му името на кораба или поне пристанището, към което щяха да го насочат. Веднъж получил името на пристанището, той можеше да накара своите приятели от разузнавателната служба на Лойд да открият кои кораби са резервирали място и за кои дати. Това щеше да стесни избора. Не би се нуждаел повече от Махони, ако либийците кажеха това на Рауз.
Съобщението за Рауз пристигна двадесет и четири часа по-късно по телефона. Гласът не бе на Ал- Мансур. По-късно инженерите на Маккрийди проследиха източника до Либийското народно бюро в Никозия.
— Върнете се у дома, мистър Рауз. Много скоро с вас ще се осъществи контакт. Вашите маслини ще пристигнат на кораб в европейско пристанище. Ще се свържат с вас лично за подробностите по пристигането на пратката и нейното вземане.
Маккрийди разглеждаше листа с подслушания разговор в своята хотелска стая. Дали Ал-Мансур не е заподозрял нещо? Дали не е разбрал истината, но е решил и той от своя страна да блъфира? Ако подозираше кои са истинските господари на Рауз, той щеше да знае, че Махони и неговата група се намират също под наблюдение. И така, връщайки Рауз обратно в Англия, той може би целеше да се снеме наблюдението от Махони. Възможно е.
В случай че това бе не само вероятност, а истината, Маккрийди реши да играе и на двата фронта. Щеше да се раздели с Рауз, изпращайки го в Лондон, но филерите щяха да останат с Махони.
Рауз реши да съобщи новината на Моника сутринта. Той се бе върнал в хотела от Пафос преди нея. Тя пристигна от Лимасол в три сутринта, ободрена и възбудена. Нейните жребци се намирали в отлично състояние, прибрани в конюшня вън от Лимасол, разправяше му тя, докато се събличаше. Нуждаеше се единствено от приключване на формалностите по превоза, за да потегли с тях към Англия.
Рауз се събуди рано, но тя го бе изпреварила. Той погледна към празното място в леглото, след това тръгна по коридора, за да провери в нейната стая. Предадоха му съобщението от рецепцията — кратка бележка, пъхната в един плик с името на хотела.
Скъпи Том, всичко бе прекрасно, но свърши. Аз потеглям обратно при моя съпруг, при моя живот и моите коне. Мисли за мен с добри чувства, така, както и аз ще мисля за теб. Моника.
Той въздъхна. На два пъти през главата му бе минала набързо мисълта, че тя е нещо по-различно от това, за което се представяше. Четейки нейната бележка, разбра, че е бил прав от самото начало — тя бе просто една обикновена жена. Той също имаше своя живот със своя провинциален дом и своята писателска кариера. И своята Ники. Изведнъж му се прииска ужасно силно да види Ники.
Карайки обратно към летището на Никозия, той предполагаше, че двамата сержанти се намират някъде зад него. Те наистина го следваха. Маккрийди не беше с тях. Използвайки шефа на СИС в Никозия, той се бе осведомил за полета на самолет от Кралските военновъздушни сили в посока Лайнъм, Уилтшайр, който щеше да пристигне преди полета на Бритиш Еъруейз, и вече се намираше на борда му.
Малко преди обяд Рауз хвърли един поглед от самолетния люк и видя зелените масиви на Троодоските планини да се отдалечават назад под крилото. Той си помисли за Моника и за Махони, все още подпиращ бара, и за Ал-Мансур и бе щастлив, че се връща у дома. Поне зелените полета на Глоусестершайр щяха да бъдат много по-сигурно място от водовъртежа на Леванта.
