си.
— Сега всичко е наред, Пола.
— Преследваха ни… Имаха пушки.
— Ние също сме въоръжени. Тук сме Марлър, Бътлър, Нийлд и аз.
— Трябва веднага да потърсим Карин.
— Съвсем тъмно е.
— Трябва да я потърсим — настоя тя и се освободи от прегръдката му. — Видях в каква посока се движеше и познавам мястото. Дай ми фенерчето. Моля те, Боб.
Излязоха от горичката, където ги посрещнаха останалите. Пола насочи прожектора към земята и тръгна малко сковано, но учудващо бързо напред през блатото към пристана на яхтклуба. Яхтите бяха добре привързани и покрити с брезент за зимата.
Пола усещаше болка във всички крайници, но упорито продължаваше да върви, като пристъпваше по туфите с трева и прескачаше локвите неподвижна вода между тях. Тялото й постепенно се отпускаше. Другите я следваха, като сами осветяваха пътя си. Пола успя да се изкатери по оградата на насипа и скочи от другата страна. Изгаси фенерчето и застана неподвижна на пътеката, следваща ръба на дигата. Очите й бързо свикнаха с мрака, а чувството й за ориентация беше отлично. Намираше се близо до лодката, към която Карин бе тичала, преди Пола да чуе онзи кошмарен писък.
Отново включи фенерчето и бързо тръгна по пътеката. Всяка стъпка беше усилие след дългото бдение на дървото, но решимостта й я водеше напред, а Нюмън я следваше по петите. Насипът беше висок и вятърът свободно вилнееше над пътеката. Мачтите на закотвените яхти силно се люлееха напред-назад. Пола спря и насочи светлината към една малка лодка, привързана на брега.
— Какво има? — попита Нюмън, надвиквайки вятъра.
— Погледни. Тя тичаше към тази лодка. Празна е.
— Чула си писък — тихо й напомни той. — Не искам да предполагам най-лошото, но мисля, че ще е най-добре да претърсим мястото на дневна светлина.
— Слизам долу — отвърна упорито тя и се спусна към обраслия с трева бряг на реката, преди Нюмън да успее да я задържи. Той погледна назад. Марлър беше приклекнал над пътеката с готовата за стрелба „Армалайт“ и внимателно оглеждаше цялата местност. На достатъчно голямо разстояние един от друг бяха застанали Бътлър и Нийлд, също приклекнали.
„Не могат да ни изненадат в гръб“ — помисли си Нюмън и се спусна след Пола.
— Нищо не разбирам — каза тя сякаш на себе си. Оглеждаше празната лодка на светлината на фенерчето. Нюмън застана до нея и проучи брега наоколо. На няколко метра от тях малко поточе се вливаше в реката.
— Върви при Хари и Пийт — каза мрачно той. — Кажи на Марлър да дойде тук.
— Каквото и да е, аз трябва да го видя. Достатъчно голяма съм. Е, казвай!
Нюмън угаси фенерчето и го пъхна в джоба на якето си. Сви ръце около устата си и извика на Марлър:
— Остави Хари и Пийт по местата им. Ти бързо слез при нас.
— За Бога, кажи ми…
Пола сграбчи ръкава му, но той не й обърна внимание, докато Марлър не се приближи. Марлър както винаги беше спокоен и уверен.
— Нещо е изскочило? Мога ли да си позволя да попитам какво?
— Ела с мен. Ти стой тук, Пола.
Включи фенерчето си и тръгна бавно покрай блатото към поточето. Марлър го следваше отблизо, а Пола крачеше след него. Нюмън спря, погледна я, поклати глава с примирение и отново насочи лъча светлина.
На самия бряг на поточето се виждаха останките от гребна лодка. Беше почти изгнила и полузаровена в зеленикавата тиня. Здрави бяха само ребрата й и напомняха на скелета на някакво праисторическо животно. Някой съвсем скоро беше накъсал тръстика и я беше хвърлил върху останките. Нюмън задържа лъча неподвижен. Пола конвулсивно си пое въздух, но се овладя. До най-близкото ребро се подаваха чифт спортни обувки с насочени нагоре върхове. Нюмън знаеше, че в обувките има чифт крака.
Марлър му подаде пушката си и пристъпи напред. С ръце разчисти тръстиките. Лъчът освети глава с гъста черна коса и бяло, втренчено нагоре, лице на петна с език, подаващ се от полуотворената уста. Марлър продължи да изхвърля тръстиката и под нея се показа тялото, облечено в тъмносиньо яке. В този момент равновесието на лодката се наруши и трупът зловещо политна напред. Тялото се претърколи като живо и спря по гръб, проснато върху мокрите тръстики. Пола преглътна писъка си. Марлър се наведе над фигурата на момичето.
— Това е Карин — прошепна Пола. — Мъртва е, нали?
— Опасявам се, че е така — тихо отвърна Марлър. После промърмори на себе си: — По-мъртва не може да бъде.
— Как е… — започна Пола.
— Удушена е — отговори Марлър.
Фенерчето освети изранената и охлузена кожа на шията й. Изплезеният език покриваше долната й устна. Нюмън прегърна Пола и я избута обратно нагоре към пътеката.
— Ще се върнем при колата. Трябва да се обадя по телефона на полицията.
— Забрави, че имам радиотелефон. — Пола го извади изпод якето си и го подаде на Нюмън. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед надолу, където Марлър чистеше дрехите си, разбрал, че не може да направи нищо повече.
— Добре, ще се обадя оттук — каза Нюмън и пое телефона.
— Знаеш ли номера?
— Да. На идване го проверих в указателя. Ти беше споменала за писъка, който си чула, в обаждането си в Парк Кресънт. Предположих, че може да се е случило нещо подобно.
Изтегли антената и натисна бутоните. След близо минута сержантът вдигна слушалката.
— Искам да съобщя за извършено убийство. Мястото е…
Първа част
Пола: Кошмарът
1.
— Струва ми се, че в Германия са изправени пред критична ситуация — каза Туийд, за да разсее мислите си от притесненията за Пола. Крачеше из кабинета на първия етаж на щаба в Парк Кресънт. Заместник-директорът на Тайната разузнавателна служба беше среден на ръст и добре сложен, а възрастта му трудно можеше да се определи. С дебелите си рогови рамки на очилата оставаше незабележим сред минувачите из улиците — качество, което често му бе помагало в работата. Другият човек в стаята беше неговата предана секретарка Моника. Жена на средна възраст с прибрана на кок сива коса, тя седеше зад бюрото си, докато шефът й говореше. Туийд погледна часовника — беше точно десет.
— Слава богу, че Пола е в безопасност. Съобщението от Нюмън беше кратко, а ако тя е ранена, той ще го крие от мен до момента, в който дойдат тук. Чудя се, какво ли се е случило в Сафък.
— Ще разберете, когато се върне и ви каже. Защо употребихте думата „критична“ за ситуацията в Германия?
— Заради обаждането на инспектор Кулман от германската криминална полиция. Настоява до три дни да се срещнем в Люксембург. Държи да запазя това в пълна тайна. Защо в Люксембург? Бих могъл да отлетя за щаба му във Висбаден.
— За съжаление и това ще разберете, когато се видите.
— Какво ли се е случило в Сафък? — повтори Туийд. — Пола отиде там, защото знаеше, че разследвам тревожните слухове от Франция. Карин Роузуотър й казала, че е попаднала на следа, свързана с растящия хаос в републиката. Каква връзка би могла да съществува между Франция и Сафък?
— Ами ако е между Франция, Сафък и срещата ви с Кулман?
— Това е вече в сферата на фантазията.
