Сега се чудеше дали не трябваше още сутринта да събере багажа си, да напусне пансиона и да се премести в друга част на големия град. На това го бяха учили и в Тайната служба.
Абсолютно никога не поемай излишен риск на враждебна територия. При поява на опасност незабавно действай за отстраняването й…
Не беше ли станало прекалено късно? Като продължаваше бързо да подсушава чашите, отново огледа претъпканото помещение. И дали беше постъпил правилно, когато се бе доверил на Изабел и я бе помолил да изпрати съобщение, ако с него се случи нещо? „Ако изведнъж изчезна и не ти се обадя.“
Влязоха двама лейтенанти от армията, дойдоха направо на бара и си поръчаха. Сервира им, те платиха, отпиха от чашите си и продължиха да разговарят.
— Скоро ще бъдем в Париж, Антон. Казват, че жените там са нещо страшно!
— Париж? За отпуск ли говориш? Там нямаме друга работа.
— Значи не знаеш? Е, назначен съм в един специален отряд. Но по-добре забрави какво ти казах.
Офицерът се обърна и изгледа Кари. Барманът бършеше плота с чиста кърпа.
— Не съм те виждал преди — каза лейтенантът.
— Нова работа — отвърна спокойно Кари. — Приятелката ми смени жилището си и аз се преместих, за да съм близо до нея.
— Бас държа, че ще си много близо до нея тази нощ.
Офицерът се усмихна похотливо, довърши питието си и излезе с колегата си.
„Това споменаване на Париж е интересно — помисли си Кари. — Ще го включа в следващия си доклад.“
Замръзна на мястото си, когато видя Изабел да си пробива път през, тълпата с широка усмивка на плътните червени устни. Един дебелак на бара се оригна и Кари се насили да скрие отвращението си. Смесената миризма на чесън и мастика го блъсна в стомаха. Беше забравил френските миризми през годините, прекарани в Англия. Изабел седна на едно високо столче и той й наля чаша перно.
— Скоро ли ще се освободиш? — попита нетърпеливо тя. — Знам един малък ресторант с разкошна храна.
— Плати си пиенето, шефът ни гледа. После ще ти върна парите.
— Не е необходимо. Ще платиш вечерята. Заповядай.
В другия край на тезгяха главният барман, нисък и дебел мъж с мазна коса, дълги мустаци и корем, който силно издуваше престилката, видя парите и кимна с одобрение. В неговия бар персоналът не черпеше дори гаджетата си.
— След няколко минути ще тръгнем — Кари продължаваше механично да търка тезгяха.
Шумът в залата изведнъж стихна и той погледна към вратата. Всички следяха с поглед двама току-що влезли мъже. Бяха облечени в еднакви сиви тренчкоти с широки ревери, носеха меки шапки, спуснати ниско над челата, и тъмни очила.
„Тъмни очила посред зима, и то през нощта?“ — Страх обзе Кари, когато двамата си запробиваха път през тълпата. Вървяха към него.
— Вземи си чашата и се дръпни от бара, Изабел — нареди й той. — Не питай нищо, просто се махни.
Тя се подчини, без да задава въпроси. Беше се скрила в тълпата, когато мъжете се изправиха срещу Кари. Безмълвни, посетителите наблюдаваха гърбовете им. По-високият от двамата извади карта.
— Дирекция за надзор на териториите. Вие ли сте Анри Бел? Кари изтръпна. Това бяха Френските секретни служби. Бяха научили и името от новите му документи, изработени в лабораториите в Парк Кресънт. Първият му инстинкт беше да извади портфейла си и да докаже самоличността си, но реши, че това ще е грешка. Продължи да чисти бара и отвърна.
— Да, с какво мога да ви бъда полезен?
— Идваш с нас за разпит. Вземи си палтото.
— Отзад е. Ще отида да го прибера.
— Ще останеш на мястото си — просъска по-високият и погледна главния барман, който се бе приближил. — Донесете палтото му, той тръгва с нас.
— Какво се е случило? — попита Кари.
— Ти си това, което се е случило.
Кари облече палтото, което шефът му беше хвърлил на тезгяха, и тръгна към изхода, придружен от двамата агенти. Не погледна нито веднъж към Изабел. Когато наближиха вратата, той заби лакътя си в стомаха на мъжа от лявата му страна, разблъска тълпата и изхвърча на улицата. Един крак прегради пътя му, Кари се препъна и се просна по очи на плочките. Докато се опитваше да си поеме въздух, кракът притисна гърба му.
— Глупаво беше! — Високият току-що бе излязъл от заведението. Кари вдигна поглед и видя още двама мъже, облечени като първите. Бяха чакали отвън. Вдигнаха го от земята, завлякоха го до един паркиран ситроен и го сложиха на задната седалка. От двете му страни седна по един от агентите и колата потегли. Скоро стигнаха гарата „Сен Жан“ и ситроенът зави по улица, водеща надолу към подземните паркинги.
През целия път от бара Изабел ги беше следвала със своя мотопед. По тъмните и празни улици беше трудно да изпусне от погледа си колата. Учуди се, когато ситроенът сви към паркинга на гарата. Къде водеха Анри? С влак ли щяха да пътуват? И защо пък с влак? Паркира до стената на гарата, заключи с верига мотопеда и вдигна яката на якето си, за да се предпази от ледения вятър.
Когато колата се спусна към паркинга, Анри стисна зъби, за да овладее обзелия го страх. Имаше чувството, че влизат в някаква слабо осветена пещера. В този час нямаше никакви пътници. Високият потрети въпроса си:
— С кого се свързваше чрез предавателя, който намерихме в апартамента ти?
— Радиолюбител съм. Свързвам се с хора от целия свят.
— Лъжеш. Питам те за последен път.
— Как влязохте в жилището ми?
— Има едни ключове, които се наричат „шпионски“ или „детектив“. Сигурен съм, че ги знаеш. Пристигнахме, между другото. Слизай!
Ситроенът беше паркирал близо до входа за залата с билетните каси. Зад него зловещ мрак размиваше очертанията на пещерата. Кари излезе след по-ниския. Другият остана в колата, извадил автоматичен пистолет.
— Разкарай го, Луи. Той няма да проговори.
— Можеш да си ходиш — каза Луи. — Изходът е натам. Махай се, преди да сме променили решението си.
Кари тръгна, тъмнината го погълна, но изведнъж спря, когато нещо до него се раздвижи, една сянка размърда мрака около себе си. Ръцете й сграбчиха шията му. Опита се да ритне нападателя в слабините, но се подхлъзна и падна. Силуетът притисна с коляно гърдите му, а палците на ръцете му професионално обхванаха гърлото на Кари. Опита се да изкрещи, но безпощадният натиск превърна звука в тихо клокочене. Започна да губи съзнание. Опитваше се отчаяно да си поеме въздух, напразно стоварваше свитите си юмруци върху нападателя. Дори когато тялото на Кари се отпусна съвсем, удушвачът продължаваше да стиска гърлото му. След около минута той го пусна, изправи се и изчезна в тъмнината.
Луи освети трупа. Наведе се, за да провери пулса му, а после се върна при колата и седна отзад.
— Няма пулс — каза той на високия мъж.
— Калмар, който и да е той, свърши още една добра работа. За една хубава сумичка, предполагам. А ние какво ще получим? Потупване по гърба. — Обърна се към шофьора: — Обратно към щаба.
Изабел, плътно прилепена към стената до улицата, изчака тръгването на ситроена. Беше видяла Анри да излиза от колата — лампичката в купето го бе осветила за миг, когато се отвори задната врата.
Предпазливо тръгна надолу, спря, ослуша се. Тишината я плашеше. Извади малкото фенерче, което майка й настояваше да носи винаги, включи го и се спусна до края на стръмната улица. Насочи напред светлината и навлезе в мрака.
Почти се спъна в проснатото тяло и тихо извика, когато наведе фенерчето. Анри лежеше по гръб, а езикът му грозно се подаваше от отпуснатата му уста. Шията му беше цялата в синини.
С усилие коленичи до него и потърси пулса на китката му. Но вече знаеше, че е мъртъв. Онемяла от
