— Не всичко знаете за мен, нали? Това бяха показанията ми.
— А тези загадъчни маскирани мъже с пушките… — в гласа му имаше сарказъм и той изчака, като се надяваше Пола да се хване на въдицата. Тя не отговори нищо и Букенън продължи: — Кои може да са били? Защо ще искат да ви убият? Когато ви преследваха по обратния път към Олдбърг, защо веднага не се насочихте към брега?
Уордън се усмихна. Тази тактика беше типична за Букенън. Без предупреждение построяваше стена от въпроси и с нея притискаше разпитвания. Много свидетели не бяха издържали натиска.
— Дадох ви показанията си — повтори Пола. — Не ви отговорих само на един от трите въпроса. Но ще ви угодя. Няма да се сърдите, ако се повтарям, нали?
— Ни най-малко.
— Нямам представа кои могат да бъдат убийците. Не зная защо ни преследваха. Що се отнася до третия ви въпрос, ако познавахте тази част на крайбрежието, щяхте да знаете, че местността на юг от Дънуич е едно от най-пустите места на света. Трябваше да стигнем до паркираната кола, за да избягаме.
— А трите лодки на преследвачите ви кога се появиха, след като се бяхте гмурнали ли?
— Прочетете показанията ми.
— Съпругът на Карин, капитан Виктор Роузуотър, служи в една база на НАТО в Южна Германия. Някой трябва да му каже какво се е случило.
— Вече го направих. Не беше приятно задължение.
— Не споменахте за това в показанията си.
— Прибавете го сега.
— Как реагира той?
През цялото време Пола се бе страхувала от неочакван въпрос и ето, че сега Букенън го зададе. Не бяха помислили за това по време на дългия разговор с Туийд. Тя се поколеба за секунда, оправи с ръка едно плисе на полата си.
— Не ми повярва. Мисля, че дори и сега не може да възприеме какво се е случило.
Букенън приглади назад кафявата си късо подстригана коса. Уордън познаваше жеста — инспекторът не бе получил отговора, който чакаше. Букенън изведнъж погледна през рамото си към Нюмън.
— Имате ли какво да добавите към последната част от разказа на мис Грей? Вие сте били там в най- важния момент. Имам и още въпроси към вас, след като ми разкажете какво знаете по случая.
— Нямам какво да добавя, Пола разказа съвсем ясно всичко. Следващият въпрос?
— Времето не съвпада. Когато се обадихте в Ипсуич, аз бях в полицейското управление. Замествах болен колега и карах дежурството му. Разговаряхте с мен…
— Странно, не познах гласа ви — прекъсна го Нюмън, за да спечели време.
— Вероятно защото съм говорел с официалния си глас. Аз обаче ви познах. Вие се обадихте точно в осем и двадесет. Според разказа на мис Грей по това време все още сте били в блатата. Откъде знаехте телефонния номер на полицията?
— Когато тръгнахме с колата да търсим Пола, минахме покрай телефонна кабина. Спрях, слязох и погледнах в указателя.
— Защо?
Въпросът изплющя като камшик. Нюмън се усмихна, запали цигара и издуха дима на малки синкави колелца.
— Това можете да разберете, след като прочетете показанията на Пола. Нали сте детектив? Би трябвало да се сещате защо проверих номера. Когато Пола се обади, тя каза, че е чула Карин да вика. Предположих най-лошото и реших, че може да имаме нужда от полицията.
— Ясно — той изведнъж се обърна към Пола. — Носехте ли оръжие?
— Не — излъга тя.
— А вие, Нюмън? И другите с вас? — Букенън отново се бе обърнал в стола си. Погледът му мина през Марлър и се спря върху Нюмън.
— Всички бяхме въоръжени. Няма нужда да обяснявам защо, нали?
— Какво беше оръжието ви? — Букенън питаше Марлър, който седеше неподвижен като статуя.
Марлър изтръска пепелта от цигарата си и погледна учудено инспектора.
— Не че има значение, но щом питате — носех любимата си карабина „Армалайт“.
Чинийката и чашката на коляното на Букенън леко потракнаха. Заинтригуван, Уордън се наведе напред. За пръв път виждаше шефа си смутен. Букенън бързо се стегна и кимна в отговор, преди да проговори:
— Точно с това оръжие ли излизате? Струва ми се странно.
— Наистина ли? — тонът на Марлър беше насмешлив. — Аз бих казал, че е логично, след като разбрахме, че мъжете, които преследват Пола, са въоръжени. А аз стрелям добре.
Букенън остави кафето си на масата. Стана и се обърна към Пола:
— Ще препишем на чисто показанията ви и се надявам да бъдете така добра да минете през Скотланд Ярд и да ги подпишете.
— Донесете ги тук — тихо се обади Туийд. — Вчера се появи нещо неотложно. Пола ще бъде доста заета.
— Както желаете — Букенън тръгна към вратата, която Уордън вече държеше отворена. Обърна се още веднъж, преди да излезе. — Благодаря на всички ви за съдействието. И особено на вас, Туийд.
Не проговори, докато не седна зад волана на волвото, паркирано пред входната врата. Затягаше колана си, когато Уордън го попита:
— Какво мислите, шефе?
— Пола Грей лъжеше.
— Наистина ли? Аз не останах с това впечатление.
— Тя просто не казваше всичко. Разказът й носеше белезите на нещо дълго репетирано. Вероятно с Туийд. Скриха много неща. Забеляза ли колко малко говори Нюмън? Каза само, че е съгласен с версията на Пола. А той съвсем не е мълчаливец.
— Този Марлър ми се стори доста нагъл.
— О, това беше хитра тактика. Начин да накараш другия да престане с въпросите си.
— И го оставихте да прави, каквото си иска? Това не е в стила ви.
— Просто беше ясно, че на този етап не можем да измъкнем нищо повече от тях. Ще ги оставим известно време на спокойствие, нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.
— Какво мислите за онези тайнствени мъже с маски на лицата? Според мен това са пълни глупости.
— Виж, тук може би грешиш! Звучи прекалено невероятно, за да не се е случило. Мисля, че сме попаднали на нещо голямо. Сега отиваме в Скотланд Ярд, ти ще вземеш колата си и ще се върнем до Сафък. Поотделно ще претърсим района, ще задаваме въпроси, предимно свързани с подводните проучвания. И за двама ни ще има достатъчно работа. Районът е доста голям…
— Е, добре мина — каза Нюмън, след като посетителите им си отидоха.
— Така ли мислиш? — попита Туийд. — Не успяхме да заблудим Букенън. Той ще се върне. Но успяхме да спечелим време, за да стигнем до дъното на цялата история — тук и във Франция. Къде беше вчера, Боб?
— С Марлър отидохме в Олдбърг. Полицията беше отцепила с кордон мястото на убийството и не приближихме до блатата. Интересното е, че някой финансира нови подводни проучвания на потъналия град. Някога чували ли сте за лорд Доулиш?
— Да. Милионер с оръжейни заводи в Шотландия, в Тетфорд, Белгия и в Анси във Франция — отвърна Туийд. — Първоначално натрупва състояние от сделки с недвижими имоти през осемдесетте. Твърд и безскрупулен човек. Това е.
— Мисля, че трябва да се опитвам да взема интервю от него — каза Нюмън.
— Аз бих се справила по-добре — намеси се Пола. — Чувала съм, че много си пада по жените.
— За каква ще се представиш?
— Познавам издателите на едно списание за жени. Ще отида като репортер, който трябва да напише статия за него.
— Оставете това засега — посъветва ги Туийд. — Аз ще реша кой да отиде, след като се върна от Женева — Пола, ти ще дойдеш с мен. Нека всичко върви по реда си. Първо искам да разбера какво е
