ума — бях твърде уплашена. Така и не успях да я попитам какво имаше предвид.
— Следващата ми задача — обяви Нюмън. — Докато Туийд обикаля Европа.
— Каква задача? — заинтересува се Туийд.
— Интервю с командира на армията…
4.
Оръдейни дула. Безкрайни редици от стомана, бълваща огнена смърт. Зловещи метални ръце, протегнати напред от куполите на танковете. Един лейтенант от френската армия придружаваше Нюмън покрай строените машини.
Беше пристигнал в строго охранявания щаб на Трети корпус с кола от Бордо. След кацането си в Бордо се изненада от бързината, с която командирът на тази огромна войска се съгласи да даде интервю.
— Вие работите за „Шпигел“, мистър Нюмън? Тогава съм сигурен, че генералът ще ви приеме с удоволствие — беше отвърнал учтив глас. — Аз съм майор Леми. Вие сте в Бордо? В два следобед добре ли е? Да, днес. Значи се разбрахме…
Генералният щаб на Трети корпус се намираше в хълмиста местност източно от Бордо. По време на пътуването си с наетия ситроен Нюмън бе преминал през засети с лозя полета, а в далечината бе забелязал кулите на голям замък.
— Оттук, мистър Нюмън — каза лейтенантът, докато вървяха между редиците от танкове. Покрай подредените машини тичаха войници в униформи. Нюмън имаше чувството, че пред погледа му е един съвършен военен механизъм, организиран и управляван от човек, който не допуска и най-малкото пилеене на време. Влязоха в дълга едноетажна сграда, охранявана от часовои, и лейтенантът го поведе по широк коридор, докато не стигнаха до някаква масивна махагонова врата с изящно резбовани орли. Такава врата Нюмън бе очаквал да види по-скоро в замъка, който бе забелязал сред хълмовете.
— Генералът ви очаква. Влезте — каза лейтенантът, хванал дръжката на вратата.
— Откъде знае, че съм пристигнал?
— Дежурният офицер откри вестник с вашата снимка в библиотеката ни. Когато излязохте от колата, той се обади по радиостанцията в кабинета на генерала.
— По радиостанцията? Не знаете ли, че съществуват телефони?
— Телефоните могат да се подслушват.
— А защо ме претърсиха, преди да влезем?
— Просто строги мерки за сигурност. Провериха ви за оръжие и скрити магнетофони. Обичайните действия срещу евентуален саботаж. Генералът ви чака…
Нюмън стъпи върху блестящия паркет на просторния кабинет и лейтенантът затвори вратата зад гърба му. Стаята беше дълга и в далечния й край бе поставено огромно писалище в стил Луи XV. Зад него седеше набит мъж в генералска униформа. А зад стола му, също в стил Луи XV, се беше изправил слаб и стегнат офицер. Униформата му показваше, че е майор.
Това, което привлече вниманието на Нюмън, беше един силует, поставен в рамка и закачен на стената зад стола. Големият черен силует бе несъмнено този на генерал Дьо Гол в профил, като се виждаха и раменете му, с военно кепе на главата.
— Добре дошли в Трети корпус, мистър Нюмън. Седнете, моля ви. Надявам се, не ни се сърдите, че проверихме в редакцията на „Шпигел“ дали наистина работите за тях.
— Генерал Шарл дьо Форж? — попита Нюмън, все още прав.
— Разбира се. Това е майор Леми, началник на разузнаването. Лицето на Дьо Форж беше като на сокол — издължено и със силна долна челюст. Имаше проницателни сини очи, които останаха вперени в Нюмън, докато генералът се изправяше, за да му подаде ръка. Дланта му беше толкова силна, че пръстите на Нюмън сигурно щяха да пострадат от ръкостискането, ако не го очакваше.
Редкият мустак на Леми правеше горната му устна да изглежда като нацапана с нещо черно. Кимна с иронично изражение на Нюмън, когато журналистът седна.
— Не мога да взема интервю от вас, генерале, в присъствието на друг човек.
Дьо Форж го изгледа строго. Тялото му, облегнато назад във великолепния стол, излъчваше огромна енергия, укротена от желязна воля. Генералът приличаше на президент в кабинета си.
— Майор Леми е един от най-близките ми подчинени.
— Това няма значение — настоя Нюмън. — По телефона заявих съвсем ясно, а тогава разговарях именно с Леми, че искам интервюто да е лично. Тоест да сме сами по време на разговора.
— Леми, по-добре е да ни оставите. Репортерите явно мислят, че имат по-висок чин от генералите.
— Чух да се говори — продължи Нюмън, когато офицерът от разузнаването затвори вратата след себе си, — че имате твърдо становище по въпроса за сегашното състояние на Франция. Пред входа бях претърсен. А лейтенантът употреби една дума, която не успях съвсем да разбера — саботаж.
— Боклуците са плъзнали навсякъде. Франция е замърсена от чужди елементи, които трябва да бъдат изхвърлени. Алжирци, араби. Господ знае какви още.
— Това звучи като програмата на новата партия „За Франция“, която много прилича на някои екстремистки групировки.
Нюмън говореше отличен френски. Стори му се, че забеляза изненада в пронизващия поглед на Дьо Форж. Генералът махна с ръка.
— Аз служа на републиката. Политиката не ме интересува. Но съм длъжен да ви поправя. „За Франция“ е партия, чиято популярност расте с часове. Ако нейното виждане съвпада с моето, то е случайно.
— Добре, значи не се занимавате с политика, или поне така казвате. Какво мислите за новата Германия?
Нюмън сякаш натисна някакво копче. Дьо Форж се наведе напред със стиснат юмрук. Но гласът му остана спокоен, когато започна атаката си.
— Ние сме длъжни да бъдем нащрек. Сегашният канцлер е човек на мира, но кой го следва? Дали няма да се появи един нов Бисмарк, който да използва огромната мощ на обединена Германия, за да си възвърне Елзас и Лотарингия? Обърнете внимание на движението „Сигфрид“, което става все по-силно. Това е нелегална организация, която обаче може да излезе на сцената всеки момент. Франция трябва да бъде подготвена срещу ново нападение. Повтарям ви, „Сигфрид“ е огромна заплаха и за нас, и за вашата страна. Трябва да сме силни. Искате ли да ви покажа колко силни сме?
— Видях танковете ви…
— Искам да видите как тук се обучава елитна армия — готова да реагира мигновено. Елате с мен, мистър Нюмън…
Дьо Форж стана и сложи войнишко кепе на главата си. Погледна силуета на генерал Шарл дьо Гол и се усмихна студено.
— Той беше велик мъж. Може би вече е време за втори Дьо Гол. Елате!
Дьо Форж го поведе извън сградата към мястото, където беше паркиран джип. Скочи с лекота зад волана и кимна на Нюмън да седне до него.
Изпълнен с любопитство, журналистът се настани на седалката до шофьора. Дьо Форж рязко потегли и бързо ускори. Към колата веднага се присъедини ескорт от униформени мъже на мотори с включени сирени. Процесията бързо излезе през отворените врати на главния вход и продължи по пътя.
Нюмън, хванал се здраво с дясната си ръка, за да не бъде изхвърлен на завоите, погледна генерала. Ястребовият му профил бе неподвижен, въпреки че той явно се наслаждаваше на високата скорост. След малко отбиха от главния път и продължиха през полето към някаква гора.
— Всъщност къде отиваме? — попита Нюмън.
— Да ви покажа кладенеца за наказания. Само мъже, които могат да понесат всичко, са в състояние да бъдат елитна ударна сила. Дисциплина, ред и твърдост — това е девизът в моята войска.
— Струва ми се, че лидерът на „За Франция“ издига същия лозунг.
Дьо Форж завъртя волана и изгледа мрачно Нюмън. Спря колата в една просека в гората от вечнозелени дървета. Мотоциклетистите се наредиха в кръг около стар каменен кладенец. В гледката имаше нещо зловещо.
— Тази част от интервюто ще остане само за вас — заяви Дьо Форж.
