Първата изненада за Туийд и Пола в Женева ги очакваше във фоайето на хотел „Де Берг“ — главен инспектор Кулман беше седнал на един стол до рецепцията и четеше вестник. Бе пристигнал много по-рано, отколкото те очакваха.
Втората изненада бе реакцията му. Той ги погледна и без да им обръща внимание, отвори вестника си на следващата страница. Пола се обърна към Туийд.
— Не говори с него — предупреди я той. — И не го поглеждай втори път…
Туийд попълни формуляра, който му подаде администраторката. Пола също започна да пише и той се зачуди защо момичето държи листа толкова далеч от очите си. Администраторката й подаде ключ.
— Коя стая казахте? — попита високо Пола. — Не виждам добре, очилата ми са някъде в багажа.
— Стая 135 — повтори ясно администраторката.
Веднага щом разопакова багажа си, Туийд се отправи към стаята на Пола. Също като неговата и тази беше голяма, с две легла — Моника не бе успяла да резервира единични. Стаята беше ъглова и повече приличаше на апартамент. Прозорците й гледаха към улица „Мон Блан“ от едната страна, а от другата — към реката.
— Разкошна е — усмихна се Пола. — Погледнете светлините от другата страна на реката.
Завесите на прозорците бяха дръпнати встрани и далеч зад тях ярките светлини на неонови реклами осветяваха сградите, а отраженията им във водата приличаха на някакви пъстри змии. Туийд кимна с глава, но мислите му бяха другаде.
— Ото Кулман вече ми се обади — продължи Пола — Попита кога ще излезем за вечеря, каза, че ще ни чака във фоайето и бързо затвори.
— Държи се странно, но вероятно има причини. Предполагам, че по-късно ще се присъедини към нас, затова ще изберем някой малък ресторант.
— Вече го направих. Надявам се, нямате нищо против, че след неговото обаждане запазих маса за трима в „Лез Армюр“. Това е един хубав ресторант в стария град, близо до катедралата. Помолих ги да запазят маса в ъгъла.
— Отличен избор. Искате ли да се преоблечете?
— Искам храна. Умирам от глад. А и имам чувството, че Ото иска да ни види спешно. Той употреби тази дума, докато разговаряхме.
— Облечи си палтото и да тръгваме.
Кулман стоеше точно пред входа, облечен в черен шлифер и с черна широкопола шапка, спусната ниско над голямото му чело. Беше нисък, но имаше много широки рамене и още веднъж напомни на Пола за Едуард Робинсън от старите филми. Същото твърдо лице, същите строги устни, същото усещане за огромна физическа и умствена сила. Кулман пак не им обърна никакво внимание. Оглеждаше се вляво и вдясно, сякаш очакваше някой друг.
Пола тръгна към мерцедеса — такси, който се приближи до входа. Когато шофьорът се втурна да й отвори задната врата, тя го попита високо и ясно:
— Можете ли да ни закарате до ресторант „Лез Армюр“? Намира се в стария град близо до катедралата.
— Знам мястото, мадам…
Колата се отдели от бордюра и тя се облегна удобно. Туийд седеше до нея. Студът отвън я бе сковал дори за краткото време, което бе прекарала на тротоара, и сега се наслаждаваше на топлината в купето. Откъм езерото духаше леден източен вятър. „Сигурно идва от Сибир“ — помисли си тя.
— Надявам се да е разбрал — прошепна Пола.
— О, със сигурност е разбрал, ако това е била целта му. Минаха по широкия мост над Рона и продължиха към ресторанта през множество криволичещи улици. Започна да ръми. Паважът на улиците блестеше под светлината на лампите като намазан с олио. Старият град бе разположен на върха на един хълм, от който се виждаше голяма част от Женева от другата страна на реката. Колата се движеше бавно по завоите, а от двете страни на пътя се издигаха редиците на старите, плътно притиснати една в друга къщи. Хълмът беше стръмен, а на самия връх се намираше катедралата.
Туийд погледна Пола. След кошмарното преживяване в Сафък поведението й беше забележително. Той не можеше да не се възхити на начина, по който бе успяла да овладее ситуацията в хотела и да информира Кулман за номера на стаята си. Благодарение на находчивостта й немецът разбра и мястото, където да ги намери вечерта. Знаеше какво се опитва да направи — да му докаже, че въпреки всичко е в състояние да върши добре работата си.
Пола погледна навън, докато мерцедесът продължаваше безкрайното си изкачване по тесните павирани улици. През нощта Старият град изглеждаше доста зловещо. Пусти тротоари, мрачни входове, зле осветени стръмни стълбища.
Мерцедесът намали и спря в уличка близо до някаква висока платформа, върху която бяха подредени старинни оръдия. Шофьорът се обърна към тях:
— Ще продължите пеша покрай арсенала — той посочи платформата. — Съвсем близо е.
— Да, знам — каза Туийд и плати.
Шофьорът изскочи и отвори вратата на Пола. Тя излезе, последвана от Туийд, който вдигна яката на палтото си и остана неподвижен в дъжда, докато колата потегли. Сякаш се вслушваше в плътната тишина, която бе настъпила.
— Нещо не е наред? — попита Пола, като се прислони под платформата.
— Не. Исках да се уверя, че не са ни проследили. Нека влезем и да се надяваме, че Кулман ще се появи.
„Лез Армюр“ ги посрещна с мека приветстваща светлина зад старите прозорци. Влязоха през въртящата се врата и минаха покрай бар с високи дървени столове. Изведнъж намерила се на топло, Пола се отпусна, свали палтото си и го подаде на келнера. В залата имаше много маси, повечето от които заети. Говорът на посетителите се смесваше с тихото звънтене на чаши.
— Имаме запазена маса за трима. Името ми е Грей — каза Пола на келнера, който поемаше палтото на Туийд.
Докато ги водеха към масата, тя успя да зърне през една сводеста врата друго помещение — „Салон на художниците“. Стените бяха украсени със слонски бивни. Пола бе помолила за по-закътана маса. Тази, която бяха запазили, се намираше в един от ъглите. На стената над нея висяха два кръстосани мускета. Туийд седна с гръб към бара, а Пола се настани до него, като оставиха стола в ъгъла за госта си.
— Това място е същото, каквото го помня — каза тя, преди да погледне менюто. — И все така популярно.
— Отлично място за разговори.
Топлината и тихите гласове създаваха усещането за кротка и приятелска атмосфера, в която хората се чувстват много добре. Туийд бе забелязал, че повечето от посетителите са местни. Докато четеше менюто, Пола забеляза Ото Кулман, който тъкмо влизаше. Спря се при бара, за да огледа претъпканото помещение. Тя разбра, че инспекторът ще се взре в лицата на всички, преди да свали палтото и шапката си и да седне при тях. Когато се настани на стола в ъгъла, немецът заговори на английски:
— Имах си компания — обясни той предпазливостта си. — Един мотор се движеше след таксито.
— Как се отърва от него? — попита Туийд.
— Накарах шофьора да спре при стълбите под катедралата. Затичах се нагоре по тях — преследвачът не можеше да ме последва с машината си. Изгуби ме.
— Ще пийнеш ли нещо? — предложи Туийд.
— Можем да започнем с „Кир Роял“ — веднага се обади Пола и Кулман кимна в съгласие, като извади неизбежната си пура.
— Да почнем по същество. Надявам се пурата да не ви пречи — не съм пушил, откакто напуснах Висбаден. Стараех се никъде да не ме разпознаят, но явно съм допуснал грешка. Хората, с които си имаме работа, са професионалисти, при това жестоки и безскрупулни.
Той замълча, докато Туийд правеше поръчката. Сервираха им почти веднага. Пола отпи половината от коктейла с шампанско и ликьор от касис и остави чашата си.
— Имах нужда от това. Продължавай, Ото. И пуши спокойно пурата си.
— Както казах по телефона, Туийд, Германия е пред криза. Имаме опасен враг, който не можем да
