— Защото на теб може да се разчита. Като булдог си, никога не се предаваш — каза Пола и му се усмихна топло. — Сега се заеми с вечерята си.
— Ще направим всичко, което можем, за да се справим с тази загадка — увери го Туийд. — Ще ми бъде от полза, ако ми кажеш как можем да се свържем с Щал. Това зависи само от теб, разбира се.
Кулман извади бележник. Откъсна един лист, бързо написа нещо, като го сложи върху твърдия гръб на бележника, за да не се отпечатва текстът на долната страница, и го подаде сгънат на Туийд.
— Благодаря ти за предложената помощ. Имаме нужда от нея. Написах ти адреса на Щал, името, под което работи, и телефонния му номер. Паролата, която трябва да използваш, е името Гемлин. А сега можем да си починем, макар и само за една нощ. Утре се връщам във Висбаден. О, щях да забравя — Щал докладва, че най-безмилостният наемен убиец на континента е привлечен да работи за „Сигфрид“. Някой, когото наричат Калмар.
— Името е ново за мен.
— За тях също. Щал съобщи, че контактът между Сигфрид и Калмар е бил осъществен тук, в Женева. А сега мисля да довърша това превъзходно ястие.
По предложение на Кулман напуснаха ресторанта поотделно, така както бяха пристигнали. Туийд каза на келнера да поръча такси. Пола целуна Кулман по бузата и го помоли да се пази. Точно преди да тръгнат, Туийд се наведе над немеца и му прошепна:
— Предупреди Щал да не използва радиопредавател, когато се свързва с вас. Локаторните станции могат да засекат сигнала.
— Имаш ли причини да се опасяваш от това?
— Да…
Кулман излезе от ресторанта десет минути след като Туийд и Пола се бяха качили в таксито. Туийд бе платил сметката. Немецът не поръча такси. Тръгна пеша под лекия дъжд сред тишината и мрака на стария град. Реши да не използва стълбите, които бе изкачил на идване, и се отправи в противоположна посока. Докато вървеше по безлюдните улици, мислите му бяха насочени към смъртта на Карин Роузуотър. Но винаги преди да свие в някоя от пресечките, се оглеждаше за моториста, който го бе проследил по-рано.
Премина моста над Рона, водещ към хотел „Де Берг“, без да види и следа от преследвача. Туийд беше казал много малко, но Кулман чувстваше, че сега предотвратяването на катастрофата зависи от англичанина.
6.
Всеки, погледнал картата на Бордо, не би могъл да разбере в кои посоки на света е ориентиран градът. За Нюмън това също бе невъзможно. Докато караше по една от главните улици, водеща от гара „Сен Жан“ към неговия хотел „Пулмън“, безброй тесни улички се втурваха от двете му страни и се отправяха във всички посоки.
Старите сгради на древния град бяха на пет или шест етажа, построени от сиви камъни. Мръсотията на времето се бе наслоила по стените им, никой не я бе почиствал от години. Капаците на прозорците, сякаш пияни, висяха под всякакви ъгли. И следа не се забелязваше от боя, нанесена през последните десет години. Някои от постройките представляваха необитаеми развалини, голи стени, които приличаха на пострадали от бомбардировка, но за Нюмън те бяха жертви на небрежността и безотговорността.
Почувства се като в някакъв чудовищен затвор, когато още веднъж натисна спирачките. Колите бяха навсякъде, изпълващи улиците, паркирани по тротоарите, почти опрени една в друга. Сблъсквания бяха белязали повечето от тях. Огънати брони, ударени врати. Оловното небе допълваше атмосферата на разруха.
Нюмън имаше стая в „Пулмън“ — един от добрите хотели. Но беше запазил стая и в една сграда с помещения под наем, която повече приличаше на бунище, но където можеше да се настани под фалшиво име. Всичко, което старата хазяйка искаше, беше пари в аванс. Купил бе един очукан куфар от някакъв мръсен магазин за употребявани вещи, в който бе сложил част от дрехите си. От „Пулмън“ ги беше изнесъл в обикновени непрозрачни пластмасови торби.
Нае стаята от предпазливост — налагаше я убийството на Френсис Кари. Сега му предстоеше среща с Изабел Томас — приятелката на Кари. Беше й се обадил по телефона на адреса, даден му от Туийд, и се бяха разбрали да се видят в един бар, предложен от нея — бар „Рококо“ — в шест вечерта. Беше му обяснила как ще бъде облечена. Нюмън зави по улицата, посочена от нея, видя една кола, която тъкмо освобождаваше очертаната на тротоара клетка за паркиране, и бързо зае мястото й. Жена с кожена яка около врата се наведе през прозореца на реното си и изкрещя:
— Това е моето място, копеле такова! Разкарай се!
Нюмън й се усмихна широко:
— Първият е с предимство, нали?
Заключи вратата и изчака да види дали жената няма да продължи атаката си, като я насочи към колата. Тя направи някакъв неприличен жест и продължи пътя си. Обноски…
Бар „Рококо“ беше от доста по-висока класа, отколкото бе очаквал. В големи тумбести саксии беше посадена зелена папрат, която му пречеше да огледа залата. Масите бяха застлани с чисти червени карирани покривки. По зелените престилки на сервитьорките нямаше и петънце. Нюмън тръгна сред растенията и изведнъж спря. Момичето отговаряше на описанието, но той отново бе изненадан — тя беше чудесно облечена и невероятно привлекателна. Нея ли търсеше?
— Изабел Томас? — попита учтиво на френски.
— Да — отвърна му тя, но тонът й беше предпазлив.
— Аз съм Ален Драйфус — продължи Нюмън с уговореното между Пола и Изабел кодово име. — Може ли да седна?
— Разбира се, мистър Робърт Нюмън. И можем да говорим на английски — продължи тя.
Трета изненада. Тя се усмихна, като видя изражението му.
— Всъщност познавам ви от снимките в чуждестранната преса. Вие сте Робърт Нюмън, нали? А каква е професията ви?
Тя бе станала предпазлива, като се чудеше дали не е направила някаква грешка. Нюмън й се усмихна окуражително, макар и вътрешно да се чувстваше подразнен от това, че бе успяла толкова лесно да открие истинската му самоличност.
— Да, аз съм Робърт Нюмън. Задграничен кореспондент. Безопасно ли е да разговаряме тук?
— Именно затова ви предложих да се срещнем в този бар. Сега е рано и сме почти сами. А и както виждате, тежките завеси на прозорците ни скриват от улицата.
Беше повече от привлекателна. Направо красива. Имаше гъста червена коса, тънка и дълга шия, стройна фигура и прекрасна кожа. Очите й бяха зеленикави. Почти нямаше грим — само малко червило върху строгите устни. Изглеждаше жена със силен характер и това го порази. Беше на не повече от тридесет години. Това, което бе казала за заведението, беше вярно — около тях не се виждаха никакви посетители.
— Един аперитив? — предложи тя, когато се приближи келнерът.
— Защо не минем направо на бутилка вино? Изберете го вие. А какво ще поръчаме за ядене по-късно, за мен е без значение.
— Червено „Бордо“ от 1979-а — обърна се тя на френски към сервитьора. — Оставете ни менюто, ще поръчаме по-късно.
— Май сме жаднички — подразни го Изабел.
— Денят ми бе ужасно дълъг.
— Имате ли нещо против веднага да ви разкажа какво се случи?
— Да, но преди това искам да ви попитам нещо. Анри ли беше първият ви сериозен приятел?
— Не — лицето й се промени, стана напрегнато. — Бях сгодена за войник. Служеше в Трети корпус, беше командир на танк. Всичко завърши трагично.
— Искате ли да ми разкажете как?
— Защо не, все някой трябва да каже истината за генерал Дьо Форж — омраза звучеше в гласа й. — Името му беше Жозеф Ру. Сега можеше да нося фамилията му. Не съм разказвала на никой за това. Като
