журналист можете да добавите нещо към опита си. Историята наистина е ужасна. Не бих искала да разваля вечерята ви.
— Стомахът ми е здрав. Продължете по-нататък.
— Жозеф беше смел и независим. Дьо Форж пък има нещо, което нарича кладенец за наказания…
— Чувал съм за него.
— Наистина ли? Явно сте си създали много добри контакти. Веднъж генералът говорел пред група войници, сред които бил и Жозеф. Дьо Форж обича да слуша собствения си глас. Тогава проклинал евреите, казал, че те трябва да бъдат елиминирани от живота на французите. След като свършил, попитал дали някой има въпроси. Разбира се, никой никога не пита каквото и да е, но Жозеф се обадил.
— Какво е казал?
— Че мислел, че е в армията. Че политиката не трябвало да има нищо общо с военните. И че лично той имал двама много добри приятели евреи. Казал, че антисемитизмът е прокоба, че е насочен не срещу евреите, а срещу французите. Дьо Форж побеснял. Издал заповедта веднага.
Тя замълча и отпи малко вино, а ръката й трепереше. Стисна по-здраво чашата и внимателно я остави на масата.
— Каква заповед? — тихо попита Нюмън. — Ако все още искате да ми разкажете…
— Вече съм започнала — отвърна твърдо тя. — Веднага го отвели към кладенеца за наказания. Вързали го за палците на ръцете и го спуснали. — Тя се наведе напред и го погледна втренчено. — Можете ли да си представите да висите шест часа на палците си? А Жозеф беше едър мъж.
— Ужасно е. И варварско.
— Ето така Дьо Форж създава и поддържа това, на което казва желязна дисциплина. Някои от офицерите му го наричат Железния мъж.
— Продължете за Жозеф. Какво се случи после?
— След шест часа го извадили от кладенеца. Оставили го за известно време в болницата на Генералния щаб, а след това го пенсионираха. Пенсията му беше доста голяма.
— А какво беше състоянието му? — внимателно попита Нюмън.
— В болницата не ми разрешаваха да го посетя. Когато се прибра вкъщи, палците му бяха ужасно разтеглени. Моят лекар го прегледа и каза, че ще остане сакат за цял живот. Нищо не можеше да се направи за него. Жозеф винаги е бил много привлекателен мъж, а те го превърнаха в развалина. Това бяха и неговите думи — „Завинаги ще остана развалина.“
— А родителите му как реагираха?
— Жозеф беше сирак. Живеехме заедно в един апартамент. Точно преди да го изпишат от болницата, един от офицерите — някой си майор Леми — го предупредил, че ако разкаже на някого какво се е случило, пенсията му ще бъде спряна веднага.
— Жозеф как преодоля преживяното?
— В началото си мислеше, че можем да се оженим и да живеем от пенсията му.
— И затова не спомена пред никой за зверството в казармата?
— Имаше и друга причина…
Тя замълча, докато келнерът сервираше вечерята — печени барбуни с ябълки. На Нюмън не му хареса начина, по който главата на рибата се хилеше насреща му. Отряза я и я скри под опашката.
— Докъде бяхте стигнали? — подкани я той.
— Жозеф приемаше много болезнено недъга си. Беше сигурен, че прилича на изрод. Ужасяваше го мисълта, че може да бъде интервюиран и сниман за вестниците — тя отпи още вино и бързо го преглътна. Нюмън усети, че ще му разкаже нещо още по-ужасно. Жената изяде част от вечерята си и остави ножа и вилицата.
— Беше страшно потиснат. Много нещо не можеше да прави сам. Разбрах, че ще се случи нещо лошо в момента, в който престанахме да се любим. Каза ми, че вече не ставал за мен. Една вечер излезе сам — искал да се поразходи, да пийне нещо в някой бар, да се научи да води нормален живот. Зарадвах се.
Отпи още вино и загледа Нюмън, докато той й доливаше чашата. Подготвяше и него, и себе си за това, което следваше. Нюмън я изчака търпеливо.
— Жозеф ме излъга. Тайно от мен беше купил две железни тежести, стигнал до един мост над Гарона, вързал тежестите за глезените си, успял някак си да се прехвърли през перилата на моста и потънал в реката. По-късно през нощта водолази извадиха тялото му. Една жена го забелязала на моста и се обадила в полицията. Сега разбрахте, че генерал Дьо Форж е убиец.
— Преди колко време се случи това? — попита Нюмън, колкото да избегне мълчанието.
— Преди две години. Струва ми се обаче, че е било преди две седмици. Живеех само за да отмъстя до деня, в който срещнах Анри. А сега и той е мъртъв — убит от Държавните тайни служби. Какво всъщност става?
Нюмън промени темата на разговора, помоли я да му разкаже за себе си. Тя се върнала вкъщи и заживяла с майка си в апартамента й в Бордо. В момента майка й била на гости на роднини в Аркашон — малък пристанищен и курортен град на атлантическото крайбрежие западно от Бордо.
Работела като финансов директор на някаква агенция. Да, млада била за такъв пост, но решили, жените директори са за предпочитане във фирмите, чиито клиенти са от същия пол. Особено във фирмите, които рекламират дамски дрехи и бельо.
— Сигурно получавате добра заплата? — заинтересува се Нюмън.
— Получавам повече от момичетата на моята възраст. Може би затова имам малко приятели.
— Има ли място, където бихме могли да поговорим и да сме сигурни, че не ни слушат?
Нюмън се огледа. Ресторантът бързо се пълнеше. На близките до тях маси всеки стол бе вече зает. Зачуди се защо заведението се нарича бар и я попита.
— На долния етаж има голям и много посещаван бар. А за някое по-тихо място… — тя се замисли, загледана в Нюмън, докато допиваше кафето си. — Нали ви казах, че майка ми е в Аркашон — в апартамента няма никой. Можем да отидем там…
Когато й каза, че не иска да паркира на улицата, Изабел го накара да заобиколи сивия блок и да влезе по една тясна алея във вътрешния двор. Тук колата не се виждаше от улицата.
Тя го изчака, заключи високите тежки врати, които затваряха входа на алеята, и го поведе през двора. Апартаментът се намираше на първия етаж. До него се стигаше по едно външно каменно стълбище, от което се виждаше улицата. Нюмън се спря, но тя го избута навътре. Дантелени пердета висяха пред високите прозорци.
— Не палете лампите тук — предупреди я той.
— Добре, но защо?
— За да не се разбира от улицата, че в стаята има хора. Има ли в апартамента помещение, което да не гледа към нея?
— Кухнята. Можем да си направим и кафе…
Тя свали шлифера му. Отдолу Нюмън бе облечен в строг английски костюм, сив на цвят. Кухнята по нищо не приличаше на стаята, от която бяха излезли — мебелите там бяха масивни и стари, а уредите — най-новата домакинска техника. Печка, хладилник, машина за миене на чинии, мини бар — всичко това представляваше компактен блок, разположен в средата на просторното помещение. Седнаха един срещу друг на масата и Изабел му поднесе кафява чаша, пълна с димящо кафе. Нюмън започна направо:
— Колко хора знаеха за връзката ви с Анри?
— Никой. Казах ви, че имам малко приятели.
— А майка ви?
— И тя не знаеше — Изабел сви рамене. — За някои неща имаме съвсем различни мнения. Никога не й казах за Анри — нямаше да одобри избора ми, той беше барман — тя обгърна с длани чашата си, за да ги стопли. Ръцете й бяха съвършени. — И на мен ми беше чудно, че Анри е барман — изглеждаше умен. Когато го попитах, той каза, че пътувал из Франция, за да натрупа опит.
— Значи казвате, че абсолютно никой не е знаел за вас и Анри?
— Да. Когато излизахме, той винаги ме караше да избирам места, където никога не съм ходила. Не го питах защо.
— Някой все пак е предал Анри на тайните служби. От това, което ми казахте, излиза, че вие сте
